Скрит, като ранен плъх в дупката си, Борисов разпорежда репресии над мирни хора, арести, разрушаване на палаткови лагери, атакуване на опозиционери и бизнеси...
Изгорени човешки лица и тела, вързани хора, захвърлени скрито и тайно като купчина човешка плът, освирепели мутри, облечени с полицейски униформи с пришити цинични и омерзителни знаци на омразата...
Озъбени говорители на властта - Дариткова с отпечатъка на ужас върху лицето, Симеонов - с отвратителния смях на доволна хиена, Марешки - с блеснали очи на нахранено куче, готово да разкъсва за господаря си...
Геноцид.
Омраза.
Унижение.
Това е лицето на властта - озъбен звяр, чиито вътрешности се разлагат и зловонието убива и малкото останали му нервни клетки.
УМИРАТ! ОТИВАТ СИ!
НИЕ НЕ СЕ СТРАХУВАМЕ!
Нека разрушават палатковите лагери.
Ще ги изградим отново!
Нека ни атакуват, обгазяват, бият, арестуват.
Ще се връщаме отново и отново на площада, окървавен от Борсовите мутри, за да защитим името му - "Независимост"!
До края! До победа!
"...и писа със своите кърви -
СВОБОДЕН!" ("Септември" - Гео Милев)
Не знам дали е редно да споделя, но ми се струва че е важно. На един от протестите застанах очи в очи с полицаите. Не бяха мутри. Бяха на различна възраст.
Не ни гледаха в очите - така им бяха заповядали.
Не говореха - така им бяха заповядали.
Страхуваха се - заплашват ги с военен съд, затвор и уволнения.
Знам, че не вярват на обещанията за бонуси, кариера, увеличение на заплатите. Изпълняват заповеди.
Говорихме ние - техните майки и бащи, сестри, приятели, близки...
Говорихме с простички думи, без обещания, без заплахи, обиди и омраза.
Говорих за лъжите, за страданието, за правото и силата да не изпълниш неправомерни заповеди, за утрото, което идва след мрака и избора, с който трябва да живееш след това, за срама на бащите и прошката на майката... така, както ще ни прости и общата ни майка БЪЛГАРИЯ.
Ние, обаче, дали ще си простим пролятата кръв, болката, униженията, срама...
Видях и безразличие, и побелели челюсти, и затворени клепачи. И когато сълзите вече заглушаваха гласа ми, видях други две такива очи - на полицая срещу мен.
Очи, от които се изливаше болка и срам, очи на честен човек, очи, които ми показаха бъдещето.
Вече знам, вярвам, че въпреки мутрите с напомпани мускули, които Борисов облече в полицейски униформи и посрами войската чест,
някога
скоро
един щик ще се обърне срещу тях - българоубийците. След него още един, и още един...
Ще бъде!
Ще успеем!
