"ГНУСНО, Г-Н ЦАНЕВ!". Така започват гневните слова на Валери Станков, с които изобличава Стефан Цанев в плагиатство. Той очаква извинение или ще се срещнат с колегата си в съда.
Вижте пълния текст:
Това не са Ваши, а мои думи, и са част от есето ми "Моята България умира", публикувал съм ги в далечната 2002-а година в книгата си с публицистика "Няма такава България", излязла от печат в Университетското издателство на ВСУ "Ч. Храбър" - Варна.
"Достатъчно е човек да надзърне в очите на българина, за да види истината. Само какви очи има той? Дълбоки, хлътнали навътре, същински пресъхнали кладенци, вглъбени в себе си, сериозни, задълбали сякаш в отдавна опоскани рудници, без лъч природен светлик в тях, излъгани очи. Достатъчно е да стъпи човек на перона на някоя вмирисана на кебапчета, риба на скара, и вкиснали от пот сака автогара, където всяка шофьорска кабина дъни убийствената с извитата си простащина садистична чалга. Достатъчно е да се омеша в истинския митинг от некъпани мургавелковци, нагъващи до повръщане киселата бира, които лющят слънчогледа за мезе с черни от древната мръсотия нокти и пръсти и безизразно киризят ветреещите се шалвари на любимите си, докато знойните им половинки кършат кьочека под звуците на устремилите се към небесата маанета. Достатъчно е човек да седне в някой гнусен влак за някъде, а всъщност – за никъде заорал през България, за да разбере по непонятното и вмирисано на мастика, кариеси и арда гъргорене на всички възможни майчини езици, че България си отива."
Ако не получа адекватно обяснение от Вас, г-н Цанев, ще заведа дело за плагиатство - и, уверявам Ви, ще го спечеля.
3 октомврий 2018 г.
гр. София, 10, 20 ч.P. S. Публикувам тук текста на цялото есе:
Не знам какво още трябва да стане в България, та българинът да повярва, че живее в страна, която умира. Не е толкова необходимо да се командирова в обезлюдената Родопа, да обхожда на Странджа баир гората, да преваля хълмовете на посърналата й посестрима Сакар, сякаш ослепели с избодените очи на изтърбушени кошари, порутени във вандалски набези къшли, изпепелени, съсухрени, чакълести земи, разтурени и обрани до шушка от пладнешки крадци къщурлеци с избити прозорци, превърнали се в усойни свърталища на веди, самодиви, върколаци, вампири, таласъми, както и изгризаните от отмъстителни пожарища стародавни български гори.
Не е необходимо. Достатъчно е човек да надзърне в очите на българина, за да види истината. Само какви очи има той! Дълбоки, хлътнали навътре, същински пресъхнали кладенци, вглъбени, сериозни, задълбали сякаш в отдавна опоскани рудници, без лъч природен светлик, излъгани очи. Достатъчно е да стъпи човек на перона на някоя вмирисана на кебапчета, риба на скара и вкиснали от пот сака автогара, където всяка шофьорска кабина дъни убийствената с извитата си простащина садистична чалга. Достатъчно е да се омеша в истинския митинг от некъпани мургавелковци, нагъващи до повръщане киселата бира, които лющят слънчогледа за мезе с черни от древната мръсотия нокти и пръсти и безизразно киризят ветреещите се шалвари на любимите си, докато знойните им половинки кършат кьочека под звуците на устремилите се към небесата маанета. Достатъчно е човек да седне в някой гнусен влак за някъде, а всъщност – за никъде, заорал през България, за да разбере по непонятното и вмирисано на мастика, кариеси и арда гъргорене на всички възможни майчини езици, че България си отива.
България умира. Очебийно до ужас! Достатъчно е излъганите ви очи да скочат от прозорците на влака, да се хвърлят по треволясалия скат, да се спуснат по каменистите и стръмни склонове с извлечената от пороищата и лакомите бури земя, за да се убедите. Не е нужно зениците ви да далдисват в страховитите подмоли на невероятния и пуст язовир "Студен кладенец", където, казват, дремят 200-килограмови сомове-убийци. Или да литнат в празните небеса, където не самолети на "Балкан" не се кандилкат, ами не кръжат дори лешояди и орли. Не е нужно човек да ходи и по най-северното ни Черноморие, за да проплаче за тамошните ветровити мъже и жени без поминък, безжалостно изнудвани от мутри в копринени костюми за зърното, зеленчуците, тонажите дини и пъпеши, рибата в таляните, пазарена за жълти стотинки и препродавана от хищниците-матрапази на десеторна цена.
И ако, не дай, Боже, на човек му се случи да пресича боазите на Балкана с вмирисания на кисела пот, пикоч и мръсни пердета бърз трен, да се не нагледа на тучни, но като че ли нарочно запуснати ливади, по които някак без мерак се поклащат и пасат мека тревица дръгливи кравки, мижави кози, рехави, неостригани за летните пекове, овце. Дори соцгордостта на България – Димитровград, строен с кръвта, потта и хъса на елате хиляди младежи, за 13 години преход към демокрация се е превърнал в изоставен завод с обрани халета, съборени цехове, поругани и порутени алеи на бившата слава, докато по улиците му трополят 70-годишни старци, прославени връстници на големия поет с ватенката Пеньо Пенев, някогашните първостроители. Същото е дереджето в напечените градчета на Делиормана, където мъжките кафета, изпити на унизителна вересия в кафенетата, се точат с години, а оглушителните плясъци на безработните карета карти ехтят като сочни шамари по охранените бузки на иначе мислещите за народа наши управници.
Аз питам. Кой има изгода от цялата тази разсипия?
Обещаваните от правителството на Симеон Втори Борисов Заксен унд Кобург унд Гота нови работни места катагодишно, както и умопомрачителните заплати във вид на незабавно и несимволично нарастване на доходите на населението, бяха само красив априлски сън на припеците пред двореца Врана, откъдето той нагло излъга България. Хвърлените на ангро приказки бяха поредният шарен предизборен дирижабъл, който се спука, защото бе натъпкан със застоял от обещания въздух. Защото нито на управляващи, нито на опозиция, нито на населението, нито на който и да е в България вече му пука, че нашата Родина бавно умира. А приносът за нейната смърт е общ. Той е като общ гроб, изкопан с нашите собствени ръце, в който най-сетне ще легнем смирени един с друг.
И ще влезем в Историята като първия народ, зачеркнал себе си. Ако приемем, че Синята планета, на която сме се нагъчкали всички, е Рай, ние, българите, със собствените си ръце превърнахме нашето парче от рая в негова клоака.
