Толкова години пространно и всестранно се обяснява колко лош и мракобесен е бил предишният свят. И колко светъл и прекрасен е новият. 
Нищо лично – както лъвът разкъсва чуждите лъвчета и създава свое поколение, така и всяка нова власт заличава старите мантри и на тяхно място издига свои. И нови лица, които да ги повторят хиляда пъти, докато започнат да създават илюзията за истинност.
Трябва ли да вярвам? Не, разбира се!
Дали ще бъде идеология, която се опитва да прави икономика, или икономика, която се опитва да бъде идеология, няма никакво значение. Методиката на подмяна остава една и съща и винаги е насочена към словото.
Само то има силата да стигне до най-дълбоките кътчета на човешкото съзнание, да отвори нови пространства, да се вкорени и прорасне нагоре като дърво. Но израстването на едно дърво иска време – от семенцето до плодовете стоят много години на познание. Властта обаче не разполага с време. Няма нужда и от познание. Затова първата й задача е да подмени езика и да залеси всичко с имитация на знание. А имитацията не може и няма как да бъде истина. 
Днешният ден е белязан точно с такава подмяна. Поредната – маршът на лозунгите като средство за бърз достъп до успеха. Няма никакво значение, че ги наричаме с нови имена – подобно преименуване не ги отдалечава ни най-малко от единствената им цел, само ги прави по-приятни на вкус.
Старите улици още помнят тропота на хиляди детски крачета и нежните гласчета, които гръмко скандираха „Вечна дружба” и „Мир за народите”. А после хукваха с вятъра като балони, забравили и за вечната дружба, и за всенародния мир, защото за тях това не означаваше нищо. А не значеше, защото в лозунгите също нямаше нищо. Затова празните думи се издигаха до трибуните, а после се пукаха като сапунени мехурчета. И изчезваха във времето...
Лозунгите по принцип са пъстри сапунени мехури, в които можеш да наблъскаш всичко и да ги сложиш навсякъде. Проблемът обаче е тяхната устойчивост. И точно затова властта не просто обича лозунгите, тя ги обожава. Те са най-мощната част от нейното вербално въоръжение, а когато престанат да й бъдат полезни, бързо могат да се сменят с нови.
„Времето е наше” – крещят възторжено същите ония детски гласчета, само че вече възмъжали и уверени в правото си на притежание. И ето че поредният сапунен мехур се издига за кратко във въздуха, но вече няма трибуни, пред които да се пръсне, затова той се разпилява в очите на тия, които го повтарят пак и пак, и пак... 
Измамата, че са господари на времето, се разпростира като зараза. Човечеството по принцип обича да владее всичко. Колкото по-невъзможно е нещо за притежаване, толкова по-неистова е жаждата да го има и да го контролира. Затова и илюзията, че най-после невъзможното е уловено, го обгръща толкова плътно, че когато поредният сапунен мехур се пръсна, вече няма как да излезе от капана на времето. 
Армията е строена, генералите се изправят пред своите войници. Придворните писари вече са подострили перата и коват новите лозунги, които ще вдигнат бойния дух точно до височината на щиковете. Няма никакво значение дали е истинска война, или са мирни избори. Човечеството е проляло най-много кръв в името на мира. Врагът трябва да бъде сразен.
Къде отивате, мили мои? Срещу вас стоят същите онези момчета, с които бягахте от някогашните манифестации. И момичетата, които мечтаехте да целунете. Само косите им са вече посребрени от вятъра, а в очите им отдавна е угаснал всеки пламък. Някога само за един кратък поглед на тези момичета бяхте готови да се изправите срещу целия свят, да го разрушите и да го построите заедно отново, за да стане такъв, какъвто го виждахте в мечтите си. Господи, как ви вярваха тези момичета! А как си вярвахте вие... Кой сега е врагът? Вас ви измамиха същите ония лозунги за вечната дружба и всенародния мир, с които прецапахте през най-нежните си години. Никой не ви призна, че зад привидно невинните думички се крие страшният императив на едно вековечно насилие. И че винаги трябва да има враг, но този враг не е срещу вас, а вътре във вас.
„Много сме, силни сме” – барабанният ритъм кънти по площадите. Познанието за човека, което поетите бяха събирали в оскъдицата на своята свобода, е разпиляно, стъпкано и отречено, а имената им са поругани от новите собственици, които дълбоко в същността си остават модифицирани копия на старите. Историята за пореден път започва да се пише от самото начало, макар че никой от придворната армия на преписвачи няма и най-беглата представа за начало.
Но както животът намира начин да разкъса мрачната пелена на временната си смърт и от семенцето да поникнат стебло, клони и листа, така и езикът – премълчаван, подменян и прекрояван, успява да намери трудния път до човешкото съзнание и да събори стените на всичко, което му пречи да се свърже с небесното си начало. И онова, което беше изговорено честно и правдиво, остана. Защото то не принадлежи на хората, а на времето. Няма никакво значение колко пъти ще бъде отречен Ботев – той разказа своето време. Разказа го с оня небесен език, чиито върхове и до днес се извисяват над безличното човешко битие все тъй недостижими и прекрасни в самотността си. 
Няма никакво значение колко разстрела ще преживее Вапцаров – историята на простата човешка драма е събрана само в няколко реда, но тъй тежка и всепоглъщаща, че те удря право в сърцето. И разбираш, че отвъд всички лозунги с нови и още по-примамливи обещания за победа стоиш ти – мислещият, чувстващият, съпреживяващият. 
Днес не е моето време. Днес е моето междувремие. Аз му принадлежа изцяло духом. То ме води, то ми чертае върховете – винаги на една книга, на една страница, на една дума разстояние, но все така недостижими. А пътят към тях е покрит с острите шипове на живота, защото истината трябва да бъде изболяна и изплакана, преди да бъде изговорена. Тя не е моя истина, тя е наша. 
Знам, че в подмолите на властта сред клокочещата пяна поредният сапунен лозунг отново се надига. Нека! И той ще се пръсне, а след него ще остане оня дъх на гнило, който всеки мрак крие в измамната пъстрота на временното си съществуване. Но словото ще остане. И когато нашето междувремие свърши, думите, които днес се огъват под тежестта на подменената истина, пак ще се извисят нагоре и ще заблестят под светлите лъчи на времето. Тогава някой ще заплаче с твоите болки, ще сподели отново всичките ти откраднати щастия, ще изживее отново целия твой запечатан във времето живот. 
И всичко ще бъде лично.

Ники Комедвенска

Оставете коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.