На връщане от Пампорово имах изнесена среща /традиционната среща, която правим с групата на "Оцелелите" в края на месеца/ в Павелско, село дарено от природата с невероятни красоти. Вечерята, както винаги в тези случаи премина чудесно, с ядене, пиене, песни, хора и ръченици.
На другия ден, едни останаха да играят карти, други тръгнаха да покоряват "Пашалийца", а аз реших да се разходя из селото.
Бях изненадан, че виждам улици с павета, ония истински кубчета от гранит, което говореше, че селото е градено с любов и то с много любов.
Вървях по тях, но чувствах, че нещо ми липсва. Затворените врати на църквата, на която кубето се рееше в небето засили още повече това чувство. Оглеждам се по-внимателно и се сещам, че това са хората, няма ги...село без хара. 
Оглеждам се отново и забелязвам една бабичка, която внимателно ме наблюдава как снимам с GSM-а си.
- Харесват ли ти, харесват ли ти? - пита тя, явно намеквайки за къщите. - Искаш ли да си купиш? - продължава да любопитства.
- А продават ли се? - питам, колкото да завържа разговор.
- Продават се, как да не се продават, пък и не е скъпо, мога да ти кажа всяка колко струва - и на учуденият ми поглед, продължи - всички къщи, цялата улица се продава!
Останах без думи...всички къщи, цялата улица!!! А сигурно и другата, и по-другата... Нещо припари в гърдите ми, притисна сърцето ми, а очите ми реагираха от мъка. 
И разбрах, че връщане назад няма, че това е съдба...
Съдбата на селото...съдбата на всички села в България!!!

 

Господин Чонков

Оставете коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.