Ваньо Вълчев е български поет, писател, театрал, кино и телевизионен режисьор и журналист. Съосновател и председател на дружеството „Български писател“ в Бургас. Той е сред учредителите на сдружението „Бургаска писателска общност“.
През 2016 г. получава наградата „Златен Пегас“ за цялостно творчество и принос в развитието на бургаската и националната литература. Автор е на текстовете на песните „Телефонна любов“, „А дали е така?“, „Огън от любов“ и други.
Почетен гражданин на Бургас (2002).

Ваньо Вълчев е автор на предговора на книгата "ГРАДЪТ - поезия и фотография".

Днешният млад помориец едва ли може да си представи града си от преди трийсетина години – живописно, спокойно, небързащо градче, прегърнато гальовно от сините води на морето.
Като изключим нарисуваното, сниманото и написаното – и най-възрастният днешен помориец вече няма визия за отдавнашното Анхиало, с дремливата му тишина, зад която са се таели устреми, копнения и страсти. 
Времето си върви напред. Много малко е останало от старото. Но едно нещо в този град остава трайно и непроменено – усещането за синовна принадлежност към всичко, което е било, е и ще е Поморие. Непроменена е жаждата на помориеца за срещи със света, който е тук, край него или някъде там отвъд хоризонта. Непроменен е духовният огън, с който помориецът е преодолявал рутината на всекидневното, за да търси чистото и светлото, което ражда надежди и възвисява душата. 
За да се стигне до днешния богат духовен живот, който прави Поморие център на толкова много ярки национални и международни събития в областта на културата и изкуството.
При това днес Поморие е родно гнездо на мнозина творци, които където и да проявяват своята дарба и талант, непременно се обръщат към началото си и винаги със синовна топлина споделят обичта и поклона към родния дом.
 И още нещо. Няколко грама уран с години могат да  ни дават топлина, светлина, енергия. Поморие е имал щастие преди 120 години да се зареди със своя грам творчески уран - присъствието на светлата, драматична и одарена личност на Пейо Яворов е освободило енергията, която пулсира и до днес в този град.
 Затова е похвално отпечатването на тази книга – ГРАДЪТ – ПОЕЗИЯ И ФОТОГРАФИЯ, в която неколцина автори разкриват и дават талантлив художествен израз на своята емоционална и духовна връзка с родния град. Съвсем естествено е да се започне с телеграфиста Пейо Крачолов, който тук се превръща в поета Пейо Яворов. На това е посветено встъплението на Боян Чимов – ЕХО ОТ АНХИАЛО, един, колкото документален, толкова и емоционален поглед върху взаимното влияние на поета върху тогавашните поморийци и на поморийската атмосфера и поморийските хора върху Яворов. На незавоюваните женски сърца и на завоюваното име на талантлив български поет.
 В подредбата на авторите в тази книга, на първо място е Яворов. И то съвсем сполучливо със стихотворението НОЩ – водоразделът между провинциалния и софийския период на поета, който преживява конфликта и противоречието на модерния човек, който се стреми към познанието и себепознанието, конфликт между мечта и действителност, между дълг и невъзможността да се изпълни. Само че Яворов не е от тези, които само шумно афишират дълг и готовност и после умело се скриват. Изкушавам се да цитирам малък откъс от НОЩ:

                        Прости, Родино триж злочеста,
                        прости разблудното си чадо.
                        Ще бъда твой! Кълна се, майко,
                        кълна се в хилядите рани
                        на твоята снага разбита;
                        кълна се и в мечтите твои
                        за бъдещност честита;
                        с  к р ъ в т а  с и  к р ъ с т  щ е  н а ч е р т а я
                        от Дунав до Егея бял
                        и от Албанската пустиня
                        до Черноморските води!

   И никой не може да отрече – Яворов, за разлика от кресливите куплетописци, изпълни клетвата си. И понесе кървавия си кръст. Колцина са като него? 

*  *  *
    ТЕЛЕГРАФИСТЪТ е малката поема на Боян Чимов, една живописна картина на Поморие от края на 19 век, в чието спокойствие се вклинява неспокойната душа на един млад поет. Със строг, почти аскетичен арсенал от тонове и звучене, авторът не без вълнение рисува взаимното проникване, опознаването и сближаването на Яворов с хората на Анхиало – рибари, солари, мелничари от вятърните мелници. Той с интерес и сърдечност надниква в нелекия им бит, те с учудване се опитват да разберат човека, който с часове стои на скалата и рее поглед към синята безкрайност на морето. Така постепенно се стига до сближение, което оставя отпечатък и върху двете страни. А когато стане време да се опише срещата на младия Яворов със женската красота на Анхиало, Боян Чимов става по-мек, по-пастелен, по-лиричен. И същевременно лирично-дискретен. Интимното не иска прожектори, то иска полумрак и усамотение за радостите и драмите.
   В ТЕЛЕГРАФИСТЪТ авторът е поетично точен, без да се  подаде на чисто документалното. Той е реален, но и развълнуван - без да крие пиетета си към Яворов.
   Бих оспорил едно прекрачване в днешния ден в края на поемата.
„Изчезват големите любови” с горчивина констатира Чимов. Тук не мога да се съглася. Не изчезват големите, горещите, страстните, съдбовните любови. Няма ги поетите със сензори - да доловят тяхната красота. Жалко, че тъкмо поетите се отказаха от емоционалния поглед към живота и сведоха обичта до „химия”. Но това е друга тема, за други разговори.
   А  ТЕЛЕГРАФИСТЪТ е хубава поема.

   Много точно е озаглавил ОТ ТРИ СТРАНИ цикъла си стихотворения в тази книга д-р Васил Костадинов, поет посветил голяма част от творчеството си на извора на своята поезия – синовното преклонение пред родния град, спуснал вечна котва в сърцето му. И заселил се в него като копнеж и красота, дълг и признателност. Част от стихотворенията са безкомпромисна поетична декларация на синовност и вричане във всичко, събрано в  думите „бащина къща”.

                Аз все ще те обичам, ще те нося
                дълбоко като тежка котва в мен,
                ще кажа, зададат ли ми въпроса:
                „Щастлив съм, че във тебе съм роден!”

Или
                Сред бурен вятър и вълни да скитам,
                роден на кея после да се връщам...
                Не зная пристан повече почитан
                от покрива на бащината къща...

   Не така директен е авторът в СТАРИЯТ КЕЙ, олицетворение на родния бряг. Усещаме щастието като допир, като спомен, като мечта, осезаваме възхищението и преклонението пред великата сила, която се ражда от прегръдката на Посейдон и Гея. Долавяме рушителното могъщество на морската стихия и вечността на родния бряг.
  Три стихотворения, посветени на Яворов, са д р у г а т а с т р а н а, от която поетът гледа на поморийската си битност. И той, както други свои събратя, долавя движението на духа, поетичната енергия, сияеща над поморийския бряг, като живително, трайно и непреходно присъствие на Яворовия дух.
   Третата позиция, от която д-р Костадинов поглежда към това „парче земя, от три страни море”, усещаме в последните три стихотворения. Усещаме една друга страна от таланта на поета. Тук той не е толкова експресивен и устремено посветен, по-лежерен е, по-спокоен, по-мисловен и по-лиричен. Изображението е по-акварелно, без да губи художествената сила. И без да се отдалечава от основния си мотив:

                     Такъв да си остана искам аз
                     и няма да започвам отначало,
                     частица малка, капчица от вас,
                     на пъпа хвърлен в Анхиало... 

   Съвсем по друг начин звучат стихотворенията на Весела Страшимирова. Те са по женски /в най-добрия смисъл на думата/, по-крехки, по-меки, по-носталгично романтични. Тя все вижда едно друго море, един друг град, толкова различен от града на юношеството и младостта. Тя тъгува, че когато се завръща, не открива нещата, които са живи в спомените й.

                     На морския бряг се върнах
                     в едно прекрасно лято,
                     пренатоварено от  слънчевото злато.
                     Потърсих бащината къща.
                     Не я намерих...
                     Къде е днес балконът, откъдето
                     блуждаех с поглед над морето,
                     а фаровете пращаха ми поздрав...
 
 
В стихотворенията на Весела Страшимирова има възхищение, има копнеж, има тъга, че времето е оставило толкова хубави неща от стария град вече само като спомен. В тях можем да открием   развълнувана словесна живопис, изпълнена с море. Дъх на море има в интимните и изповеди, с морето са свързани емоционалните й пътеки, срещите й с нещата от живота, смисълът на тези неща непременно са свързани с това Поморийско море.

                         Сама. Тъмнее. Вечер иде ли,
                         или приижда споменът-разлъка?
                         На тез води пред вечните обители
                         как мъничка изглежда всяка мъка!...

   В съвсем друга тоналност е цикълът ПРИЗНАНИЕ на рано отишлия си Иван Кунев. Той съчетава емоцията с анализа. Звучи на пръв поглед по-твърдо. За навлизане в поетичния му свят чувството трябва да е съпроводено от размисъл, нужно е не само съпреживяване, но и внимателно премисляне. 
   Неговите стихотворения задават въпроси, без които не може да се стигне до истината. Да приемаш тази истина, дори когато ти носи болка. Да търсиш мястото си на човек в големия и противоречив свят. Да се радваш на крехката всеотдайна нежност на любовта и да познаваш солената нежност, с която се срещат морето и брегът.
   И при Кунев морето е двигателят и той по великолепен начин заявява преклонението пред него, като го поглежда през очите на хората, живеещи от него и чрез него:

                     Рибарите –
                     проклинат те съдбата,
                     но никога морето,
                     където в раковини скрит е
                     гласът на техните сърца...

 
 С еднаква откровеност и нежност звучат и словата за любимия човек, и думите за „солената нежност” на морето. А над всичко е въпросът къде е мястото на човека в бързотечния ручей на живота, как да го изживееш, за да стигнеш до истината, до хармонията  и до трудната чиста съвест. И всичко това не е въпрос на съдба, а на избор, който всеки сам прави.

                       Усещаме как ни притискат думите   
                       в стената грапава на съвестта.
                       Тогава и очите, и ръцете
                       жадно търсят светлина.
                       Ще трябва слънцето да стигнем,
                       или да ослепеем в тъмнина.
                       Изборът е наш!  

Съставителите на тази книга са направили своя избор и ни представят по един добър начин творчеството на поети, съдбовно свързани с Поморие и обрекли на Поморие талантливото си слово.
Усетът за Поморие се засилва от прекрасните фотографии от един фотоконкурс и те носят отделно свой лиричен поглед към града и неговото море.
Културният проект ГРАДЪТ – ПОЕЗИЯ И ФОТОГРОФИЯ е прекрасно родолюбиво начинание. Инициаторите и съставителите са свършили добра и трудна работа, а спомоществувателят  д-р Васил Костадинов без много шум доказва, че е истински безкористен родолюбец.
   И не зная как, но ме сполетя мисълта, че ГРАДЪТ – ПОЕЗИЯ И ФОТОГРАФИЯ може да е само едно начало. И не след много време да видим една книга, в която старите поморийци участват със скътани из албумите им снимки на старото Анхиало, а стихотворенията да са на най-младите поморийски творци. Няма да е по-малко вълнуващо!                                                           

Ваньо Вълчев

 

Оставете коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.