Посланик о.р. полк. Петър Воденски е един от най-секретните офицери под прикритие на военното ни разузнаване. Топразузнавачът работи за Външно министерство над 35 години. Кариерното му израстване започва през 1978 г., като е преминал през всички дипломатически рангове – от “стажант аташе”, “трети и втори секретар” в посолството в Анкара, Генерален консул на България в Истанбул, извънреден и пълномощен посланик в Турция, а след това в Молдова и в Кипър. Два пъти е бил началник на кабинета на министъра на външните работи (Станислав Даскалов и на Соломон Паси), както и директор на дирекциите “Външнополитически анализи и планиране” и “Европа-2”.
Автор е на мемоарната книга “А иначе дипломацията е сериозен занаят”.

 

Интервю на Стоян Тончев

 

- Господин  Воденски, преминали сте през всички дипломатически рангове в кариерното си израстване по йерархическата стълбица – от стажант аташе до посланик на България. Бяхте ли потърсен по дипломатическа линия за съвети при Председателството на Съвета на Европейския съюз от България, като експерт по външна политика с дългогодишен дипломатически опит?

- Не, не са ме търсили.

- Питам Ви, защото провежданата външна политика на една страна трябва да кореспондира с държавните й потребности и геополитически и икономически интереси, които безапелационно да произтичат от нуждите на населението. В тази връзка – високата трибуна на домакина (премиера на България Бойко Борисов) при председателстването на Съвета на ЕС бе използвана главно за прокарване на интересите на нашите съседки, т.нар. „Западни Балкани“. Спечелихме ли нещо българите от този ракурс на политиците ни – да не гледат „празната народна паница“, а да се чудят „как да напълнят чуждата“? Не се ли крие зад това скрит личен интерес, обещания и ангажименти за персонално облагодетелстване?

- Като казвам, че не са ме потърсили, нека уточня няколко неща. Първо, би следвало да разграничаваме дипломатическата подготовка за Председателството – от една страна, политическата – от друга, а съвсем отделен е въпросът, че Председателството сякаш измести усилията на Правителството от основната му задача, а именно справяне с вътрешнополитическите ни проблеми.
Дипломатическата подготовка започна още през 2014 г., преди извънредните парламентарни избори. Тогава изучихме опита на други страни, председателствали Съвета на ЕС, и по принцип разработихме план – в кадрово отношение (кой ще ръководи процеса в нашите посолства в чужбина - посланици, заместници и т.н.), боравят ли тези хора свободно с работните езици на съвещанията – английски и френски, кои ще са директори в МВнР,  кой ще отговаря за протоколните въпроси, кой ще обезпечава охраната, какъв орган трябва да има в България за председателството, как Дипломатическият институт ще обучи предварително държавната администрация и още десетки неща – няма да изброявам, защото би ни отнело много време. Изборите тогава малко забавиха сроковете на изпълнение, но колегите – по дипломатическа линия – се справиха, при това съвсем нелошо. Някой ще каже – това е техническата страна, но, повярвайте, тя съвсем не е лесна за организиране. Ползвам се от случая да поздравя всички, които спомогнаха с труда си за техническото осъществяване на Председателството.
Другата част е политиката – какви ще са приоритетите на председателството, „продаване“ на тези приоритети пред съответните органи в Брюксел и т.н. Тук въпросът за Западните Балкани не е никак маловажен, защото за просперитета на хората в региона е важно да има политическа стабилност, а едно членство на всички балкански страни в ЕС е за момента единствената опция за такава стабилност. Същевременно, и досега не съм убеден, че нашите политици разбраха какво точно са успели да постигнат с тази среща по Западните Балкани; имам чувството, че за тях това бе само поредният повод за реклама и пиар.
Като говорим за политическата страна на председателството – създаде се впечатление, че – вторачени в Западните Балкани - сякаш ни убягна от полезрението възникването в навечерието и по време на самото председателство на нови, достатъчно парливи въпроси за ЕС – миграцията и въобще бъдещето на Съюза, предвид събудените от проблемите центробежни сили. 
Политиката означава и решаване по време на Председателството на свързаните с ЕС проблеми за самата България, такива като членството в Шенген, отпадането на мониторинга и влизането в т.нар. “чакалня“ за еврото. Известно е, че страната-председател не бива да поставя пред Брюксел за решаване „свои“ въпроси, това е разбираемо, но също така е известно, че всички председателстващи – по един или друг начин – намират елегантни начини да решават „свои“ въпроси.
И на последно място – но не по значение – създаде се впечатление, че в търсене на успех в организирането на Председателството, Правителството някак загърби такива важни проблеми за българското общество, като съдебната реформа, борбата с корупцията, икономическия напредък и др.

- Как ще коментирате „совалките“ на България пред Анкара и президента Ердоган – главният прокурор Сотир Цацаров, министър-председателят Бойко Борисов? Държи ли ги с нещо президентът Ердоган, щом България си позволи да експулсира обявени от него „врагове на режима му“ без съдебно разпореждане?

- Турция е наш съсед и за България – а и за Турция – е от интерес да имаме добросъседски отношения, базирани на взаимна изгода и без намеса във вътрешните работи. В този ред на мисли – хубаво е да има контакти между ръководителите на двете страни на различно ниво, работата е в това – какви въпроси поставят един пред друг съответните ръководители. Дали нашите представители поставят въпросите от наш интерес, или решаваме само тези от интерес за Турция? Например, от това, което чета, в последните години единствените, които поставиха въпроса за възмездяване на имотите на наследниците на тракийците – избити и изгонени от турците, а също въпроса за свикване на двустранната Комисия по нерешените въпроси, в която се разглеждат и споменатите имоти, са министър Вигенин и президентът Радев. Очевидно, необходима е по-голяма инициативност от наша страна и повече разбиране от турска. Също така, не отговаря на правовия ред предаването на Турция от наша страна на т.нар. „Гюленисти“ без преминаването преди това през съдебните процедури – вижте как процедират в Гърция, в Германия, в САЩ при подобни казуси.

Що се касае до намесата на Турция в нашите вътрешни работи – стигнахме дотам Анкара да финансира български партии с оглед влизането им в Народното събрание, където да прокарват турската политика. Явно, това е недопустимо. И единственото правителство, което постави въпроса за тази недопустима намеса на Турция, бе служебното правителство на проф. Герджиков.

- През лятото по Южното Черноморие се проведе мащабна спецакция на ГДБОБ и Специализираната прокуратура по залавянето на ОПГ, ръководена според органите на властта от небезизвестния наркобос Димитър Желязков – „Очите“. Същият успешно премина през две граници – българската и гръцката, като се позиционира в Истанбул, Турция. Желязков все още, по официална информация, се намира в турски арест, а от там изглежда нямат никакво намерение да го предадат на българските власти. Как си обяснявате това? Определено Димитър Желязков не е случаен човек и до скоро се радваше на солидни държавни протекции. Вероятно разполага с важна информация за нашите политици, магистрати, кметове, а също така и за каналите за наркотици и контрабандни стоки – цигари, алкохол… Ако това е така и ако междувременно се окаже, че е секретен сътрудник на българските служби, които сега го преследват, възможно ли е да бъде успешно вербуван от турските служби и ще постави ли това в още по-голяма зависимост правителството на Борисов от Турция? 

- Вижте, Отоманската империя е била известна с това, че в нея – независимо кой е бил султан и кой е бил везир, по традиция е имало три много силни институции: армия, полиция и разузнаване. Днешна Република Турция също спазва тази традиция.

В турските медии периодично се появяват информации, че през страната преминават различни трафици – оръжие, цигари, наркотици. Нерядко те се свързват с името на България. А според български медии, споменатото от Вас лице също се занимава с подобна дейност. Едно уважаващо себе си разузнаване и едни уважаващи себе си органи за сигурност – каквито са турските – едва ли биха изтървали възможността, като държат в ръцете си подобно лице като Димитър Желязков, да не го разпитат и да не получат информация за тези трафици. Във всеки случай, ако аз бях началник на тези турски служби и ако те не се бяха възползвали от открилата им се възможност, щях да ги накажа.
А дали ще го предадат на България – това зависи и от нашите органи, от това как са подготвили документите за екстрадиране, как са ги връчили на турската страна и пр. Предстои да видим. 

- Определено външната политика на България се разкъсва между Европейския съюз, Русия, САЩ, Турция. Станахме свидетели на много неприятни за българското правителство и премиер моменти – безрезултатна среща с президента на Русия Владимир Путин, отменена среща от канцлера на Австрия, а опитите дори за задочна комуникация с Тръмп претърпяват пълно фиаско. 
Дали някога българските политици ще осъзнаят незначителността си, произтичаща от лакейското им поведение и нагаждачество, и ще поемат правилния външнополитически курс за позициониране на страната ни на международната сцена поне като някакъв фактор на Балканите?

- Една външна политика – най-общо казано - никога не би следвало да бъде против някоя страна, тя трябва да работи за установяване на добросъседски отношения, базирани на спазване на интересите на страните, без намеса във вътрешните работи. В това отношение любопитни са отношенията ни и с Австрия, и със САЩ, но най-любопитни са тези с Русия. Един предишен български президент, както се казва, „ставаше и лягаше“ с антируски изявления, без оглед на нашите интереси. А турците имат една поговорка: „Един глупак като хвърли камък в кладенеца с питейна вода, после четиридесет умници ще умуват как да го извадят“. Така и с българо-руските отношения. Под чуждо влияние и в разрез с националните ни интереси, се отказахме от „Южен поток“ и сега се налага да преговаряме с Турция за закупуване на руски газ, вместо да го получаваме директно. И редица други грешки. Посещенията в Русия на президента и на премиера на България е едно добро начало в това отношение, но следва да разбираме, че „Москва не вярва на сълзи“, нужни са неимоверни, постоянни и целенасочени усилия, за да изчистим натрупаните предразсъдъци.
Съгласен съм с Вас, че едно нагаждачество и едно лакейско поведение се приемат с насмешка и без уважение както от свои, така и от чужди, с това трябва да престанем.

- В различни среди се коментира, че Русия си търси откраднатите от български политици и олигарси пари по проваления газов проект „Южен поток“. Турски служби разкриха канал и заловиха контрабандни цигари на действащ български депутат. В предизборната кампания за президент на САЩ, която съвпадна с изборите за президент на България, един от нашите кандидати (Цецка Цачева от управляващата партия ГЕРБ) заяви по национална телевизия, че се чувства по-близо идейно до Хилъри Клинтън, която загуби от Тръмп.
Би ли могла при това положение България да отстоява и да защитава националните си интереси във външнополитически план?

- Струва ми се, че в света предстоят кардинални промени, днешните елити и в САЩ, и в Европа ще бъдат сменени с нови хора, политическото говорене ще стане по-директно. Тези промени неминуемо ще засегнат и България – днешните управляващи са свързани с определена идеология в Европа и САЩ, която вече си отива, а това ще доведе до „напускане на сцената“ и от нашите днешни управляващи. За споменатите от Вас имена ще говорим само в минало време, не съм сигурен дори дали ще влязат с някое изречение в историята.

- Това лято станахме свидетели на „чума“ по животните. Оказа се, че чума никога не е имало, но добитъкът на животновъди бе умъртвен. Фалира застрахователно дружество и 250 хиляди българи бяха ужилени с над 60 милиона лева. Сайтът на публичния Търговски регистър изчезна, а с него не се знае колко фирми, свързани лица и милиарди задължения. После се срина и регистърът на Комисията по финансов надзор. Мога да се върна и по-назад, до умишления фалит на КТБ. При тези факти и обстоятелства, има ли държавност и изобщо държава на територията на България и как изглежда „отвън“, според вас?

- Ние в България живеем от скандал до скандал, с което се замитат встрани от полезрението на хората истинските проблеми на обществото, такива като икономическото неравенство, добиващата чудовищни размери бедност, повсеместната корупция, доближаващото точката на кипене усещане за липса на елементарна справедливост, професионална некадърност на кадрите за даден пост. На моменти се създава впечатление за пълна липса на държава, а това не е нормално. Явно има необходимост от радикална промяна.

- Посланик Воденски, Вие сте и един от военните топразузнавачи на България, един от най-секретните офицери под прикритие, ухажван през годините и от чужди разузнавания – британското, ЦРУ, турското, руското… От висотата на вашата експертност и познания в областта - на ниво ли са българските служби, а също така и дипломацията днес?

- Обикновено на този въпрос отговарям, че и секретните ни служби, и дипломацията ни са функция на общото ниво на обществото. Нека читателите си направят съответните изводи.

- Бърза справка с историята ни разкрива нелицеприятната истина - всички, които са обичали България и са се борили за нея и народа си, рано или късно същият този народ ги е предавал и се обръщал срещу тях. Едни са били убивани, други публично охулвани. Сега е не по-различно. 
Съжалявате ли, че сте работили за страната си и как си обяснявате българския синдром на „омраза към знаещите и можещите“? 

- Предателство има навсякъде, предателите са много известни в света – да напомням ли за Юда и Новия завет? Българите не сме уникални в това отношение, уви...
А дали отново бих работил за страната си? Знаете ли, не съжалявам за нищо, което съм правил за страната си – както по линия на дипломацията, така и по линия на военното разузнаване. Като се обърна назад във времето и направя равносметка на служебния си живот - участвал съм в изработването и подписването на Договора за добросъседство и приятелство с Турция от 1992 г., в който има клауза за българските имоти – на тракийци и др. Участвал съм във връщането на статута на българския район Тараклия в Молдова, и т.н. Това са все неща, които нито Комисията по досиетата, нито някой политик би могъл да ми отнеме. Животът в крайна сметка е бил милостив към мен, има какво да оставя след себе си. 
Но Вашият въпрос ми напомня друго – ако сега работех в разузнаването и ми се наложеше да помоля някого за помощ по една или друга задача за обезпечаване сигурността на България, и ако този някой ме попита: „А няма ли след 20-30 години някоя Комисия по досиетата да ми изкара името в списъците си с доносници?“, какво бих му отговорил? Да го излъжа? Нямам отговор на такъв въпрос…

- Имам автограф на мемоарната Ви книга - „А иначе дипломацията е сериозен занаят“. Част от него гласи: „С уважение към безстрашната гражданска позиция.“ 
Казвам това не за да акцентирам върху особата си, а защото е свързано с последния ми въпрос към Вас за това интервю - струва ли си в държава, управлявана от мафията, с наведен от страх народ,  да си носител на „безстрашна гражданска позиция“?

- В крайна сметка, всеки решава за себе си. В света има, вероятно, около 3-4-5 процента идеалисти, останалите са прагматици, или незаинтересовани, или и двете. Но без тези идеалисти обществото, светът, нямаше да вървят напред. Затова Ви написах това пожелание в книгата си, не губете гражданската си позиция и не ѝ изменяйте заради лъжливи предметни ценности, не си струва!

 

София, 29 август 2018 година

Оставете коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.