„Не съм последния мечтател и последният вярващ в Божествения смисъл на живота.
Вдъхновението е в самите нас, точно като диханието.“

С него е трудно да се говори…как да е. Защото авторът на над 30 стихосбирки и проза не търпи посредствеността, воюва с фалша и отказва интервюта на медиите вече над три години. А  има да каже много. Преминал през стъгдата на много житейски университети, Валери Станков е един от най-нежните съвременни лирици, със значим принос към любовната лирика. В потока от думи на политици, на социолози, на политолози и юристи, гласът на изкуството все по-рядко се чува. Затова Liberta.bg потърси варненския маестро в един разговор за човечността и времето, за неповторимостта на мига и падналите заблуди, за това, че „шинелите не бива да ни обезличават и обездушават“.

- Как живее последният мечтател в този груб временен отрязък, Валери?

- Не зная какво подразбирате под „груб временен отрязък”? Ако имате предвид живота, бих казал, че той – животът, е свещено нещо, подарено ни Свише с Божията благодат. Животът е прекрасен и прост, стига ние да не си го усложняваме, превръщайки го в надпревара на милиардите егоизми, комплекси и алчности. Грубостта е от Лукаваго. Ако гледаме с обич един към друг, с уважение и себеуважение, ако не пестим добрата дума, добрата новина – на всички ще ни е добре. Не бива да забравяме, че ние – хората, сме надарени и с разум, и следва да не се даваме с лекота на явните манипулации, които целят да ни превърнат в зомбита, да ни откъснат от човешката природа. Недоумявам, защо шепа хора на тази планета така упорито работят за края на човешката цивилизация? Не ги разбирам. Но съм убеден, че не съм единственият, който си задава този въпрос. Убеден съм, че не съм и последният мечтател и последният вярващ в Божествения смисъл на Човека.

- Поетите са най-фините мембрани на чувствителността, затова те питам – смяташ ли, че наистина „моят народ се събуди“?

- Вярвам в това. Вярвам, че падна главата на заблудата, която ни въртя в кръг 30 години в пустинята на демокрацията. Уродливата версия на демокрацията свърши. Изпитахме я на гърба си, така ни било писано – да го преживеем и това чудо. Но, ако бяхме внимавали повече на урока по история за Атинската демокрация и Века на Перикъл, нямаше да се вържем на опашатите лъжи още в самото начало, защото псевдо демократите министри не работят безплатно за благото на народа – демоса, депутатите компрометираха идеята за широко народно представителство и народовластие, а народът до ден днешен си плаща за театъра. А при Перикъл хората са си ходели на театър без пари? Що се отнася до мембранната чувствителност на поетите – за нея свидетелства самата поезия.

- Работил си какво ли не - от моряк и нощен пазач, до директор на театър, на издателство и експерт в Дирекция „Култура“. Коя беше най-суровата школа за теб и коя ти даде най-ценния житейски урок?

- Най-суровата школа за мен беше спасителството. То ме научи, че аз не съм най-ценния човек, а ценният човек е този, който трябва да бъде спасен: дали в морето, дали в Божието слово, това няма никакво значение, или поне за мен няма никаква разлика. Дошли сме на този свят като деца на Спасителя. Макар днес рядко да стъпвам на плажа, никога не забравям, че съм никой в тази жежка навалица от хора, които са ми се доверили, макар и за 15 летни дни. И – дори спасителчето да играе табла с някой летовник, или да сваля гаджета под чадъра, в морето гледам аз.

- „Сиротинка, сам-саминка, зъзнеш - голичка бреза, Варна - сива дъжделинка! - моя есенна сълза. /“Дъжделинка“/. Поезията ти, освен с топлота и човечност, пълни българския език и с нови думи и словосъчетания - сами ли идват в съзнанието или са дълго търсени?

- Думите идват от душата, сетне от четенето и почитта към нашия български език: като се започне от старобългарския, та се дойде до наши дни. Ние сме честит народ с богатия си език. Ако си позволя това метафорично откровение, още от момче малече съм си езикова „попивателна”, помните ги онези магически хартийки от нашето училищно детство, с които забърсвахме мастилените петна по школските си тетрадки. Животът ме свърза с хора от най-различни социални сфери, общуването ми с тях за мен беше езиков университет. Четях – и съм се учил от старите майстори. Възхищавам се на думите и с любов продължавам живота им чрез моето лично творчество. Това пак е своеобразно спасителство. Не е важно дали някой ще научи наизуст едно мое стихотворение, но ако днес запомни само това, че „кайначе” е изворче, ручейче – аз самият ставам по-богат. Живея само и единствено за чистотата на думите, а, за да си чист човек в думите, трябва да си къпан в бабиното корито на България. А неологизмите са творческо продължение на обичта към езика. Думата дума тегли.

 - В „По тънкото въже към любовта“ казваш – „Бог ми е дал очи да чета преглътнати мълчания“- какво виждаш с твоите очи, когато съзерцаваш „300 000 палта“ и очите на тези „палта“?

- Виждам, че тези „палта” имат души и се моля всеки от нас да има повече вяра в себе си. Шинелите не бива да ни обезличават и обездушевяват. Не всички хора по света и у нас „пасват” за шинела на Н. В. Гогол. Предпочитам да гледам хора с криле.

- Да поговорим за изворите на вдъхновението, когато то трудно се забелязва! Винаги ли трябва да се пропътуват километри до него?

- Вдъхновението е в самите нас, точно като диханието. Как да пропътуваш километри между едно вдишване и издишване? Ние живеем в постоянна обмяна на вдъхновения, ето защо до мен достига, примерно, вдъхновението на Вангелис, Лермонтов, Яворов, а пък моето го посрещате вие.

- Че никой не живее от поезия, е разбираемо, но имало ли е, според теб, по-бездуховно време, което обрича непродалите съвест интелигенти на вегетация?

- Нека не се самоомагьосваме, че живеем в най-бездуховното време. Подобни мантри с нищо не ни помагат. Помислете само колко творци е имало досега, колко гении, които са живели оскъдно, мизерно, а днес произведенията им се оценяват и продават за милиони. Времето го създаваме ние и когато позволим на бездуховни люде да се разправят със съдбата ни, положението е нерадостно. Нали, за да си меценат, трябва да си, освен богат и културен, и начетен и възпитан? А нима не живеем от поезия, от музика, от изобразително изкуство, от театър, кино? Представете си за секунда, че изкуството го няма. Усешате ли разликата?

 -“Щом Дяволът се моли в храм...“ е стихотворението ти, което може да изкара по площадите много народ или да превърти съзнанието на непрогледнали – защо творците бягат от челен удар с живота?

 - Колко от прочелите това стихотворение излязоха на площада? Едно е да може, друго е – да успее. Виртуалните социални мрежи са добър отдушник, в тях може вятър да ечи и Балкан да стене, но, погледнеш ли през прозореца – от тихо, по-тихо.

- Какъв стих сътвори, пътувайки през почивните дни с автобуса Варна-София?

- Ето го:

 НОЩ В ПОДЛЕЗА НА ЦУМ

... понеже хлътна София във кал, и – пуста! – опустя като след чума,
един човечец снощи бе преспал върху кашон във подлеза на ЦУМ-а, 
забравил си е вехтото сетре – навярно е пощял да се загърна? – 
че седем кожи вън студът дере! – и зимата задава се – кахърна, 
бе дъвкал и парче менте салам, топено в лютеница – едро смляна,

не минах – и не смогнах да му дам, каквото след вечеря ми остана, 
да пийнем две партончета „Савой”, или – от автомата два-три чая, 
и сетне да му кажа здрасти, мой! – два ангела, прокудени от Рая, 
да изкадим една луличка дим, с последния трамвай да го изпратя – 
нали върху един кашон седим? – във шепите на Бога родни братя.

2 декемврий 2018 г. 
гр. София, 7, 45 ч.

- Благодаря ти, маестро, за това интервю, отчитайки факта ,че три години отказваш подобни медийни участия!

Коментари

  • Благодаря ви за това интервю! Щастлива съм, че Валери Станков е мой приятел, макар и само във виртуалното пространство, за сега.

Оставете коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.