За втората неделя след Петдесятница или за българската святост
По стара, отколешна традиция, свързваме българската святост със св. Иван Рилски и с неговото време. Но добре е да знаем, че тя предшества нашата държавност и е нещо по-голямо от нея.
Имало я е преди хан Аспарух (баща му Кубрат е погребан по христиански). Ще я има и след нас. И винаги ще е едно от основанията да не се срамуваме от това, че сме българи. Та нали, колкото и малки да сме, ако виждаме подалеч от предците си, то е защото сме джуджета, стъпили върху раменете на гиганти.
Ето защо, в ден като днешния, подобава да си спомним за делото на св. Паисий Хилендарски и на св. Софроний Врачански. Често говорим за възрожденците и за будителите, но още по-често забравяме какво възраждат те и от какъв кошмар ни събуждат.
И - да! Вярно, че едно църковно слово не бива да звучи националистично, но и не бива да премълчаваме факта, че ако не бяха будителите и ако не беше тяхната борба за независима българска църква, съдбата на нашия народ едва ли щеше да е по-добра от тази на кюрдския. Проумели са го онези луди глави, които - заточвани в Диарбекир - са се уверили, че кюрдите, бидейки пет пъти по-многобройни от българите и поне толкова пъти по-силни и по-героични, никога няма да имат държава.
Разбира се, не това е важното. Нашето царство не е от този свят. Но изгубим ли онази тънка червена нишка, съединяваща духа на св. Иван Рилски и светите седмочисленици с този
на отците, градили търновската книжовна школа, не усетим ли как тя опасва стените на богохранимия Търновград, но и чертае пътеките на Евтимиевите ученици, свързвайки четирите посоки на света, не я ли провидим в османската епоха, във времето на Владислав Граматик и на дамаскинарите, на св. Георги и св. Николай Нови Софийски, на Злата Мъгленска и на Райко Шуменски, не чуем ли нейното крещящо мълчание в онзи трети април на 1860 г., който по-късно Историята ще нарече Българският Великден, не усетим ли, че тази тънка червена нишка е същата онази, която изплита нашата одежда и скрива нашата голота… може би пак щяхме да сме европейци. Тъй както реките вавилонски също са реки или тъй както лужищките народи също са
европейски народи, така и ние щяхме да сме европейски народ. Сигурно пак щяхме да сме жива плът от тялото на най-великата и най-модерна империя на всички времена -
Европейската.
Но нали, когато е работил в египетските тухларници, и Израйлевият народ е бил част от не по-малко велика империя? Ала какво от това? Какво от това, че по време на Прехода през пустинята, Божият народ е бил по-нещастен, отколкото във времето на робство? И какво от това, че Мойсей никога не стъпва на обетованата земя?
Така или иначе, след “Под игото” идва “Нова земя”. Идва и Ново Небе, но българите, които не са виждали тънката червена нишка, за която говорех, няма да го видят и него. Именно затова са ни нужни светците, с които говорим на един общ език. Защото не чуем ли на родния си български език, че нашата правда ще овехтее като дреха (Ис.
64:6), душите ни наистина ще овехтеят. Ще затлъстеят сърцата ни и словото ни ще бъде като гонеща вятъра сламка. И всичкият труд, с който се трудим под слънцето, ще е съвсем безполезен…
Снимка на Пламен Михайлов: Агатополския епископ Иеротей и Българският патриарх Даниил
