24 май – венчален венец на българската култура и повик за вътрешно съзерцание и откровение

"Културата не е рефлекс на мислене, тя е душевно развитие!"

Един от най-достойните празници в световната историческа даденост е Денят на българската просвета – 24 май! Този голям духовен празник е венчалният венец на българската култура. Едва ли има по-светъл ден за народа ни, за националната ни свяст и за историческото ни предназначение от Деня на просветата и културата – на азбуката, която дава нашия културен престиж. Само ние, българите, имаме празник на книжнината, не защото сме невежи, а защото знаем какво е дарът на боговете, докато другите народи познават предимно дара на ума. Азбуката е харизма от Бога, а не измислица на ума!

Оръжието на боговете е само едно – словото!

И право на боговете е да дадат слово, а основанието на човека е да направи словото живот, като издигне олтар, на който да възнесе своята жертва. Не може без слово да се изкаже: „Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име…“, както не може словото да се скриптира без букви. Затова велики мъже на велико посвещение, наречени светци (и те наистина са светци!), ни оставят Аз, Буки, Веди, Глаголи, Добро, Ест… С тази азбука сърцата ни мълвят молитви и с обич децата ни поднасят цветя на своя учител, на своя духовен наставник, че ги учи на слово. Така че 24 май е празник на просветлението ни!

Народ, който помни Азбукито си, народ, който отдава почитание на творците си, той оставя живи и достойни паметници. Не може да бъде оскърбено чувството на почит дори когато се почита недостоен, защото се показва величие. Чувството на почит трябва да прави своята кръстна признателност! Човекът е необходимо да прилага силата си в пътя за съвършенство. Всяка култура, с каквато и да е духовна ценност, е принос, който е и поука, така че, когато се напътим да оставим един цвят и да направим молитва или да запалим вощеница – това е израз на дълбока признателност към онова, което са оставили дух и култура. Но културата не е спомен – не е само това, което се поднася като празник. И споменът, ако има стойност, не бива да става традиция, а трябва да събужда нови ценности, за да има нови лъчи на прозрение, които да правят обрат в поведението на човека, на историята и на Космичността!

Човекът осъществява явления, но не всяко явление е събитие и не всяко събитие е история. В историята културата бележи трайност, разширява кръгозора и създава битие на развитието. Културата има в себе си всичко – от храмовата молитва до историческата война, от философската концепция до биологичното откритие; тя създава религиите, философиите и образците на изкуството. Културата е най-плътният израз на душевността. Само вложеното в прогрес на човечеството дава предпоставки за култура, понеже осъществява и прилага ценности за бъдеще.

Българинът никога не е удовлетворен от колелото на историята – той прави история. Културата е ценностите, които историята отсява! Защото култура не се ражда, за да бъде празник, а за да храни и изявява душевността. Тя се ражда, за да осъществява проекцията на човека бог в развитие!

България е дух и култура!

Без дух не може да бъде сграден нито един паметник на културата. Мисълта ражда формули за съществуване, но не оставя култура за живот. Защото само Духът дава идеи! Затова не може културата да се откъсне от духовността. Духовността е вътрешно съзерцание, което се излива в различните лъчи – в религията, във философията, в изкуството, в науката, в постижението да сложите едно семе в браздата, за да даде то, както казва Христос, трийсет, шейсет или сто… Културата не се изразява само в постиженията на материалните паметници, тя е в глъбината на душите!

Културата не е рефлекс на мисленето, а вътрешно откровение, което одухотворява историческия момент. Затова цивилизацията е една нейна външна форма, която ни обслужва. Цивилизацията и културата са две различни нива. Цивилизацията е осъщественият ум в техническо достижение, а културата – усвоената духовност от всички царства, които човешката душа притежава. Културата има един неоспорим момент – евристичният, когато не нюансът е важен, а мъдростта като вибрация за живот, като интуитивно откровение. Всъщност човекът, историята и културата се хранят само от един извор – от Вечния си Творец. Всеки, който малко или много е разгръщал световната история в нейния културен аспект, знае, че всичко е плод на едно духовно Учение, след това сведено до религия. Учение, което духът оросява, опложда, където духът дава своята святост, а концепцията след това става настолност.

Но когато едно човечество се осъществи като обредно служение и се изчерпи като религиозно мислене, идва бремето. След изчерпването на религиозния живец настъпва аморфен религиозен момент, остават само традицията и суеверието. Идва едно напрашаване и влиза един стар силует от митическия свят. И тъй като тази изживяност е пепел в битието на историята, тя започва да посипва историческата култура и дадените духовни ценности. Получава се това, за което сега бихме казали, че има цивилизация, но не и култура. И когато дадени култури или дадени народи започнат да живеят само в цивилизациите, те нямат метафизично мислене и не творят. Те могат да преповтарят, те могат да гримират...

И много често можете да прочетете определен труд, който така добре е гримиран, но нищо не ви дава, защото му липсва идейност. Когато се ражда Учение, то носи всички потенциални възможности в идеен план. Когато се осъществява една история и един народ, те носят тези възможности. Но ако един народ преповтаря чужда мисъл, ако един народ преповтаря чужда жътва и от чуждо зърно мели хляб за своята култура, бъдете сигурни, че той ще остане гладен в духовните си търсения, ако ги има; или ще остане достатъчно наситен, за да си умре доволен, макар че нищо не е дал – самодоволството му е достатъчно. А едно самодоволство създава само цивилизация, но не и култура. Точно този страх понякога ме обзема за културите, които си отиват, и за цивилизациите, които се натрапват. И ние много често вдигаме знамето на цивилизацията, като се лишаваме от прозрението за културата. Нека не забравяме това – аз го правя като повик за вътрешно съзерцание. Защото култура, която прави отражение, няма чувство за съзерцание, а в такъв случай никак няма да получи и друго мислене, и откровение за развитие.

Народ, който може да прояви самодоволство и да защитава овехтялата мисъл на своето историческо, културно или духовно битие, може предварително да направи своя погребален обред. Така е и в социалния живот, така е и в религиозния живот. Ако човек няма уточнено вътрешно съзнание за възкресение, може да бъде сигурен, че е само един мъртвец. Така е и с обществата. Така е и с историите на държавите.

За щастие, ние сме народ, който винаги е имал чувство за възкресение и убеденост за осъществяване в път. Нека всеки има сили да отметне плочата, която иска да го погребе. Трябва да се живее с вътрешната откровеност, с утрешното предназначение, с културата на Мъдростта. Бог е и Мъдрост. Той никога не ни е губел, нека и ние не се губим!

Кирил и Методий не са писали азбука за България

Когато характеризирам нашата азбука и признанието ни към светите братя Кирил и Методий, казвам: Азбуката бе предопределена за Великоморавия, но предназначена за България!

И затова не остана нищо от нея там. Ние трябваше да я преобразим и да я оставим като битие на хилядолетията сега. Ние, защото братята по чуждо искане я създадоха – нищо общо нямат с България. Азбуката за нас я направи Климент Охридски. Светите братя създадоха азбука за великоморавците, и то в графики, а свети Климент я направи в звук. И онази азбука – глаголицата, както виждате, си отиде.

Сега някои се мъчат да я направят свещена. Това са на малките неща малки мислители. Защото тези алефи и другите букви, които чертаят, еврейската азбука ги има, а те са взети от финикийците. Вижте, това може да мине за оригинално пред посредствеността, не и за прозрението. Прозрението тук го проявява княз Борис Покръстителя. Той е имал прозрение да съхрани „децата“ на братята Кирил и Методий и да им даде право да създадат школска грамотност. Това е най-същественото –
Прозрението на княз Борис създаде стратегия за култура!

Стратегия за култура, т.е. да приюти прокудените чеда на братята Кирил и Методий, да ги подслони и да им даде правото на творци. И те да напишат азбука – не графичната – нашата, българската азбука.

Климент Охридски – азбучникът, който извежда буквите из пазвата на народната гълчава

Историята се гради от проницание, което е Духът на нацията!

Илюзорна е идеята, че имаме от братята Кирил и Методий азбуката, с която правим култура. Те никога не са писали азбука за България, създават я за други…

Глаголицата на братята е написана по повелята на император Михаил III и с искането на княз Ростислав, благословена е от папата, като е предопределена за великоморавците, но тя е била предназначена в дълбочината на Божието лоно за българския народ! Великоморавия не ползва азбуката, която е поискала – не опазва нито книжнината, нито езика на славянина. Прогонените ученици на Кирил и Методий са приютени в храма на българите и оттук се всява семето на културата на славянските народи. Учениците на братята намират не само приют, а и школа, в която разгръщат своите възможности. Дарението получава своето причастие – претворява се Духът в материя и материята в Дух. Така се създават двете големи български културни школи – Охридската и Преславската. Тогава, когато обособените държави в Европа се срамуват от собствения си език и пишат на латински, изповядат се на латински, на олтарите си правят моление на латински – българският народ има собствен език и писменост!

Това е едно голямо чудо в историята на България – приема се и се съхранява онова, което другите не са могли да оценят. Тогава най-забележителната личност в нашата култура – свети Климент Охридски, осветява писмеността ни! Не можем да не изведем провиденцията на българския дух в този ученик на братята Кирил и Методий.

Климент Охридски извежда от нашата душевна вибрация кирилицата, която и досега обслужва езика ни!

Така делото на Кирил и Методий – дарованието Божие да бъде написана славянска азбука, е довършено от техните ученици.

Трябвало е да се даде на ръката динамика, за да напише знака, буквата, която да запечати душевността на миналото и провиденцията и откровението на бъдещето. Ние сме покръстени и имаме нужда от книжнина, за която безспорно трябва да бъде намерена фонетиката на българска азбука. Защото азбуката на светите братя – глаголицата, има повече фигурен образ, който не съответства на нашата артикулация. А свети Климент Охридски, познавайки психологията и артикулацията на българската реч, приспособява глаголицата (която е от 38 букви) в кирилица (от 24 букви, към които прибавя още няколко букви, обслужващи говора ни)! Кирилицата вече е покълналото семе на духовната ни просвета.

Прозрението на Климент Охридски е, че не чертежьт на буквата ще ни накара да четем, а изговорността и гъвкавостта на нашата словесност трябва да намери своя фонетичен образ. Тя дава дихание на мисълта ни!

Така че нашият Азбучник – св. Климент Охридски, е бащата на българската култура! Той, преобразявайки азбуката на Кирил и Методий, създава славянската азбука. Трябва да сме наясно с тези научни отговорности!

Ние и преди Покръстването сме имали своя много голяма и устойчива култура в идеята за един Бог, имали сме писменост – „чертами и драсками“, но са я чели малцина, и на историческия хоризонт остава онази, която изведе Аз, Буки, Веди… Нашата писменост е не само дарение на творчеството, но и социалнодадена истина – една конституция на битието ни, която ще осъществим в една планетна социология!

Тайната на българската писменост е историческата ни съдба!

Най-голямата духовна клада на българите е сонмът от Светите Седмочисленици – нещо, което другите християнизирани народи нямат. После вече ще сложим и всички онези, които са правили културата на България, за да имаме Златен век на българската книжнина. Той създава облика на българската писменост и култура и остава ненадминат! В света има „златни епохи“ като материални и като социални формации, но няма Златен век на книжнина! Той не е подражателство, защото подражателството е без творческо дихание. Българското просветление и Златният век са една динамика в лична физиономия и с плодове на собствен дух в голямата битка да пребъде България! Създаваме си една от най-мощните духовни сили – собствена култура!

Българската култура не е отражение, тя е раждане!

Културата ни е фиксирана благодарение на Азбуката и така можа да изрази духа ни! Българската азбука като потреба от мистична реалност чрез перото я правим реална култура.
Затова е възхитително, че първите мъже на културата ни не кръщават българската Алма Матер „Св. св. Кирил и Методий“, а „Св. Климент Охридски“.

Азбучникът не само извежда словото и прави църковна книжнина, той създава и изключителната школа в Охрид – първия ни университет, имал е 3500 ученици. Гради манастири и църкви не поради това, че е един от учениците на братята Кирил и Методий и че по кръв и род е българин, а защото и по принадлежност, и по жертва носи величавия български дух!
Свети Климент Охридски – Азбучника е изключително просветен и всичките му дела са социална отдаденост и жертвен принос за България – и той не може да бъде откраднат от чужди амбиции!