"България тринадесет века – тринадесет личности! И за всеки съм дал характеристика кой с какво е изключение. Изключение! Защото, например, един Раковски – като идеолог е ненадминат, а безспорно и като човек, който развява и знамена, и се прави на княз български – посрещат го чуждите дворове... и след него върви кортеж. Това е в него княжеското величие, с което се прослави. Но тук не става въпрос за велики, добродетелни, културни личности. Въпросът е за безсмъртни личности.
А Имеон е бил едно хранилище, една утроба, за да си вземат хляб и мисъл от индийската култура. В самата "Махабхарата" се говори за "болхи" или "болхики", а царят им е споменат седемдесет пъти[. Това, че в Тибет един проход е наречен Шипка, едва ли има нещо общо с нашия връх Шипка, но факт е, че най-старата книжнина не е отминала българите. Следователно те са имали белег, който отдалече се забелязва. (И ние имаме една поговорка, че "хубавият кон и под съдран чул си личи" – колкото и да искате да прикриете, когато нещо е белязано, то си личи.)
Така тезата за произхода на българите ще си остане тази, която беше подсказал Георги Сава Раковски, а не нашите историци." - Ваклуш Толев, сп. НУР.

ИНТЕРВЮ ОТ ЗЛАТНИЯ ФОНД НА БНР

Втора част

Милена Маркова: Има ли универсален пътепоказател за всички, или всеки човек е отделна река, вливаща се в океана на Божественото, минала по свой път, със своите уроци, достижения, нива?

Ваклуш Толев: Извинително, много извинително би било стадно да се влиза някъде. Трябва всеки да направи опит – да изведе нещо в себе си и да приеме нещо в себе си. А този опит, безспорно, създава рецептори. Следователно човек ще трябва да работи. Но личното съзнание, или Азът, както съм казал, милиони години е водил битка да направи човека егоцентрик, да го отдели от съзнанието на колективната душевност. Милиони години е водена тази битка. Тук е величието на егоцентризма, който след това, за нещастие, става пък егоизъм.

Това е битката – да се индивидуализираме. И тази битка се води в една общност, на която се дават култури. (Затова са дадени Седем Лъча на еволюцията.) Безспорно културата на духовното възземане най-вече си служи с религиите. Всеки според своя йерархически процес е достигнал до определено ниво и чрез него отива към изповедта на вътрешното си божество, на което пък му създава олтар.

Много често се говори за жестокостта на войните. Да, съгласен съм, и аз съм против войната, но питам: как човекът с първичното си съзнание ще почне да брани нещо, което е по-ценно от това, с което живее? Какво е Отечество? Абсолютно нищо за него. Но ако брани само своето место, където живее, той никога няма да го има. Следователно човекът се извиква на жертвеност към нещо, което е абстрактно. Какво значи „отечество“, какво значи „свобода“... Но пък те му събуждат жертвеност и идея за отговорност. Има дом, има градина... създава му се земно притегляне, за да израства в душевното си мислене към абстрактни и други понятия. Изгражда се едно съзнание, което надвишава личността. Битка на егоцентрика – след това битка срещу егоиста!

Така че целта на религиозните вярвания е във всекиго поотделно да намерят место за кандило и трапеза за благодарност. Да, това искат да направят. И там наистина всеки поотделно води битка. Аз казвам, че е хубаво човек да бъде капка в океана на еволюцията – няма океан без капки. И там именно всеки, влязъл като капка, в тази обща еволюция помага. Но онзи, който иска да бъде само росна капка – вятърът ще я отвее...

В същото време обаче всяка религиозна доктрина, или всяко учение по-скоро, дава възможност и на обикновения, и на гениалния да намерят своето. (Ученията след това стават религии, които ги опростяват.) Няма религиозно учение, което да е толкова бедно, че да не може да удовлетвори някой, вярващ в него, стига той да знае какво да търси. Но ако човечеството не може да бъде удовлетворено, тогава трябва да бъде родено нещо ново, за да придвижи напред света.

Така че необходимо е единство в целостта и цялост в единството!

Милена Маркова: Запазва ли се индивидуалността, или се слива с Божественото в крайния етап?

Ваклуш Толев: Чак в това, което дори не смея да го нарека Духовна вълна – Свободата, където Животът и Бог са едно и също. Тогава можем да кажем, че това индивидуализиране, което във всички тези Духовни вълни човек е преминал, не го обезличава, а се създава общия лик на съществата, които Творецът е искал да види – Той Самият в тях и те в Него.

В края на краищата идва тази Нощ – Пралая, както е казано, която настъпва в битието на Космоса, на света. Тя е онази тъмнина, за чиято неизбродност и какво е там никой не може още да каже. После оттам каква нова Светлина, какво ново човечество ще се роди… (Навремето писах: Из Тъмите вечни на Вечните тъми проблясва светъл лъч…) Казват: „свършека на света“… Светът не може да свърши. Въпросът е как го възприемаме. Когато човек го възприема със страх за край, за него светът свършва до гроба, а когато го възприема със знанието за вечност, той не свършва. Оттук е идеята да бъдат възпитавани хората да не се страхуват от смъртта.

В различните религии виждате различни концепции. Например в митологиите боговете си запазиха безсмъртието – не го даваха на човеците. И тук е величието на Христос вече. Защото безсмъртен е всеки – Той го демонстрира и с материята си дори.

Така че индивидуалността, или по-скоро този наниз от съзнания по пътя на отиването и връщането, на обучението на човека, води до обожествяването му. А някои религии ще го държат горе милиони години, или пък унищожаването, което сектантството може да изповядва, но големите Учения не...

Една грешка има в поведението на този толкова мощен духовен властник Буда – да търси покоя вместо динамиката. Много голяма грешка е това. Но много им подхожда на техния, бих казал, климат на мързеливост. Защото неговата идея да се освободиш от желанията и направо да отидеш в Нирвана... Ако човек има желания, които не го правят съвършен и трябва да се освободи от тях – да, но не може да се угаси огънят на доброто желание. Събудено е желание в идеята дори на Сътворението – в книга Битие какво казва Ева: Плодът е многожелан. Оставям на страна, че се сложи казън (за мен е ясно защо е сложена) вместо награда, но може ли това желание „да знаеш“ да го махнеш? Не може.

Буда намира, разбира се, покоя за най-доброто като равновесие, но той не бе надкрачил някои неща. Защото самото му учение в йерархията на това, което наричам Духовни вълни, е йерархия на Правдата – няма я Любовта.

Милена Маркова: А за уникалността на Иисус Христос – Неговата мисия, Пътя, който Той дава, заявката за Второто идване, което също може да се изтълкува като Новата Духовна вълна?

Ваклуш Толев: Вижте, в поредицата на Синовете Божии – всички, идвали да създадат култури (които са безспорно излизащи от кандилото на религиите), всички те са Синове белязани. Имат посвещения, които могат да понесат – това, което се нарича „помазване“. Дори буквалният превод на „Христос“ значи „помазаник“. Следователно една Духовна вълна Го осенява в цялост, облича Го в дрехата на едно ново прозрение. Но къде е Неговата уникалност към човечеството? Уникалността Му е в това: да освободи човечеството от расово битие; да го освободи от кръвна връзка – нещо, което рече, когато Му казват: Ето, майка Ти и братята Ти чакат... – Който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той Ми е брат, и сестра и майка. Вижте, това е една от страшните тези!

Другата теза, това е възправяне срещу насилието. Там, където е казано (разбира се, то е направено като необходимост за съвместимост – Моисей да изгради социална формация, наречена държава), където е казано око за око, зъб за зъб, Христос намира социалния – не, верския кураж да се освободи човекът от този страх. Не око за око, зъб за зъб – прокарва тезата: Ако те ударят по дясната страна, обърни и другата, или това, с което в края на краищата завършва тезата Му: Обичай врага си!

Христос извежда ценността на личността пред колективното съзнание и обществената даденост. Не руши държавата, напротив, защото казва, че всеки трябва да си плати данъка: Кесаревото кесарю. Не руши социалните единици, а социалната психология, която е довела човека до робство. Нещо невъобразимо в световната култура дотогава! Въпреки че Неговият предшественик, в лицето на един Кришна, беше дал податките на Учението на Любовта. Кришна първи бе разпънат на едно дърво, за да бъде прострелян със стрела и първи каза: Нека и тези, които ме обичат, да проникнат заедно с мене в Твоята светлина!

Тезата на Христос след това е вече в идеята да смени пулса на причастието. Себе си дава, а не 100 добичета да ги проснат там и да ги колят – не тая скотобойна, за да умиряват сатанински духове или каквито и да са божества... Защото това е остатък от света на божествата, не е идея на Бога! И тъй като самият Йехова е расово божество, в някои от школите го удовлетворяват и с кръвта на 100 животни там и т. н. Да помажат с кръв вратите!? Не! Христос казва: Дойдох за жертва…, но: Моята кръв ще дам. Иначе иска прощение – Милост искам, не жертва!

Хората не искат да разберат, че всичко отрече този Човек-Бог. Отрече всички религии в техните статути. Защото тайната на религиите не е в статутите им – тайната на религиите е провиденцията на Духа, който им създава легитимност. Той не отрича тази провиденция, напротив – казва, че всичко, което прави, е от Бог Отец, другото го отрича.

Странното е как Той гледа на една теория на отмъщението, каквато е „да убиеш с камъни“. Да убием с камъни грешницата! – Ами кой от вас е праведен? Вижте каква легитимация за времето. Първата вибрация на Бога е в кристала в Сатурновия период. Значи да убиват с камъни, означава да убиват с първата си вибрация по-висшето човешко тяло. Що за проява е това?!

Кой лист от историята на хилядолетието Христос отмята? В който има прощение. Точно затова не е само уникалността, а дарението, с което дотогава Небето не бе дарявало Земята – това е Христос!

Ние знаем и другите изключения, които Той прави. Това е, първом, Възкресението, което е демонстрация на овладяна плът и показ, че материята може да бъде победена, а не отречена. За зла участ, разбира се, нашата религия си го направи като привилегия само на Него и роди: „Измъчвай плътта, за да станеш светец“. Съвършена глупост, а и монашеските институти родиха много перверзности. Единици духовни – да. В едно от произведенията на Оноре дьо Балзак се казва, че голямо монашество се прави тогава, когато отива онзи, който има връзка с Небето, а не този, който бяга или е намерил добър начин на живот.

С демонстрацията си вече след Възкресението Христос оставя още една доктрина – доктрина на възможността: освен право на Възкресение, право на присъствие след Възкресението, за да внесе една нова, наистина нова наука – Възнесението. (С възкресението старите школи на посвещенията бяха наясно, Той ги познаваше – че имате престой от три дни в ковчега на Изида и излизате). Човечеството и християнската религия не се спряха на акта на Възнесението. Спряха се на други елементаризми, от които направиха секти. Секта на възнасящите се обаче няма – има секта на петдесятниците, има и на адвентистите, които проповядват, че пак ще дойде Христос…

С „пак ще дойда“ Христос посочва, че има закон за прераждане – няма место за учудване. Да, казано е: когато умрат, след това великият съдник ще ги съди, праведните ще сложи отдясно… Вижте, аз не мога да разбера защо Този, Който те ражда, ще трябва да те унищожи, ако си лош. Ами тогава къде отиде притчата за блудния син?! Дават на човека един живот от 50–60 години, и то на някои го дават с половин ум, на други – с куц крак, на трети – с грозна физиономия, и искат от него добри дела!…

Това го правят Съборите. Така Петият Вселенски събор взема решение против тази „мръсна ерес“, приемаща прераждането – анатемосан е един от най-големите свети отци – Ориген.

Милена Маркова: А сега бих искала да поговорим малко за Апокалипсиса, изобщо темата за Второто пришествие. А също така мощното ускоряване на еволюционните, кармичните енергийни закони – може ли да се приеме като отражение на битката от по-високите нива в по-ниските?

Ваклуш Толев: Второто пришествие не може да се изведе само от Апокалипсиса, защото има закон за прииждане и отиване. Идеята на Откровението – това е да се каже, че в човечеството е вложено повече от всекидневното; че в човека тези седем църкви са 7-те му тела; неговите седем печата в Книгата на Живота, които никой друг, само той може да счупи, са 7-те му чакри.

Тази битка, която грешниците ще водят и човеците ще трябва с чашите на отрицанието и злосторството да бъдат залени, все пак, как завършва? Завършва, че ще има нов Йерусалим. Нещо повече – няма да има Слънце и Луна, няма да има техния блясък. Какво ще има? Сами ще си светите – защото Бог е Светлина у вас! Това не можаха да разберат. Взеха отрицанието, унищожението, взеха смъртта. Но... – това са логичните закони на развитието.

Битката, от която може да се определи кога ще настъпи този Апокалипсис; гаданията, които са всявани, са изумителни. Когато четете Апокалипсиса, или Откровението, още на първия ред ще намерите, че това ще стане скоро. Вижте, пише там: това трябва да стане скоро. И дори още учениците на Христос и вярващите са почнали да се готвят за този Апокалипсис. Смешно, обидно, без прозрение! Ако бяха го прочели цялото, щяха да разберат. Това ще стане... Какво значи „скоро“ в измеренията на Небето? Това е гадаене, за което те нямат нито органа, нито вътрешното знание, нито интуицията да различат онова, което умът не може да усвои. Това им липсва.

Преди да се говори за седем чаши, от които се излива Божия гняв, в Откровението е казано, че ще се води 42 месеца битка в Небесата между силите на светлината и силите на тъмнината, след което ще настъпи Апокалипсисът. Аз питам: Кой е гледал тази битка и станала ли е, за да се брои и да се казва, че 42 месеца остават? Защото нямат тия очи. Нямат очите дори за това, което там казва Христос. Йоан, който е посветен, както виждате, и той не знае. На него Христос му дава Откровението. А тези 24 старци, които можем да наречем „мъдростта на човечеството“, можаха ли да счупят печатите на Книгата на Живота? И те не можаха да ги счупят. Тълкуванията, които правят различните учени, различните астролози и окултисти, са добри смешки за моето съзнание.

Ако някой знаеше... А безспорно трябва да познава Доктрината за Седемте Коренни раси. Сега сме едва в Петата Коренна раса в нейната Пета подкоренна раса. Имаме да изживеем още две подкоренни раси на Петата, цели седем на Шестата и още седем подраси на Седмата Коренна раса. Общо 16 подкоренни раси трябва да минат в еволюцията на човечеството, за да може да се каже: Настъпи Апокалипсисът.

Грешката е там, че още тогава, когато е писано „скоро“, всеки феномен, който има образ на известна, както съм го казал, жестокост (за човека е, разбира се, жестокостта, за природата – безжалостност), се счита, че е феномен от Апокалипсиса. Та природата, която е съставена от толкова вибриращи енергии и клетки, тя няма ли право на еволюция?! Тя няма ли право на свое дишане?! Какво е едно вулканическо изригване? Защо не спрат мисълта си, да разберат, че когато има някъде нещо такова, ако се съберат аурните и мисловните излъчвания на човеците от онзи район, ще се види какво е излъчено. И тогава ще познаят какви са феномените. Земята, естествено, и тя има право да се гърчи. Има право да се чисти, има право да приема нови енергии.

Тогава е ли е в състояние това, което казвате: eнергиите да направят нов божествен живот? Да! За да го предреша, за да им кажа, че ужасите, които вещаят... Защото след като този Апокалипсис завърши, ще има, както е казано, нова земя, ново небе и сами ще си светите. Възможно ли е? Всеки, който може да се докосне до събудените свои духовни тела, той знае, че свети. Има направени опити, че когато се съсредоточат мисли върху едно посято семе, то може да поникне. Енергия ли е това? Енергия. Защо хората се страхуват от другите енергии? Защото не искат да разберат, че те не идват от другаде, освен от самите тях. Не сте йерархирали още в тайни и други знания, но направете усилия да йерархирате – тогава „Апокалипсисът“ ще ви отмине.

Една Втора световна война не е Апокалипсис – тя си е война на еволюцията. Откри се атомната енергия, от която се страхуват хората и която навремето още, заради Атлантида, е забранено да се даде като знание на бъдещото човечество. Атлантите водят атомна война. Те са владеели енергията на атома, но не са имали моралните стойности, които са необходими на човечеството. Сега човечеството се страхува от атомните бомби, но много му е полезна атомната енергия. Какво значи това? Изграждате божество, което може да прави божествености. А, разбира се, като полубог човекът ще прави човешки неща...

Хората не искат да разберат, че няма страдание, има еволюция! Оттук е и разминаването с идеята за Голготския път на Христос. Аз казвам, че този Път не е на мъчението, а е Път на развитието – да надмогнеш страданието. И то в такава степен да го надмогнеш, че да кажеш за тези, които те разпъват: Отче, прости им, не знаят какво вършат! Значи извинението е в това, което на друго место Той беше казал: Не бихте имали грях, ако не бях ви казал.

Такава хармония има в Учението на Христос! А не спекулации, каквито слушам понякога – да се говори за добродетели, или пък както един друг учител говори само: „Божиите дела, Божият глас, Божиите...“. Вижте, оставете ги тези неща. Човешкият ум е, който може да направи Божиите дела! Човешката душевност, човешкият дух е, защото ти си единственият, поне на тази планета, който може да свидетелства за наличие на нещо, което е повече от човека.

Знаете, на хората им е много улеснено, много им е хубаво да живеят под сенника на скръбта, вместо да трансформират бедата като еволюция, като потребност. Как ще се изградиш, как ще качиш поне един връх? Ами естествено – ще си умориш краката, но имаш идея. Идея – много е важно! Да се качиш, да оставиш една жива памет, една Голгота. Е, как? Трябва да имаш воля. И най-важното – такава добродетел, че да можеш да кажеш да им се прости. Нещо, което човечеството в подвига си като цяло може да го направи и в същото време си е потърсило удобното з`аветче. Да си отиде там – било до Стената на плача, било другаде, и да си поплаче мъничко, да се облекчи. Ужасяваща утешителност!

Много е страшно – много съм мислил и по този въпрос: колко е удобно! И човечеството създава чрез културата си такава трапеза. Вземете, например, един Байрон. Той беше възхваляван, възхваляван до такава степен, че създаде цяло течение – „мировата скръб“. Да плачеш върху ценности – мирова скръб!... Не мога понякога да се начудя на този мравчен ход на човечеството. И тогава хората се чудят защо стават революции, защо стават реформации. Реформациите са нещо много тежко – както се казва, „изкуствено заплодена жена“. Такава реформация направиха в Европа...

Милена Маркова: Може ли да има цивилизация във Вселената, която има много по-големи възможности от човешката, но по-малък елемент на божественост от човешката йерархия?

Ваклуш Толев: Може да има. Защото един конфликт се прави от страна на Зевс, заедно с неговите събратя, срещу Кронос. Затова трябва да изключим времето – Кронос трябва да си отиде – този Кронос, който ядеше чедата си, без да им дава право на еволюция, трябва да бъде премахнат. Естествено и тази еволюция, която Земята премина, остави едни божества, които позволиха общата еволюция, но запазиха пък безсмъртието само за себе си.

Така че в проблема има една много интересна тайна. Цялата природа има светове, които са и в нас, и затова можем да им гостуваме. Изключенията, с които ни даряват понякога за известни откровения, или пък известни достижения в някоя област са също работа на същества от нашата еволюция, които, след като са лишени от своята земна присъственост, присъстват вече било в Полето на ума – Менталния свят (който го делим на две области); било в Причинния свят, в който са предпоставките на измененията; в Духовния свят – и след това физиогномирано дават тайни оттам. Някой път посланията им са с техни пратеници – това, което се нарича „ангелски свят“ и което е една благодат.

Трябва обаче да сме наясно, че ангелите са същества, които нямат нашата еволюция! (Аз много често говоря това, колкото и странно да изглежда – не е обида, а просто прозрение.) Нямат нашите познания и затова ги употребяват само като благовестници, те са вестители. Такова е и наименованието им. Това е много важно да се знае за тях.

Вижте нашата първична религия – на прабългарите, в лицето на Танг Ра – божество, което няма около него нито сатани, нито ангели. Много е странно. Прабългарите имат и т. нар. Оренда – висша духовна енергия. В християнството тази енергия е предоставена на Светия Дух, но без лично поведение, без всеки да я има. В тангризма обаче всеки може да я има, както Кундалини я има всеки в индийската изповед. Къде отива Кундалини, къде отива тази Оренда…?

Идеята за крилата ние си я имаме. Бъдещото човечество, когато до определена степен одухотвори материята си, много лесно ще може да си изведе и летежа. За мен бъдещото човечество няма и да ражда – ще може душата да бъде извиквана... Това не е утопия. Както апостол Павел казва: Храната е за корема, и коремът е за храната; но Бог ще погуби и едното и другото. Но никой не е посмял да каже, че той е еретик. А ще дойде ли това време? Безспорно, защото ние сега само с хапчета можем да преживяваме няколко месеца горе в Космоса. Онова, което фактически внася живот, е астралната енергия. Тя съществува, както въздухът за нашата гръд. Но без познанията на науката (която наричам бедна сестра на истината) не може, защото тя трябва да даде на очите, на ума онова, с което да приемаме един свят малко по-голям…

Така че светът, за който с основание питате – може. Съобщения имаше, че намерили катастрофирали кораби с извънземни човеченца – аутопсиите показали, че те нямат костен мозък... Не може да няма други цивилизации във Вселената. Въпросът е с какво те ще обслужат жителите на Земята или ще вземат нещо от жителите на Земята.

 

Милена Маркова: Има ли нещо вярно в това, че ние обитаваме света на илюзиите, дори че сме част от тази страна на света и на Вселената, която може да се уподоби на комплексното число, което има реална част и имагинерна част?

Ваклуш Толев: Безспорно, че това съчетание е в нас. Ние сме толкова имагинерни, колкото са признанията в нашия личен дух на Бога в цялата Космичност. А самото съзнание да мислим нещо е част от една реалност, защото никой не може да помисли това, което го няма. Колкото и да изглежда абстрактно, абсолютно невъзможно, никога човек не може да помисли нещо, което го няма.

Щом се събуди някакъв център, значи е работено от някой за него. Щом го имаме, имат го и другите. Въпросът е сега – по йерархия, по събудени духовности доколко чрез него възприемаме. Защото в световната култура много малко се говори за т. нар. Космичен Пуруша. Реалност космична на човека. Аз знам, че е така. Но човечеството още не само не може да го каже, а и не може въобще да го помисли. Въпреки че Пуруша го има в древните Веди. Възможно ли е да го живеем? Да. Кога, как ще дойде в човека? Или най-малкото поне да знае това, което големите Учители са дали. Те ще кажат нещичко, за да се установи човекът там, в тая пътека.

Бавно ли вървим... Да, мигновеността, за която дори не можем да кажем, че е миг, защото все пак си служим с наши понятия, съществува. Но не може да мислите, че докато кажете едно, сте обиколили това, което наричате „свят“. Нищо не е едно, но всичко е в Едното…

Така че за мен, както в книгата „Езотерични школи и мистични учения“ съм писал: Има една реалност, по-реална от реалността, това е реалността на Духа! Има я! Как е слизала, какви са нейните субстанции, с които човек я усвоява до физическото ниво, до това, за което в края на краищата Адам горе-долу казва... Защото Адам се разхожда, но докато не слиза съзнанието му чак долу, не усеща пол. Когато става материалният Адам, тогава казва: Гол съм, Господи, но и преди това е бил гол... И Бог го облича в кожени дрехи. Защото тук човекът е първият представител на божественост на плътта. Друго същество няма.

Адам се разхожда из Рая, но не е смутен. Вижда се гол, след като яде ябълката на познанието на добро и зло. Определянето на ценностите става чрез морала. Защото духовността му не е смутена. Но материята го смущава заради морал. Научава първия морален закон – вижда се гол и се смущава, вижда се пол. Но преди пак си е имало пол, след момента, когато отделят Ева от него, от андрогина. А колко милиона години е бил андрогин, това е отделен въпрос.

 

Милена Маркова: Може ли да изведете общото между основните религии и Духовните вълни и оттам да намерите свързващото между тях?

Ваклуш Толев: Безспорно никоя религия не идва без предназначение. Всяка поотделно е друга, различна. Но макар йерархиите на възприемането, олтарите на служението, тайнствата да са съвършено различни, в основата на всички религии, както във всичката разнородност на което и да е необлагородено или облагородено дърво, корените са онова, което ги храни. Така Духът, или Божеството, независимо как материално ще бъде обозначено – като камък, дърво, животно или вече се изповядва Учител, който е дал едно Учение – тайната е, че съществува едно наименовано или ненаименовано духовно огнище, от което се взема както светлината, така и топлината. Взема се според потребата от това, което тази светлина носи, за да се върви един път. В този път вече постепенно се слагат съответните знаци, които се наричат морални таблици и закони.

В същото време се издига, знайно или незнайно, от мнозинството като потребност за ново това, което се нарича тайнство. За да може по съответния очертан път, благословен от изповяданото божество, да се служи, да се дава признателност; да се събуждат в човека сили, за които той не подозира понякога; да се извиква общият Космичен план, в който той влиза за развитието си; да идват тези Лъчи на познанието, с които в една или друга посока той ще се усвоява и приближава към Божествеността.

Чрез тайнството човек влиза в съприкосновение с това божество, на което иска да служи. Защото, когато отивате да служите на огъня, вие, примерно казано, както е при Моисей – ще видите, че в къпината гори огън непояждащ. В изповеданието на персийската религия тайната на огъня ви учи, че нямате право, че не бива да духате огъня, за да не го омърсите. Отработва се в човека поведение, с което признава и пази божеството си. Не можете да духате огъня, за да не омърсите божеството. Не можете в този огън да извършите всесъжение на жертви, защото го омърсявате, както се прави всесъжение в индуистката религия. Персийците не горят мъртвите тела. Те пазят в такъв смисъл и земята си – не зариват трупа, а го предоставят, примерно казано, на лешоядите.

Следователно това, което е определено в съответните народи, племена и култури за религиозно изповедание, цели да им създаде поведение на святост към онова, което изповядват, за да може личната потреба от съвършенство да става осезаема в признанието и поклонението. По този начин човек изгражда себе си. И когато настъпи един преобрат за ново религиозно съзнание, идва друга пригодност – за по-висша духовност. Това е и необходимостта. Всяка религия идва като потреба на йерархията, която може човекът да понесе – както в изповеданието на нейните абстрактни и мистични тайни, така и на приложните. Не можете да ядете от всичко, което като всесъжение се дава – една част ще изгори, другата част се раздава. Не може да се яде всичко, което е определено за причастието. По този начин се отработва отговорност. Така се изгражда човекът – както в идеята на признание и отговорност, така и в преценката за святост.

Няма религия, която да не възпитава своя вярващ – мирянин, както го наричаме, в друго освен в стойностите на нравствената му стълбица. Да, някога тя е позволявала хората да бъдат канибали – такава е била религията. Сега това е осъдително, което безспорно сме го добили в своето възпитание през другите етапи на религиозното си пътуване.

Всички религии – от най-обикновената до най-съвършената, са придружени с признание на съвършенството, което носи изповядвания в душата ви Бог, и с тайнство, с което се съприкосновявате за единство и път. Това е голямото у тях.

Отрицанията безспорно ще дойдат в еволюцията. Както виждате – юдейската религия с цялата своя жизненост в хилядолетията очакваше Месия. И когато Той дойде, те не можаха да се простят със своето расово съзнание, с идеята за богобелязаност, с която още продължават да се хранят. Това доведе до искането Месията да бъде разпнат. Не можаха да еволюират в идеята, че човекът е в състояние да бъде едно божество. Смелостта на Христос да каже: Аз и Отец сме едно!, нарушавайки основния принцип в юдейската религия – че нямаш право дори да произнесеш името на Бога напразно – доведе до този наистина жесток и непрозрян досега акт на действие.

Казват, че Го чакат – това е другата страна. Така и Индия 5 000 години все чака. Тя еволюира чрез съзнанието на една митологична проза, на едни свещени Веди – с хиляди обреди, но всичката тази бременност само потиска индийците и те не можаха да родят единобожие. Останаха си в стихиите, при наличието на знанието, че се прераждат. Останаха си в кастите, които имат нещо много свещено и в същото време гибелно. Дори един Буда, който се опита чрез своето религиозно Учение да победи кастите, да ги разруши – не можа. Защото той проповядваше учение на Правдата, а Правдата не е достатъчна да унищожи кастите като тенденция за йерархия. Нищо оскърбително няма за този, който е роден в нисша каста, защото му е предоставен не само кармичният закон, а и законът за прераждането. Следователно той не може да бъде оскърбен, че сега е прероден в нисша каста, защото неговото съзнание за свободен избор в служението не е било на нужната висота. И оттук е може би устойчивостта на кастите, които останаха до 1950 г. Нещо, което много отдавна трябваше да бъде надкрачено. Защото, когато се тушира личната будност, кастовият образ надделява и примирението не всякога води човека до личен път на съвършенство.

Не е проблем на негодувание, проблем е на примирение, при което липсва динамика. А липсата на динамиката е това, което кара индусите да стоят в лотос и да правят непрекъснато съзерцание – обаче в нисшите полета. Това се отрази, разбира се, и на социалната им песен. Дори и Махатма Ганди (към когото питая голямо уважение) не можа чрез прозрение да се освободи от някои чисто индийски метафизичности, в противовес на една сурова, разбира се, но творческа воля на Европа. На Европа `и липсва метафизика, на Европа `и липсва и мистичност, но за сметка на това нейната интелектуалност ще `и доказва необходимостта от богове.

Всички религии са проблем на йерархически възможности. Такава е религията на мохамеданите – ислямът, който идва почти 630 г. след християнството. Но тя е религия, дошла чрез посредник – архангел Гавриил, не и от Бог Отец. Колкото и да се говори за съвършенствата `и, тя е повторение на юдейската религия. Не е прогресивност в религиите, защото е само отбивка. Аз наричам ислямизма и юдаизма братовчеди – защото Измаил е дете на Авраам, само че от робинята Агар, докато Исаак е дете на Авраам от жена му Сарра. Тук колкото и да е странно, кръвният елемент в тези две религии остава властен. И не съм изненадан от това, че Измаиловото начало взема връх, за да се изповяда единобожието, и то почти със същата стръвност на отмъщение, каквато виждаме и при Исааковото начало. Странното е, че надделява расовата теза.

Разбира се, сега за раси никой не говори. И не става въпрос за нисши и висши раси, става въпрос за расов дух, а расовият дух е съставка на националния. Те продължават да се пазят уж в етнична чистота – нещо, което Христос отрече: Няма евреи, няма гърци, няма римляни – научете всички народи... Ето религия в социалната приложност, която е много съществена. Бог е един (дали ще бъде наречен Яхве, или Аллах, или ще бъде Бог Отец и пр., няма никакво значение) – това е вътрешната връзка, но приложната страна другите не можаха да я достигнат, само Христос ги надкрачи.

Така че общо ще има – общо е Божеството. Как ще го наричат хората, това няма никакво значение, защото То винаги ще дава своите пулсации да еволюират – това, което в Доктрината за Духовните вълни отразих. Ще дойде една посветена личност и ще революционизира съзнанията. Кой е мислил, че Иисус Христос с 12 души апостоли и 70 души ученици може да направи такава странна еволюция в продължение на три века, а сега да има няколко милиарда изповедници? И то с културата, с всички необходимости на реални паметници и с подчертани редове в съзнанието за едно изповедание – „Обичай врага си!“. Докато другите религии, в лицето на едно мохамеданство, в лицето на един юдаизъм, бранят себе си. В тази свобода на изява на Божеството те още нямат направена смела крачка.

Бог е един! Нравствените ценности, оставени в Десетте Божии заповеди са и при християните, а те бяха и в Рим в Дванайсетте таблици на Нума Помпилий… Някои от тях няма да отпаднат, защото не може да отпадне – „Не убивай!“, но става въпрос какво се убива. Не можа да отпадне и „Не кради!“, но както виждате, физиономията на крадеца е толкова калейдоскопна, че човек не може да каже вече кой не е крал. Следователно трябва някъде другаде вече, вън от религиозния постулат или с необходимостта от нова преценка на религия и Учение, да се дават стойности, които са загубени в това, което се нарича морална необходимост. Тук вече трябва да търсим пак разбуждането на съзнанието за Нова Духовна вълна, за Ново битие. Нещата ще си вървят – пак ще си има Бог, без Бог не може; пак ще има нравствени ценности, но подходът на преценката трябва да бъде различен.

И точно затова направих и една промяна в това, което толкова властно преди 2 000 години се даде само от Христос – да обичаш врага си. Дотогава обратна е била тезата – този враг, ако можеш да го покръстиш, го правиш свой брат, но Христос рече: Обичай врага си! Аз пък мисля, че няма враг, има събожник – в лицето на другия си ти самият в еволюцията! Да намалим горчивината на някого, че трябва да се насилва да обича врагове... Колкото и неудобен да е този враг, той ти става потреба като същност.

Така че всички религии имат един и същи корен. Но идват в наличие на едно социално съществуване според пригодността да бъдат възприети, да бъдат понесени. Много високи идеи носят. Дори когато не могат да бъдат осъществени, те остават. Лошото е, че след това като неосъществени те много често ще връщат будния, защото пропускът, малката шупличка, която може да намери в своя път на посвещение, е възможно да го отклони, понеже не се е утвърдил. Когато йерархирате в своите посвещения, всяка степен на посвещенията изисква от вас огледална яснота за присъствие и притежание. Колкото и малка да изглежда една добродетел, ако тя не присъства в това ваше посвещение и нямате яснота за отговорността, ще бъдете връщани.

Така че човечеството, когато го виждаме понякога да се отбива, когато го виждаме безидейно, когато просто с`амо преж`ивя в своето минало, тогава то наистина не твори в път към съвършенството.

В някои от социалните доктрини, каквато е тази на Шпенглер например, се казва, че културите имат свой изгрев, свое пладне и свой заник. Неизбежносттnа, обаче, това да става през 1 години, както Шпенглер изчислява, е много убийствена за съзнанието на човечеството. Ако през толкова кратко време – на всеки хиляда години, се преживява промяна, това е ужасяващо. Тогава ще е била изчерпана или една религиозна доктрина, или една верска философия (хайде да го наречем верска философия, защото хората се плашат, когато чуят за богове). Така че трябва, когато гледаме на тези периоди, да видим не само протяжността им, но дълбочините, от които винаги може да се взема.

Може ли от един израз на Христос да се направи цяло Учение? Може, разбира се, може: Дерзайте! Аз победих света! Кога Той го направи? Когато изнесе един Кръст и когато изтърпя двубоя между Дух и материя (защото Кръстът не е само уред за наказание, той е израз на двубоя между Дух и материя). Когато понесе това Разпятие, след това от личната Си гробница – тялото (а и от фигурната гробница на Йосиф Ариматейски), излезе и я разруши… Беше ли го казал: Аз този храм ще го разруша за три дни и ще го съградя?!

Ето така трябва да се гледа на общото между религиите, на единността безспорно в различни разцветки, с различни плодове – и горчиви, и сладки – според степента, с която могат да се преценят. Разбира се, религиите не бива да бъдат извеждани само от това, какво правят обществата. Трагичното е, че там ги преценяваме. А трябва да бъдат преценявани от това, какво са дали Ученията им.

Милена Маркова: Идеалът, който дават, след това се превръща в идол, който се следва, а се обезличава идеалът...

Ваклуш Толев: Тук е вече ролята, доста пъти е казано, гибелната роля на догм`ата, който остава нединамичен. Има стойност да бъде нединамичен, за да може човекът със своята отговорност към този догмат да отработи в себе си устойчивост и вяра. Но има и другото – когато той остане продължително време непроменен, става традиция, която е убийца. Например на човека, когато още му се поднасят кукери – това не е динамика! Традиции... Още да се служи с първичната сила – да се гонят зли духове с чанове и тем подобни неща – говори, че на човека не му се дава трапеза с ново. Как може да се поднасят в хилядолетията игрите на кукерите като идеология? Не става въпрос само като спомен – като идеология! Така се обосновават, когато ги представят. С това ли ще се отива в Третото хилядолетие?...

В света се влиза с големи идеологии – влиза се с Учения, с религии. Те са правили образа на света в епохите. Религиите са основният белег, те са от Дървото на познанието. Казано е в Битие: Ние ви даваме едно Дърво на познанието и едно Дърво на Живота. Ядохте от Дървото на познанието – сега ви пазим от Дървото на Живота, защото ще станете безсмъртни.

Това са големите, колосалните дилеми, които човечеството с хилядолетия не може да реши още.

Милена Маркова: Нали традициите са, за да бъдат нарушавани?

Ваклуш Толев: Естествено, когато са изиграли ролята си на устойчивост.

Аз не мога да си представя да се влезе в Третото хилядолетие без нова идеология, без ново Учение. Щели сме да правим цивилизация... Но с каква нова мисъл, с каква нова чаша за причастие ще влезем в този живот? Защо хората нямат куража да се надкрачи настоящето? Само с Любовта ли ще свърши Учението на боговете? Не. Мъдростта е вече да бъдеш, а не да имаш! Ядохте от Дървото на познанието, хайде, яжте вече от Дървото на Живота. Бранят го ангели, добре, но те ще си отидат и ще ядем плод от Дървото на Живота, което е идея за безсмъртието. Носи ли я всеки тази теза, кое е безсмъртното? Това ли, което било оставало писано? Не, безсмъртно е онова, което пише! То е безсмъртно. И ние него трябва да изведем, да го съхраним и да го покажем. Това е задачата на религиите. Но вижте, Бог не се доказва, Бог се живее!

Значи, имаме един нов поход – към Дървото на Живота. То е вече наше право. Ще се създаде ли нова религия, ще се създаде ли нова култура? Безспорно! Христос даде един принцип – Аз съм Пътят, Истината и Животът. Тръгнали ли сте в този Път? „Да, ние ходим на църква.“ Това не е път – той не е църквата. Пътят е Голгота! Да кажеш, както рече Мъдростта: Няма страдание, има развитие! Този път да изходиш и в края на краищата да извършиш двубоя между Дух и материя в себе си.

Колко има да се преборваш? Имал си йерархията – имал си Правда, Любов, сега имаш Мъдрост, ще имаш Истина, Свобода. Да, но трябва да имаш куража да отметнеш лист от голямата си Книга на Живота… Не са научили никого да чете голямата Книга на Живота, защото са я забранявали, защото са казвали – Апокалипсисът е погром. Ами, щом Апокалипсисът е Откровение, той не е погром! Когато един Хермес дава своето Откровение, той говори за „Песен на гласните“ – нещо, което хората не искат да разберат. Не сменят ритмиката на имената си дори. Религиите са им ги донасяли – всяка религия си е създала свои имена, както новите имена на християнството. Сега те непременно трябва да се сменят!

Все пак общото в религиите е човекът да бъде един развиващ се бог! Човекът, когато извърши двубоя между Дух и материя, тогава ще може да каже това, което рече Христос: Аз и Той сме едно! В „Книга на мъртвите“ на древните египтяни също го пише – обикновеният пътник, когато се напътва в отвъдността, казва:

  • О, богове, вие, които идвате да ме посрещнете!< br /> Ръцете си към мене протегнете,< br /> защото станах бог вам равен!

Вижте каква дързост на обикновения египтянин да каже това, че при тях отива един бог! А сега се стигна до такава запрета, че някоя от сектите ще заплашва, че още на другия ден Сатаната ще ви вземе...

Така че религиите имат три важни прояви. Първо, те са една духовна потреба, което не можем да отречем. Като духовна потреба те изграждат храмовете. След това те са една нравствена градация. Като нравствена градация те изграждат взаимността. И винаги могат да бъдат употребени като социална сила. Какво са, например, церемониите; какво са Кръстоносните походи? Добри или лоши, но са сила. Следователно религиите са не само в състава на градежа на социалните общества, те са неизбежната необходимост – като духовна потреба, като нравствена градация и като социална сила!

Всяка религия поотделно си има свой жрец, свой храм, но неизбежно Небе. (Както прабългарската – тя има Танг Ра, който е Небе.) Небе – нещо, което е над земята; нещо, което е направено в пирамидите, за да се съхрани физиката, но и да се предостави просторност на душата. Можете ли да си представите там някакво малко тяло (на фараон), в една 147 метрова висока пирамида! На кое? На душата.

Следователно една субективна обективност – това са религиите. Такива са и без тях не можем.

Милена Маркова: В повечето от духовните учения се говори за завръщане на Месията, за Неговото повторно идване, което ще бъде съпроводено с нов етап, ново начало, с пробуждане на душите?

Ваклуш Толев: В различни духовни учения като теорема стои, разбира се, с различен отговор, че Велики посветени, или така да го кажем, родители на религиите идват през хилядолетия. И то е в тон с това, което казахме – Посветените обновяват както преценките, така и начина на служение на Висшето!

В теорията на прераждането, която лежи в основите на индийската култура, или Трите кошници, както е при будистите, това идване е признато като естествено и потребно. Странното е обаче, че в Индия това знание им е дадено и имат една по-стара Троица, после една по-нова Троица, но оттогава приблизително четири-пет хиляди години Месия не им е дошъл. И това знание си остава само една школа. Обща, сумираща тенденциите на бъдещето религия не са създали, защото реформират онова, което Ведите са оставили, и извеждат това, което Упанишадите като мъдрост ги учат.

Същото забелязвам, не толкова ясно очертано като поведение, и в Китай. Имат един Конфуций, който е по-скоро нравствен учител, но е властник и като религия. Въпреки че даоизмът и другите религиозни съзнания имат своето присъствие, те по-скоро са за отделни прослойки, отколкото за целостта на един народ. Докато конфуцианството остава дотолкова властно, че Мао Дзе Дун, който се опита да го унищожи, си отиде, а то остана. Върнаха го пак, макар че властта на маодзедуновци е налице. Не се побеждава нещо, което е жива тъкан. Трагичното е, разбира се, че Конфуций с неговите нравствени ценности може да бъде приспособяван в Китай във всяка една епоха и както виждате, има трайност. В Индия пък много учители, много преобразователи се явяваха, но в края на краищата генерално си останаха старите им вярвания.

Общото светогледие, което имат религиите, това е приемането на Месия. Евреите единия път Го изпуснаха и едва ли втори път ще имат кураж да Го приемат, защото са нещо като Северния ледовит океан, въпреки че много старателно правят молитви и много жертви принасят. Трудно е да се каже защо тогава не можаха да прозрат, въпреки че в Кабалата имат подобна будност. И сега няма да могат да прозрат – защото сега Месия много трудно може да бъде приет. Идеята за чудесата, с които са белязани, е много смешна вече – една голяма част от това, което се наричаше чудо, сега естествено го прави и науката, и апаратурата, и дори най-евтиният екстрасенс, ако щете.

Но общо взето за окултните школи на Запад, които взеха своите знания от Изтока, идеята за Мировия Учител е така, както я прокламира Теософското общество (другите са епигони на Теософското общество – и Рудолф Щайнер с неговото учение, и Дънов, от друга страна). Теософията беше дала едно голямо, наистина колосално учение, в което предсказа, че в бъдеще Миров Учител ще се яви отново, за да обновява човечеството с Ново Мирово учение. Е, те изживяха една съблазън, която си даде своите плодове. Но останаха верни на тезата да образуват общество с Всемирен характер, с отговорност пред Небето да поемат отрицанията, които Земята обикновено носи на един Миров Учител, за да може едно Негово по-дълго присъствие да направи Учение. Искаха да го защитят и в същото време дадоха познания за това, което на Европа липсваше. Познания за скритите сили, които са реални, познания за световните религии, за да се види, че една последователност е налице. И така обслужиха фактически бъдещите няколко формации – както на собственото си общество, така и някои други общества. (Дънов от Америка се върна, защото той там е обучаван, където в това време Теософското общество е в своето величие.)

Идеята на теософите е, че след Христа идва пак необходимостта от присъствие на Миров Учител. Предишните епохи не можеха да приключат за 2 000 години поради това, което като култура и цивилизация липсваше за усвояване на света и за кореспонденция. Сега двете хиляди години направиха превратности и Учението на Христос стигна до всички краища на света – демонстрацията на постиженията на Дух в мисъл и мисъл в дело са налице. Така че за едно настояще в никакъв случай не значи, че миналите 2 000 години са малко. Не, те вече са достатъчни за необходимостта от нов Учител.

Милена Маркова: Говорим за физическо присъствие на Миров Учител, нали?

Ваклуш Толев: Във физическо присъствие. За да се приготви присъствието и трапезата на Шестата подкоренна раса, е необходимо новият Месия да даде своите указания, да смени вибрацията на мисъл-формите, да създаде ценности от друг характер. Вече не е, както каза Христос: Да им простим! – не; Да ги научим! – да. Разликата е много голяма. Защото 2 000 години психологията ни е живяла с идеята за прощение. Колко са се научили да прощават, това е друг въпрос, но тази словесност като мисъл-форма и като аура на Учението на Любовта е влизала: Да им простим! Да им простим – 2 000 години тази аура се отработва. Сега не е времето за опрощение, а трябва хората да бъдат научени.

Те трябва да сменят дори тайната на молитвата си. За молитвата още през 1956 г. съм отправил официално писмо до Синода. Не може Бог да те въвежда в изкушение и след това да те избави от лукавия. Защо трябва да е „не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия…“? Няма такова нещо, трябва да е: избави ни от лукавия, за да не изпадаме в изкушение. Писал съм го официално. И потвърждение намираме в Яковото послание в гл. 1-ва, ст. 13-и: „Бог се от зло не изкушава, нито изкушава някого“. Сега те нямат куража да я сменят на Събор или без Събор. Защото, въпреки че молитвата „Отче наш“ е била казана от Христос, тя все пак има един предшественик... Това звучи твърде неприятно, но ние говорим за битието на човешкия род.

Милена Маркова: Смятате ли, че на този етап по принцип трудно би се възприел, който и да дойде, като истински Месия и Посланик на духовното знание и мъдрост, а по-скоро биха се възприели на отделни места във физически въплъщения отделни посветени, които да работят съвместно?

Ваклуш Толев: Вижте, дори и една обикновена хипотеза или доктрина на някой философ или учен, прокламирана със средствата, които намери един свят сега, остава и си глъхне… Защото едно значимо откритие в областта на науката иска съзнание за възприемане и воля за приложение. А камо ли да се говори за смяна на олтари, които са напоени хилядолетия с милиони молитви! Ако човек има зрение, ще види защо молитвата „Отче наш“ не може да бъде променена. Защото хиляди години вече милиарди уста са шептели и са направили един облак над човечеството. Как да се смени?

Така е и с една Духовна вълна. Тя винаги ще трябва да си има и избраници. Христос неслучайно казва: Не вие Ме избрахте, Аз ви избрах. Това са тези, които могат да Го понесат, които по силата на тяхното прераждане са приготвени за нещо. И след това вече, както виждате, три века християнството живее в катакомби и рисува рибния знак, три века се работи с тази Духовна вълна – от Небето и от земята. Три века след Буда императорът на Индия – Ашока, приема и разрешава будизма. Както императорът на Рим – Константин Велики, през 313 г. с едикт разрешава наличието на християнската религия наравно с другите, а след това само тя остава.

Когато се прокламира една Нова Духовна вълна, или когато този Месия дойде, ще има повече знания от онова, което е дадено досега, защото все пак тези хилядолетия са направили своето. Освен това съответните окултни общества оставиха добродетели; особено теософите, последвани от милиони представители, които работеха за едно Всемирно братство, сложиха основния камък на една бъдеща Духовна вълна. Но не може да се каже, че Новото Учение ще се приеме скоро, след като ви посочих едно сравнение дори с идеи в обикновената наука или пък в някоя философия как не се приемат.

Така че необходимо е и прозрението, и готовността за служение! Човек трябва да различи предназначение от предопределение! Това е и тайната на Новата Духовна вълна – не предопределението, за което философите продължават да спорят – дали ние сме предопределени, или не сме предопределени. А дали сме предназначени за известно дело. Човек се себеопределя от поведението си в своето хилядолетно съществуване и как е употребявал дарбите, които са му давани. Притчата с талантите е най-добрият знак – единият от 5 ги прави 10, а пък другият заровил таланта в земята, защото господарят му бил лош...

Значи всичко има своята каузалност. В религията също има каузалност. Не е проблем само на провиденция. Достойното да бъдеш натоварен с битие вече е нещо голямо. Така че предназначението, а не предопределението!

Дори когато характеризирам нашата азбука и признанието ни към светите братя Кирил и Методий, казвам: Азбуката бе предопределена за Великоморавия, но предназначена за България! И затова не остана нищо от нея там. Ние трябваше да я преобразим и да я оставим като битие на хилядолетията сега. Ние, защото братята по чуждо искане я създадоха – нищо общо нямат с България. Азбуката за нас я направи Климент Охридски. Светите братя създадоха азбука за великоморавците, и то в графики, а свети Климент я направи в звук. И онази азбука – глаголицата, както виждате, си отиде. Сега някои се мъчат да я направят свещена. Това са на малките неща малки мислители. Защото тези алефи и другите букви, които чертаят, еврейската азбука ги има, а те са взети от финикийците. Вижте, това може да мине за оригинално пред посредствеността, не и за прозрението. Прозрението тук го проявява княз Борис Покръстителя. Той е имал прозрение да съхрани „децата“ на братята Кирил и Методий и да им даде право да създадат школска грамотност.

Месията трябва да намери до известна степен едни готови човеци, на които да предложи те да направят това, което се нарича апостолство. Иначе не може. Не може да чакате на случайности. В живота на каузалността, както на отделния човек, така и на държавите, няма случайности. Който не се е научил да дебушира фактите, той ще пише фактологии-гробари; който се научи да дебушира фактите, ще разчете силата на енергията, която праща един феномен, който може да стане факт! Това е тайната.

Милена Маркова: А отредена ли e специална роля на славяните в новата епоха и има ли други тенденции…?

Ваклуш Толев: С много пудра и с много интересни китки ги накичиха славяните. Даже изрично има поставен проблем, за който навремето говорих още когато се срещнах с хората на Дънов. Дънов бележи, че славяните са избрани, че те ще създадат новото – нищо, от което не стана. В Русия има едно мъченичество, защото тя е изповеднята на Земята – там трябва грешните безгрешни да стават.

Има една неорганизирана психология на славяните, която до известна степен разводни, ако мога така да кажа, и духа на българина. За българите има много изходни теории. Ние не можем да кажем, че в нашата кръв не пулсират и други кръвни групи. Но онези, които оставиха име, създадоха Божество и оставиха паметници, каквито никой друг не остави, са прабългарите. Защото в VIII век, когато ние имаме Мадарски конник, европейците могат само фонтанчета да правят; в IХ век имаме Златен век на българска книжнина, имаме забележителна култура. Защо? Защото прабългарското божество Танг Ра е велика, Висша духовна сила. Това е нещо страшно!

Славянинът има много широка психология, но и недисциплиниран ум. Недисциплиниран. Много лесно се разхищава в опиянчване вместо в дела. Обратно – немецът пък го виждате неизчерпаем в дисциплина и с дисциплината си прави дела. Дела и в областта на философията, но нищо ново освен един Ницше, който е малко славянин. Нищо ново. Дисциплиниран ум трудно може да приеме верските неудобства и направиха, както знаете, Реформация. Една Инквизиция е неудобство за дисциплинирания ум, макар че Мартин Лутер е бил монах, но в същото време и един голям учен, който се е занимавал дори с окултизъм. Но той пък не можа да надрасне възпитанието си на католика, а след това на протестанта.

Така че, когато ще говорим за славянството, дали то ще създаде културата на Шестата продкоренна раса – българинът да, но не и славянинът! А под българин разбирайте, че едната му ръка е славянска, щом искате…

Милена Маркова: А какво е мястото на българите в Новата ера?

Ваклуш Толев: Вижте, ние не можем да бъдем слагани и заключвани на каквото и да е место, защото по белег сме мистично-аскетичен народ. Това е голямата истина. Това, че ние не сме имали манастири по времето на тангризма, е много логично, защото българинът е мистик вътре в себе си! Ето защо по-късно с удоволствие приема тази вътрешна мистика, която му дава исихазмът. Патриарх Евтимий приема исихазма и това е едно много голямо чудо в нашата история, религия и култура. Институциите го премълчават. Дори за Патриарх Евтимий не пишат в житието му, че е исихаст. Нещо, което е много непристойно, защото официално исихазмът е приет през 1351 г. от Българската православна църква, приет е и от Цариградската църква, и от Сръбската църква, която се оглавява от българин, който е техен патриарх. Непристойно е, че не искат да приемат мистичността ни, защото имат анархизма на славянството или пък някакви други нелепости. Българинът по същина е много мистичен и вижте какво казва един от нашите кханове – Пресиян: „Българите сториха много добрини на християните, но те забравиха. Ала Бог вижда“. Танг Ра вижда!

При Танг Ра няма място да се изповядва, че си грешен – роден си безгрешник, но трябва да изпълняваш повелите, защото Танг Ра ще те накаже. Кханът носи духовната сила – Орендата, в главата си и ако този кхан си позволи да разпилее ценността на божеството – убийство безкръвно. Удушават го, не го убиват с меч – със свещения меч.

Когато говорим за психологията на българина, учудващо е, че историята ни не можа да я оцени. Този аскетичен дух на българина е, който му даде место – тук в VII век в една многомилионна империя, ширнала се къде ли не по света, в сърцето `и прави държава! Завладява територията и се простира една мощна България, която става по-късно една от трите големи държави в Европа. И създава култура – във всички области. Да не говоря, че след това школите ни са някакво изключение.

В България тангризмът е, който прави българина свещен в поведението му, и аскетичният ни дух много жестоко е измъчен в нашата история. Мъката на българина е, че в неговия аскетичен дух се внася рационалната и лицемерна култура на римо-византийщината. Какво е бил Рим в човешката история и в погледа на българина – насилието; какво е била Византия в неговото съзнание – лицемерието.

Измерете величието на Симеон, който стои пред Цариград и не го напада, а прощава на византийците! Измерете величието на Самуил, който, когато вижда избодените очи на войниците си, умира и не прави проклятие! Къде са разтълкувани тези прояви в нашата история? Историците ни пишат факти. Обиждат се, когато им се каже, че са гробари. Няма защо да се обиждат, а да погледнат – не да търсят само фактология, а първо да кажат къде сме обиколили и да разберат какво сме правили… Един Йоан Екзарх още в IX век пише в своя „Шестоднев“, че тесалийските мирмидонци на Ахила са българи. И проф. Дринов – първи министър на просветата след Освобождението ни, го извежда в историята си. Защо историците не тръгват от тези начала?

Това е българинът. Как да вгнездиш в душата на този аскет една култура римо-византийска и как да му дадеш моралната таблица на инквизициите?! Имаме ли представа за тези неща? Така трябва да се гледа на българина, а не хлевоустието – „роб“. Робства сме имали, но роби не сме били! Имали сме робства и аз казвам защо. Не споделям тезата на Дънов, че плащаме, защото сме гонили богомили. Западът каквото гонеше и както унищожаваше, трябваше да не съмне от робства! Въпросът е: защо България трябваше да мине всичко това? Ние трябваше с приемането на исихазма и с качествата, които носим, да спрем азиатската агресия, да я спрем, да отнемем от нея колкото може повече от нейната престъпност. Както знаете, в 717 г. Тервел спасява Византия от арабите, докато други арабски завоеватели отиват в Испания и стоят там почти осем века. Трябва да се знаят тези неща. Някои осъдително казват: „Тервел трябваше да не отива да помага на Византия, за да бъде тя унищожена“. Византия съществува чак до XV век, а кога е трябвало да си отиде, това е другата страна на въпроса. Човек трябва да познава духовните сили, които градят образа и поддържат престоя и които дават величието на историческите личности, моменти и държави.

Тогава, ако търсим, ще намерим мястото на България като обновителка на света с идеи! Например, когато прочета нещо от Петър Берон – дето се казва, стоя на колене. Такава личност светът няма! Още ХIХ век в своята „Панепистемия“, т.е. „Всенаука“, която е осем тома, стоят всички знания за физиката, всички тайни от окултизма, всички неща, които сега откриват.

И другият българин, пред когото винаги съм с поклон, това е нашият ненадминат, безспорен Пенчо Славейков. Вижте един човек, който не е манифестирал религиозност – не знам дали е ходил да пали свещи. Той е малко чешит, но какво направи и какво остави в света? Остави „Островът на блажените“, остави и „Кървава песен“, преведена от Алфред Йенсен, който го предлага за Нобелова награда в 1912 г., но Пенчо почина и не можа да я получи. Другото, което светът нямаше – нито в световните религии (които имам претенция, че поне долу-горе познавам), нито в световната култура, нито във философиите някой можа да каже това, което той рече за плътта на своята Родина, за плътта на България. Това е нещо неимоверно, да кажеш: Бог и България – единство в двойна плът! Плътта на собствената ти Родина и тази на Бога да са едно и също! Нека го изведат отнякъде... Е, може ли тогава тази плът, която храни, кърми тези чеда на България, да не я направи бъдеще за човечеството? Естествено, че ще я направи.

Така гледам аз на България. И не че съм болен на темата национализъм, не. Аз винаги говоря за Мирови неща, но не мога да не дам признание на едно място, което е белязано. Хората с фалшив тон и с лъжлива молитва отиваха да освобождават Гроба Господен, а аз да не се възхитя на Родината си, която е толкова величава и такива личности и идеи дава!

Милена Маркова: А защо е подложена на толкова трудности? Винаги българинът е трябвало да оцелява по някакъв начин – това какво трябва да формира?

Ваклуш Толев: Това трябва да се осъзнае и да се знае – именно предназначението и предопределението. Ние трябва да имаме една предсказуемост, че не могат да ни унищожат и една пригодност да понесем усилията на злосторниците. И никога не сме отмъщавали. Аз се възхищавам на водачите на Априлското въстание, които, преди да го вдигнат, сядат и вземат решение – никой от мирните турци, жените им, както и имотите им не бива да пострада. Виждате морала на ония българи! Предназначен е този народ, той е минал и ще мине през още горнила!

Това, че сега проблемите не могат да получат генерално решение, за мен не е истина. Но още хората нямат вкус за свобода. Явно е, че психологията на човека е привикнала с известни неща. Има скрита престъпност, защото малоценното се беше качило на трона. И не може за 9–10 години да станат промените, когато половината от държавниците бяха небелязани, но бяха потребни на историята – и ги качваха. Един небелязан, но необходим за дадения момент – Ивайло, който ни спасява от варварите, след това отива при татарите. И разбира се, татарите му вземат главата. Но не му е било зле, когато отива да спи в леглото на царица... Малоценният човек, когато го качиш на трона, той няма начин да не каже, че голямото дърво е за вретен`а. Това е, което трябва да разберем. Не може, когато един исторически момент го окъсиш с някакви 9–10 години, да кажеш: „Нищо не става!“. Наистина разбойници от горе до долу...

Създаваше се преди време социология – социология, която казваше „село от градски тип“. Това е социология на гибелта, на която сега също ще берем плодовете. Защото никой не е имал прозрение!

Милена Маркова: А откъде ще дойде потенциалът за духовния подем?

Ваклуш Толев: Пенчо Славейков е имал прозрението, че тази плът е божествена и тя не може да не роди олимпийци. Идват Децата на Деня, идват! Те са, които могат да разнесат Новото духовно Учение, а не кандилцата на молитвеното, на илюзията.

Липсата на отговорност пред историята, навеите на настроенията ще отминат. Нека някои изхабят всичката си злосторна енергия, каквато тази земя е поглъщала много пъти, за да може едно, така да се каже, огнище от огнени езици – такива, които Христос поставя над главите на Своите апостоли, да свърши своето дело. Защото и в социалната история святост е толкова необходима, колкото и в религиозната. Не може да се прави социална история без свети и чисти личности. Един Левски какво беше? Светилище!

Милена Маркова: А как си обяснявате това, че в Тибет, в Хималаите също има цели племена, които говорят на български?

Ваклуш Толев: Въобще няма нужда от обяснение, защото се знае, че прабългарите са минали през тези места. Имали са своя Танг Ра – богът на Небето, и е единствен. Второто нещо – те повече от столетие са владеели голяма част от Китай, след това минават през Монголия, през Персия и насам, докато дойдат тук. Ние имаме исторически живот повече от три хиляди години.

Милена Маркова: Защо са избрали точно тук?

Ваклуш Толев: Тук – първом като предназначение за бъдещето! Затова Аспарух, преди да дойде в нашите земи, е минал оттук, за да получи едно посвещение. Тук е имало доста школи за посвещение и още има огнища. Разбира се, че ключовете на тези школи са взети – Христос взе ключовете на школите, защото вътре в себе си човекът трябва да извърши посвещенията си! Тук Орфей има школи, Дионис има школи, имаме Залмоксис, който е едновременно жрец, цар, божество, имаме големи поети... Следователно земята ни е напоена с всичката възможност да даде на човека не само прехрана, а и душевна трапеза. Душевна трапеза! Затова прабългарите обикалят света, вземат своето си – имат хималайското си възпитание; имат властта, която в Китай упражняват; имат надмогата си над шаманите на Монголия, но не стават шамани; след това минават през Персия, но не стават дуалисти; минават през руските степи, основават държава и идват тук!

Така трябва да гледаме на този белязан народ, в който много примеси може да има, но едно е същественото – винаги сме имали волята на цезаря и никога не сме оставяли олтара си без жрец!

Милена Маркова: В брой 2/97 на списание „Нур“ Вие сте набелязали 13-те безсмъртни българи. По какви критерии сте ги набелязали и кои са те според Вас?

Ваклуш Толев: България тринадесет века – тринадесет личности! И за всеки съм дал характеристика кой с какво е изключение. Изключение! Защото, например, един Раковски – като идеолог е ненадминат, а безспорно и като човек, който развява и знамена, и се прави на княз български – посрещат го чуждите дворове... и след него върви кортеж. Това е в него княжеското величие, с което се прослави. Но тук не става въпрос за велики, добродетелни, културни личности. Въпросът е за безсмъртни личности.

За мен човекът е една Богоосезаема необходимост! Доколко той е станал съвършен... За да може някой да изрази племенния, народния, държавния или националния дух с една пълнота, безспорно е вземал благослова на Великото небе. Такава личност може да направи нещо, което е изключително; нещо, което не е правено, а и не е възможно да бъде направено във всекидневието. Затова сеизмографът, с който съм си послужил, това е прозрението, което ми дава вътрешното знание. Да мога от една историческа необходимост, от една национална даденост и от една, бих казал, отговорност на съвестта – с този сеизмограф да намеря изключителното от хилядите велики личности в нашата история. Защото ние, независимо че имаме почти седем века робство, не сме оставали без велики поселници, които ги правят белязани както в личните, така и в социалните и националните страници. Това мое прозрение, този сеизмограф трябваше да избере изключенията от една историческа реалност.

Има много велики личности в нашата история. Рожба на големи епични битки или на тънък дипломатичен усет; рожба на молитвеност, каквато олтарното божество ни е давало, или на идеи, каквито са разлюлявали не само българската реалност, но и света. (Защото едно богомилство също е идеология.) И тук именно трябваше да се спра на отговорността на съвестта, не само на отражението върху личната история, националната, ако щете и Всемирната. Много е трудно човек да каже, че е толкова обективен, че да не е обидил личната си субективност в преценки, както и че личната му субективност не е оскърбила някой от другите.

И все пак, трябваше с много будност да се види наистина ли човекът, когото избирам, е една историческа величина в националната ни история, за да го нарека безсмъртен българин. И така започнах със ситото, дето се казва, да отсявам хиляди личности. Ние ги имаме, защото не е малка историята ни.

Но първом се спрях на това да имаме Ден, в който да отдадем своята признателност, да запалим едно кандило в името на безсмъртниците. Кой трябва да бъде този Ден в цялата наша нанизана от личности и събития история? Защото човек може да каже: „Ние можем да сложим героите на Шипка“. Да, безспорно. Можем да сложим всеки, осъществил голям акт: една победа, например, при Клокотница на Йоан Асен II; една победа на цар Калоян при Одрин – разбиваме почти цялата армия на кръстоносците; поведението на един Презвитер Козма – най-будната съвест, която еднакво безпощадно жигосваше не само сектите, но и царя, и патриарсите.

Беше ми нужен Ден и аз се спрях на 28 август – деня на кончината на цар Борис III, който слагам именно като Ден на безсмъртните българи. Наричам цар Борис Обединителя! Мъжеството на този народ, в тези 13 века да чертае граници, и то с жертви, не може да бъде оспорено, но чертаенето на границите беше въображението за една Велика България, която имахме. Тя така бе ограбена, че ние не само като мечта на реалностите трябваше да я браним, но не можехме да го правим със силата на оръжието. И тук вече трябваше да се роди изключителният дипломат, изключителният жертвеник, изключителният благотворец и милостив човек – една от най-мистичните личности в историята на България!

Царят Обединител не прати нито един воин срещу нашите съседи, които с безжалие взеха от нас това, което нямаха. Не прати нито един воин и в Съветска Русия. Соболевата акция беше акт да подтикне България да влезе в Тристранния пакт, в който и те щели да влязат. Соболев това искаше от България, както и двустранен договор за взаимопомощ. Но царят отговаря, че ние сме неутрални и нямаме нужда от договори – да се браним от кого? А Съветите бяха в договорни отношения с Германия и си разделиха Полша...

На царя не му оставаше нищо друго, освен да играе голямата игра на дипломат, който можеше да пожертва – и така го направи – собствения си живот. Цар Борис III не върза черна кърпа, както казва, върху скръбната глава на българския народ, но на собствения си дом я върза! Това беше великото, което направи. От там нататък той постигна едно Обединение. От там нататък не толкова христолюбивостта му, но родената му божественост за благодеяния, за милосърдия спаси хилядите евреи.

И странното е друго – ние сами се поругаваме и него поругаха. Приемаме паметници и ордени в Израел в негово име; приемаме награди и в Америка на името на царя, а ние не можем и досега не сме дали дан на Борис III. Оставям настрана покварата, с която трябва да се срамуваме за това, че не можем да намерим гроба му, както и гробовете на предишните ни царе и ханове… Хайде, вековете ги взеха другите, но близките десетилетия откраднаха от ръцете, от реалността ни откраднаха и неговото тяло. Това е оскърбление. Затова слагам него като пръв в този Именник на безсмъртните българи.

След това безспорно ще сложа кхан Аспарух като Основателя на българската държава! Тази България, която я има сега тук. Аз оставям настрана търсенето на историците на още три-четири Българии, които сме имали по света – от тях сега няма нито една. Тази България, която я има и в която ние си говорим български език – тя е основана от този човек. С какво? С най-смелото нещо, което някой може да направи. Да не признае волята на своя баща, който е изразител на вековна традиция на един вековен народ – да не разкъсваш снопа, защото ще бъдеш унищожен. Аспарух го разкъса! Взе си една пръчка, дойде тук и направи държава. Защо? Защото този Основател имаше идеи – това, с което човекът е богат. Историята на човека е това – да има идеи и с воля да ги прави приложност.

Кхан Аспарух имаше идея за държава и идея за земя! Нещо, което е свещено – Умая се нарича в нашата стара литература, в нашия стар език майката-земя. Тя не е събожествие с Танг Ра – Умая е майка-земя. Пиететно е поведението на българина към земята. И сега се учудват защо има негодувания, че не му е върната неговата земя. Ами търсете някъде дълбоко в клетките на българина тази Умая, която е всичко за него. Точно Аспарух можа да сублимира приложна реалност в една идеология – идеологията държава и земя! Затова го слагам сред безсмъртниците и не мога да не го сложа.

Другата личност, която слагам сред тях, това е княз Борис I – Покръстителя, наречен от Църквата Равноапостолен! Отделен е въпросът, че Църквата възнаграждава онези, които са `и дали съществуване и са я направили институция. Но това ли е, което го бележи? Смелостта да сложи бариера на довчерашното свое изповедание в душата и в институцията – ето каква битка е трябвало да води този човек, че да пожертва сина си, за да направи кръщение! Авраам когато води своя син на всесъжение, овенът е налице – спасява се синът. Но на Борис Покръстителя синът не е спасен. Второто нещо – покръстването ни е една репрезентация на нашата етничност. Българите сме в скутите на една християнска Европа и само ние тук не сме християни. И трябваше да се потърси от два хоровода – от славянското х`орище и от прабългарското – да се направи един общ харман. Там да направи един хоровод с една нова Христова песен. И най-същественото – прозрението на княз Борис създаде стратегия за култура! Стратегия за култура, т.е. да приюти прокудените чеда на братята Кирил и Методий, да ги подслони и да им даде правото на творци. И те да напишат азбука – не графичната – нашата, българската азбука.

И свиква Великопреславския събор, който обявява старобългарския език за официален – да излезе от употреба гръцкият и латинският език в църквите и да се изпъди от канцелариите на царя. От този общонароден събор се създава Приложение книг – превеждане и прилагане книгите на български език! Това е голямото му прозрение и в същото време, разбира се, Покръстителя слага и наченките на институцията, която след това св. Йоан Рилски осветява – монашеската институция.

Вижте, българинът е аскетичен и това е безспорно, аскетичен е по вътрешно живеене. Затова прабългарите нямат монашеска институция, нито монашеско поведение – имат аскетичност, която е проблем на съвест и святост. След приемане на християнството българите направиха и монашеска институция.

Слагам сред безсмъртните и сина на княз Борис, цар Симеон – Просветителя! Защото извършва не само победността да му се даде име Симеон Велики. (Той е единственият, който го носи, защото границите на тази България са неизмерими вече, много големи.) Но и нещо друго – той, който е готвен за духовния живот на България, се оказва, че е не по-малко, а даже може би с няколко степени по-добър цезар, отколкото жрец. Обединява България и я разширява до неимоверност. В същото време цар Симеон създаде стратегия на културата! Докато бащата прави азбучната стратегия за култура, той прави стратегия на културата – доктрината Pax Simeonika, т.е. Симеонов свят! Нещо безспорно, защото Златен век на книжнина никой народ няма. На книжнина – тя си е наша, ние си я наричаме българска. Никой народ няма! Златни епохи има, железни епохи има – какви ли не щете, но не и на книжнина!

Винаги ползвам на Михайловски отговора как трябва да паднем – на колене ли? Не, той казва: Ако ще паднеш, прав падни! Българинът трябва прав да пада. Защото, когато имаше алюра, галопа, динамиката на коня, той не ходеше на колене. Това трябва да го разберат! Не е шовинизъм, това са тайните, богатствата на един народ. Ето какво направи Симеон. Ами аз само като чуя за „Азбучна молитва“ (на Константин Преславски), и един час не мога да се съвзема. Защо? Никой народ няма Азбучна молитва! Отделен е въпросът колко пък красиво от старобългарски е преведена от Емануил Попдимитров. Това са големи поети навремето. (Преводачите сега не разбират, защото нямат Духа!) „Азбучна молитва“ можеше да създаде само тази школа, която Симеон покровителстваше. Да не говорим и за другите ценности – „О писменех“ (на Черноризец Храбър) и пр., какви ли не искате… В IX век – когато европеецът чете Евангелията само на латински или гръцки – българинът има своя култура и чете басните на Езоп, преведени на старобългарски език. Басни, „Александрията“… Симеон е наречен вторият Птоломей. А Птоломей какво е? Пазител на културите на Египет… Затова Симеон съм го сложил сред безсмъртните.

Не мога да отмина и истинския българин – св. Климент Охридски, когото наричам Азбучника. Защото св. Климент Охридски създаде българската азбука! (Има данни, че е българин.) И само това да беше оставил... Ами „Панонски легенди“ и преводите. Оставям настрана готовността да напусне столицата, да отиде в Охрид и да направи Първия университет – Охридската книжовна школа, с хиляди студенти. Затова го слагам между безсмъртниците.

В този наниз на ценностите до него съм сложил св. Йоан Рилски, когото наричам Покровителя! По време на робството пътеката до гроба му няма трева. (Сега може да е тревясала, но тогава не.) Пет века робство на тази пътека не израства трева, защото един народ е знаел своя Покровител! Св. Йоан Рилски създаде монашеската институция, той създаде първия монашески устав. Аз искам ясно да се разберат нещата. Не е това колко е свят някой или да е направил чудо, за да бъде канонизиран. Не – подвигът! И когато му праща цар Петър злато и плодове, този човек взема плодовете и му отговаря: Царю, вземи си парите за оръжие и войска, да браниш народа си. Прозрението на големия човек…

След него е св. Патриарх Евтимий, когото наричам Мистик и воин! Имаме си и други патриарси, имаме си и много светци – и свети Георги, и свети Никола, и света Петка... Но изключението кое е? Че този човек, когато става патриарх, въвежда в нашето християнство, с одобрение на Цариградската и други православни църкви, исихазма – мистичното учение за безмълвната молитва. Тя послужи пет века, без официална църква и олтар, да си палим кандило за несмутена бъднина! Затова казвам, че св. Патриарх Евтимий чрез мистиката не позволи да угасне огънят на българската вяра! А сега в житието му няма да намерите, че той е исихаст – това е дребното мислене. Защо искат да му отнемат онова, което е било елексирът, питието на Възраждането на българина?! Защото е страхът в Църквата да се говори за мистицизъм.

Второто нещо е, че когато се въведе новата култура, създаде се нова школа – третата, голямата школа, която предвари света – Търновската школа. Какво направи Патриарх Евтимий? Нови преводи на свещените книги. Защото, когато братята ги превеждат, не знаят всичкото богатство на славянския, по-скоро на българския език. Понятията с етиката, с абстракцията и пр. е можело той да ги разбере и затова прави препреводи. В същото време написва страшни панегирични трудове. Тогава е векът на панегириката – на възхвалата. А когато идва време да се брани свободата ни от посегателството на насилника, той отива и слага своята глава, за да защити и боляри, и народ. Затова – Мистик и воин!

До него безспорно е Отец Паисий, който не е първи в будителството ни, но е първи в идеята на будителството при Възраждането и затова го наричам Будителя. Къде е първи? Отец Паисий намери прозрение в идеята да върне величаво минало, за да събуди подвиг и идея за свобода! Това е голямото! Защо се срамуваш...!? Имал си царе, имал си патриарси, имал си величие! Да върнеш миналото, за да дадеш на народа опорност в идея за свобода! Това е нещо изключително! Всички ще кажат как метнал торбицата, как тръгнал, разнасял „Историйца“ българска... Не, не, не! И всеки ще цитира, че какво? – „О, неразумни!“ Да, ама защо? Заради величието на едно минало! Събуди отговорност към това, което ни е принадлежало и което е достатъчна опорност за една голяма нова битка, която направиха будителите. Затова съм поставил него сред безсмъртниците.

Един човек ми каза: „Нима Софроний е по-малък?“. Вижте, Софроний Врачански преписва. Бил издал първата печатана книга. Това не е вярно, защото издава само „Неделник“, който вече е бил преведен на български. А печатното ни издание „Абагар“ е преди него. Но нали някой трябва да прави апострофи… Дали ще е само ударение, не знам, но им трябва да го направят, за да кажат, че са взели участие в упрек – не в знание.

След това слагам вече безспорния Васил Левски, когото наричам Икона на българската свобода! Заради какво? Защото за една икона и едно иконизиране са нужни святост вътрешна и подвиг външен. Не е проблемът, както ми го постави един богослов: „Ама, г-н Толев, Вие сте богослов – той трябва да има чудеса!“. Ами той направи чудеса – двеста вулкана приготви в България! Вие не можахте да ги запалите да изригнат. Това направи Апостола. Защо трябва да прави други чудеса, за да му дадете звание на святост!? Този човек, когато си купеше за един грош халва, го записваше; той напусна цялата жизненост, за да дочака венчалния пръстен с бесилката, с единствената си невеста, наречена България. Някой друг да се е венчал с бесилка за България? Този човек свали дрехата на монаха, за да сложи тогата на бореца за свободата. Левски по дух е монах, по дело е бунтовник! Как можеш да го отминеш, та той е изключението!

Мерсия Макдермот добре каза: Българите нямат нужда от Господ – те си имат Левски! Тази англичанка (която за мен по прераждане е българка) му направи биография – „Апостолът на свободата“. Защо? Защото разбираше от характеристики. А го нанизаха – като момченце какво бил, после вуйчо му как го тормозел... Голяма лъжа е, защото вуйчо му го е бранел. Когато е арестуван в Пловдив, вуйчо му архимандрит Василий е повикан в затвора като тъжител, но го защитава... Измисли се някаква класова битка. Но нали трябва да има класи, трябва да има и битки. Ама с кого? С попа, той винаги е враг номер едно на комунистите.

Това е Левски! Не може да бъде сменен с нищо. Безспорно и други сложиха костите си – но по принуда. А той с величаво достойнство отиде и каза: Любене, няма да вдигна въстание, защото не са готови! Защо ми пращаш Димитър Общи, който ще лъже народа? Но когато му пращат Ангел Кънчев, той го приема с радост. Вижте Левски как е познавал хората! Този човек създаде двеста комитета в България, направи лично поведение идеологията на общото въстание; този човек участваше в една голяма дипломатическа игра – дуализма между Турция и България, но не ползваше никакви други привилегии; този човек, в края на краищата, позна, че не може още да се прави въстание. И след това въстанието не даде резултати…

Какво трябваше да направи, когато настъпи разгромът – когато Димитър Общи и другите проиграха цялата му дейност? Да отиде отвъд Дунава? И там да търси Странджата с черпака, който отдавна беше умрял, а и Караджата бе погребан... Да търси милостиня, да яде някъде една чорба!? Това е под величието на подвига му. Как не искат да разберат! Нямаше нужда от предател. Защо е нужен предател за величието на това дело!? Къде да отиде – отвъд Дунава? Невъзможно. Да се върне при своите байовци (на които той изглеждаше момче, щото те бяха по-възрастни, но му викаха: „Бай Василе“), да го крият в своите плевни и да живеят със страх!? Безспорно, пътят му беше точно този – това, което го беше научил от Христос в неговото шестгодишно стоене в манастира и бдения заради Бога. Нямаше нужда да го предават. Отиде да извърви Голготата си. Отиде в Ловеч, за да може да си извърши кръщението; да може да си извърши венчавката в идеята на свобода. Затова го наричам Икона на свободата.

Когато поискаха да го канонизират – това е пресметливост на малкото умозрение, аз се възправих веднага (и по телевизията говорих). Председателят на Общобългарски комитет „Васил Левски“ ме подкрепи и много съм му благодарен. Не трябва да се канонизира и да се иконизира една личност от големия исторически иконостас и да я сложат в някаква църквица. Да не може да се позволи на арменеца, на евреина, на католика да отидат да направят признание на това, че един българин им е донесъл свобода. Не може да го сведете до едно вероизповедание!

Както виждате, каменните божества си ги прибраха. Хилядолетията ще си приберат и иконите, няма нищо страшно в това. Имат си житията, разбира се. И Аполон си има житие – Белведерски е наречен, хубавецът... Отидоха си. Онова, обаче, което е принцип, то остава. Принципът остава! Левски не можеше да смени принципа си – принципа на Голготски път, път за свобода. И това направи. Отиде и кротичко си сложи клюпа. Защо? По дух – духовник, по дело – бунтовник! Това е пътят.

Скоро един доктор по история рече, че „този процес бил някакво недоразумение...“ Вижте, процесът процесуално – да, но процесът като материален факт е много верен. Защото аз не искам да загубя Джингиби, който заслужава смърт. Какви са тия гаври! Да го свалиш от това – процесът бил неправилен, неправилно бил осъден на смърт. Напротив, много правилно си е осъден, щото беше Джингиби – Демонът на империята! Характеристика, не биография. Характеристика!

След него слагам Баба Тонка, която съм кръстил Майка на безстрашието! (Обадиха ми се от другия край на България, имали си някакъв комитет „Баба Тонка“, как да го наричат сега – комитет „Баба Тонка – майка на безстрашието“?) Тя е наистина Майка на безстрашието. Казано е какви юнашки чеда е майка раждала, какви моми воеводки сме имали, какви Райни Княгини на коне яздят... Не, не, не. Майка на безстрашието! Защо? Тя не само ражда и погребва свои чеда, а се грижи и погребва и чужди. Както казвам, вместо да върши кръщение – възхвалната песен, че е родила, трябва да прави и реквием, погребение. От нищо не се спира тази жена. Безстрашието – това е психологията на българската жена! И ако трябва да кажа какво е българката – майка на безстрашието. Баба Тонка вместо кръщение пее реквиеми!

Другата личност, която слагам, това е княз Александър Батенберг – Съединителя, князът на Съединението. Тук срещнах най-много обструкции: „Този немски агент...“, този еди-какво си. Казвам, този „немски агент“ се оказа, че много по-добре знае българската история, отколкото някои българи, защото той не се противопостави на нейните тенденции в национални пътища – този „немски агент“ подписа акта на Съединението (на 9 септември 1885 г.)! Срещу какво? Срещу загубени трон и династия в бъдещето. Да го е направил някой друг? Той много ясно е знаел отношението вече на Русия към България. Тя ни оставя в битката за Съединението сами; дава уклон и пътека на сърбите срещу нас заедно с австроунгарците. Казват ни след победата на Сливница, че ако ние стъпим крачка п`о на запад, ще срещнем щита на Австро-Унгарската империя... Това е идеята на руснаците срещу нас. Но той подписва акта. И на признателни българи, когато го поздравяват за Съединението, той им отговаря така: Мен може да ме забравите, но Сливница – никога! И този същият „агент чужд“ поиска да му пренесат костите тук, в България. (А обструкторите му, ако им дадат възможност, сигурно ще отидат да умрат някъде другаде.)

Така че за мен Александър Батенберг спаси България да не остане разкъсана! Защото и досега нямаше да направим повече – три войни водим и не си върнахме една педя земя – нямаше да направим нищо и в идеята за Обединението. Затова е възхвалната ми песен за царя Обединител, както и за този държавник – княза Съединител, който срещу личната си династия направи това дело.

Другият, това е безспорно Пенчо Славейков – когото наричам Прозрението на българския гений! Нямат го, никъде другаде го нямат! Оставям настрана епичността на неговата поезия. Един „Остров на блажените“ е нещо, което е чудо на чудесата. Не личният мотив, не страдалческа България, а страдалческите личности, образите: „Сърце на сърцата“, „Симфония на безнадеждността“... Сякаш е „снимал“ песен на глухия Бетховен... Образци, които даде в културата на един народ. Ами неговата епична „Кървава песен“, чиито образи са по-властни от тези, които Омир остави!? Този човек остава единствен със стиха, който цитирам. Да намериш прозрение, осенение, да видиш това, че човекът е една Богоосезаема необходимост, за да кажеш: Бог и България – единство в двойна плът! Пенчо Славейков направи плътта на своята родина Богоосезаема! Е, не може, няма друг! Великолепен поет е един Лилиев или един Траянов, великолепен поет е един Димчо Дебелянов... кой ли не! Ние имаме поети като Яворов и други, които са несравними. Но нямат прозрението на гения.

И последната личност, която нанизвам от тези тринадесет века, това е Ванче Михайлов – Воин на оскърбените българи, а не на унижените македонци! Този човек можа да сублимира македонската кауза в идеята за България с такава последователна жертвеност… Аз знам, че за него ще срещна и срещам най-много съпротива, но когато заговорите за делата му, вие ще видите, че той също тъй не е сравним. Може да си има лоши дела, това е махленската приказка, която мен не ме интересува. Интересува ме прозрението, с което е работил чрез Македония (чийто син се счита, че е) за България. Идеята му за една Швейцария на Балканите да бъде Македония, за да може българската народност там да бъде призната. Мъжеството му е, когато в 1941 г. в границите на България влезе Македония, той да не дойде (както Анте Павелич отиде в Сърбия и състави Хърватска държава) да поиска сепаратизъм, а си стоя емигрант. Ванче Михайлов стоя до последному и умря с името на България. Така че той сублимира цялата кауза на оскърбените българи, а не на унижените македонци!

Скоро дадоха един филм за насилието в Пиринско след 1944 г., българите да се обявят за македонци. Тогава висшите ни държавници са нямали куража да се пишат македонци, защото ще бъдат смешни в това, чужденец да управлява България.Ако бяха македонци, как щяха да ни управляват? Но по места партийните шефове – окръжни и местни – всички станаха македонци. Георги Димитров обаче не стана македонец, Трайчо Костов, Поптомов и пр. не станаха македонци...

Затова този мъж (в добрия смисъл на думата) – Воина на оскърбените българи, е в низата на Тринадесетте безсмъртници. Да не изживяваме излишното унижение, с което някои искат да ни кажат: „Ей там, на Балканите...“. Най-евтините приказки се говорят. И сега пак: „Там, на Балканите, едно племе...“ Не може да се говори така за България. Трябва да я познаваш, за да се освободиш от хлевоустието, да си облекчиш безсъвестността, която носиш. Не може за България да се говори така...

Завършвам този Именник с тези Безсмъртници, за които искам със спомнянето им да ни освободят от това да понасяме поругание, че сме някакъв лишен от достойнство народ. Или пък, когато искаш да кажеш за българите хулно слово, след това като дядо Петко Славейков да речеш, че родината ни невинно е страдала, защото твой син ази бях... Това е отговорността на българина! А не хлевоустието за чужди каузи.

Ако ние успеем да направим – а това безспорно първо ще трябва да се иззида в душите и сърцата на хората – този свещен Дом, този гостолюб Дом на духовната същност на България, тогава лесно можем да намерим с какъв камък ще се зида и с каква спойка ще го направим вечен и траен. Защото народите си имат съответни пантеони, имат си музеи, имат си триумфални арки... А ние имаме един паметник на незнайния воин, на който много често правим заря за хора, от които би трябвало да се срамуваме.

Сред тези Безсмъртници няма човек, от когото можем да се срамуваме!

Милена Маркова: Христо Ботев е една велика личност – революционер, публицист... Вашето мнение за неговата мисия, неговата жертва, неговото предназначение или предопределение?

Ваклуш Толев: В свода на една държава винаги ще има едно слънце само. Луните могат да бъдат много, защото отблясъци всеки иска да направи, но си личи, че са отблясъци. Има и звезди, негасени звезди, защото има и гаснещи звезди, които правят един прорез и ги няма след това в утробата на културата на човечеството.

Ботев не може да бъде сложен в блясък чужд. Неговата песен – както в тревожния тон, така и в бунтовното негодувание, ще си остане това, което е характеристика на цял народ! И тъжният напев, и проклятието, което много му лежи, защото той по жизненост ще си остане бунтар, макар прозрението на поета да му беше отредило една по-завидна съдба. Но понякога в човека класят не толкова евристичните начала, т.е. откривателските, творческите, отколкото стремежът да остави име, да удовлетвори известни амбиции. На него това не му липсва, а то е свойствено за големци. Ето защо в немирството си търси отражение в социалната реалност, която дава повече признание на бунтаря, социалния радетел, журналиста, отколкото, примерно казано, на поета. В онова време не е проблем само да констатирате тъжбите и жестокостите, а така да ги характеризирате, че да може да събудите чужда съвест. И безспорно това направиха някои от журналистите – извикаха поведението на жестокостта на преценка от световната съвест. Христо Ботев го отразяваше обаче в творчеството си.

По нрав, логично е, този човек да не можеше да се сработи с много хора. Защото подадената ръка, която един Любен Каравелов прави (дори и с това стихотворение за брата – тази първична обич, която всеки носи), когато сянката на нерадостта, че може някой като батко да бъде по-голям, смущава Ботев и това излиза налице. И знаем вече как го отрази...

Не е достатъчно да бъде сред безсмъртниците само за това, че е упълномощен от страна на Централния комитет и става негов председател, когато Любен Каравелов се отдръпва. Не е достатъчно дори и за тази голяма болка на един народ, изразена в „Хайдути“ и в „Майце си“ – това, което характеризира болката на един цял народ и всяка рожба, люляна в тази люлка на робството, какво би трябвало да прави. Трябваше да има образци за робството ни. Дадените от него констатации за изумителния характер на Левски – за които може да има спор дали наистина са били заедно в тази ветровита воденица – са верни в преценката му за тази личност. Защото Левски си остава в цялата жизненост недосегаем както в моралното си отношение, така и в естественото си безстрашие да няма враг, а да има Родина. Да има една невеста – България, за да може с тази невеста да направи венчавка. Ботев в това отношение отиде да го направи с жена... Това е самата реалност.

Свидността за България на Ботев не е равна на тази на Левски. Разбира се, когато трябва един край да има епично величие, той го направи. Знаеше, че неговата чета няма да освободи България, защото въстанието е унищожено, но неговият подвиг можеше да послужи за лично удовлетворение и той го извърши. Затова писа и от парахода на Венета, че „после България нея обича“. Но преди да обича България така, че да жертва Венета, беше си взел Венета...

Неговото общо негодувание, за което се говори, е съвършено невярно и анализите показаха, че тази песен – „Символ верую на българската комуна“, за която се писа, е една сглобка на комунистическия деец Георги Бакалов. Така че не може да се припише на Ботев, че той е имал, както му се сложи, комунистически или марксически поглед. Това е невярно. Първом, няма социална ферментация в душевността на този човек да защитава робите, щом за хората говори, че са „глупци“ и ги мрази. А това, че искаха да го направят сроден с епохата, в която живее – когато комунарите правят подвиг във Франция – можем да кажем, че тук има принос чуждо мислене, което го направи героичен в очите на младежката организация на работническата партия преди 9 септември и тя имаше за знаме Ботев.

Така че между личността Ботев, като радетел за свободата на България, и между личността Ботев – творец, ще остане една малка празнина за мост. Макар че той направи така, че неговото дело да бъде освидетелствано от поезията му.

Другата възхвала – на поетичния гений, е безспорна. Обаче малцина знаят, че някои от нещата му, за които с такава възхвала говорим – че се дават и се пишат във Франция, в Америка, еди-къде си – стихът... Едно е чудатото на поетичното предсещане – гората да зашуми (Гора зашуми, вятър повее...), преди да е повял вятърът. Това е голямото усещане на поета! Но другото – за гората, за звездите, за вълка, за самодивите – Лермонтов го беше писал. Малко неудобно, защото тези, които имат знание, не могат да бъдат лъгани от тщеславието. Но ние не можем да отречем, че той, както и дядо Петко Славейков и по-късно дядо Вазов, бяха ковачите на нашия поетичен език...

Нашата поезия не изживя големи гърчове, както в световната култура са промените на старото езиково приложение с нюансите на новото. Защото тези двама ковачи в един и същи век, дори ако щете в само едно или две десетилетия, сложиха изведнъж съвършено друга – гъвкавата, народната реч в поетичната строфа. В това десетилетие „Горски пътник“ на Раковски със стария начин на изразяване си отиде и гъвкавата народна реч влезе в поезията на дядо Петко Славейков и Ботев, след това и при дядо Вазов. Така ние фактически в края на XIX век имаме вече една поетична лексика, изведена от народното слово. Ботев в това отношение безспорно има много голям принос и културата ни му дължи голяма признателност.

Темите, с които се набогати нашата литература в онова време, не бяха обаче така богати освен негодуванието, освен личната емоционалност („До моето първо либе“ и пр.) – конфликти, които повече имат характер на отразена народна неволя, но не още идеология на личния творец, на големия, евристичния поет, каквото прави Пенчо Славейков след това. Пенчо дава на поезията ни, на литературата ни световен характер, а те останаха в това, което може да се каже – битология на народа.

И все пак, когато ще се говори за тези двайсетина стихотворения на Христо Ботев, не може да не се признае, че тяхната песенност говори за поетичен талант; тяхната образност (това, което е една от най-съществените потреби в поезията – образът, картината, защото тя се помни) също е наситена, многобагрена и психологически обоснована. Може да се каже, че той ползва и народната мъдрост. Така Ботев, фактически, от цялата тази плеяда, която създаде поезия – бунтовните песни на Добри Чинтулов, ако щете, драмите на Васил Друмев и пр., той се отобрази с изтънченост в поетичното виждане и със словесно богатство. Други след това го стигнаха, но той го даде в онези години, а не след това в литературната история и последователност.

Така че ние, както и светът, имаме основание на едно голямо преклонение пред човек, на когото Духът му дава въображение за творчество. Но сърцето му го води на бунт и той употребява „и сабя, и пищов“, както са казвали тогава, за да сложи дан в идеята за свободата на един народ. Затова не може да бъде забравен, нито пък освободен от присъствие в историята на българската литература. Странното е, че повече му предоставяме бунтовност и по-малко литература. Не бива да не признаем подвига, който е неизбежен за всеки, „който носи мъжко сърце“, както казва Добри Чинтулов. Но в същото време в етиката на Христо Ботев стои нещо, което нашите творци отбягват. Това е идеята за злото. Той казва: сърце зло, в злоба обвито. Това може на едно знаме да се напише, но не бива в едно сърце да се носи! Ето защо разликите като морални величия са много големи, когато искаме да сравним някого в таблицата на нравствените категории... Но това е човекът.

За мен много обидно е за човека да има само биография. Няма по-обидно нещо от това – роди се, направи там нещо, умря. Не. Човек трябва да има характеристика! И тя е, която трябва да го представи. Това е като бразда, в която или сте пуснали, или не сте пуснали зърно. Ама бил в бразда? Да – роди се, умря. Но пусна ли зърно, за да направи характеристика? Хляб или свинец. Не. Щом няма зърно, няма и хляб...

Мисля, че нашата култура му е отдала дължимото. Съдбовност, която е опорочена от политически идеологии, не е много радостна. Това мога да кажа. Съдбовност, опорочена от идеологически принадлежности!

Милена Маркова: През последните години излезе книгата на академик Никола Николов „Световната конспирация“, в която се говори, че всичко е в ръцете на една група евреи, които са масони – те държат финансите на човечеството и всъщност направляват социалните процеси на планетата. Смятате ли, че на земно ниво могат да се управляват толкова мащабни процеси?

Ваклуш Толев: Миналия XIX век, който беше век на капитала, Стефан Цвайг го характеризира в своята книга „Светът от вчера“ така: „Златният век на сигурността“, сигурност, основно утвърдена от еврейската буржоазия. Обаче XX век (в който той пишеше и умря – 1942-ра година се самоуби), казва, че по-скоро е век на културата, век на идеите и евреите ги създават.

Никой с такава последователна откровеност не е давал достатъчно храна на въстаналите срещу евреите, в лицето на масонството, не на ционизма. Защото ционизмът е политическо национално движение, което се изчерпи и сега вече не може да има наличност. Но не и масонството, за което различни са изворните данни, с които може да се каже кога и как е било заченато. Някои източници твърдят, че е още от времето на Соломон, че самият Соломонов храм е изграден от масонската ложа и че там са сложени нейните три безспорни знака.

Аз не съм чел трудовете на г-н Николов, имам ги, за лична радост, но нямам време. Страхувам се дали това, което се нарича „разузнаване“ и дава известни постановки, може да представи едно глобално знание – кой управлява света. Защото масонството и като идеология премина от своята духовна съкровищница към приложно-политическа идея за властване и от близо два века насам то загуби престижа си на една чиста духовност, на едно общество, което има за цел да създаде Мирово братство, а не политически облаги. Това е съблазън, която дава може би мотив на доста от големите личности в българската общественост и на големи личности в различните йерархии на световната политика, икономика и пр. да влязат в това общество, за да имат име и да ползват известни облаги.

Всезнайни са някои факти – че евреи изкупват руските държавни ценни книжа и с това подчиняват държавната власт в Русия. Може би и с това поднасят възможностите да се направи революция там, защото има твърдения, че въобще Октомврийската революция е революция на масоните и че Френската революция от 1793 г. също е революция на масоните.

Милена МарковаЗа американския федерален резерв също казват, че основно е притежание на евреите...

Ваклуш Толев: Безспорно евреите може би не са най-голямата етническа прослойка, но като материално обезпечение и мултимилионерство – да, това е така. Щом XIX век е векът, в който капиталът командва, трябваше да имат финансовите средства и ги овладяха, но следващият – векът на културата, лесно се изхаби, защото може култура да се купи, но с култура да станеш милионер е трудно. Антитезата да създават култура съществува и никак не е изключено тези хора да я правят, когато искат да бъдат облечени в „хубави дрехи“ за прием в света, а не с капитала, за който винаги ще се говори, че има хищни зъби. Но аз не мога да преценя доколко този труд на Никола Николов изразява голямата истина.

Наличието на масоните е безспорно, но загубили вече духовната си предпоставка и владеещи материалните блага. С тях те не могат да решат съдбините на човечеството, защото не всичко, което стои като предопределение, може да бъде толкова властно над предназначението, което ще трябва да бъде съпроводено в една еволюция напред с културните Духовни раси, с Духовните вълни, с Лъча на Администрацията... Масоните не всякога могат в своята алчност да усетят предназначението, а живеят главно в кръга на предопределението.

Ето защо дори и в България открито се манифестира общество на масони, но както виждате, по-скоро други решиха нещата, отколкото те. Ако сега тези, които си присвоиха званието масони, искат да минат за решаващи фактори в съдбините на България – с тези големи капитали, които присвоиха, това е съвършено друго, но резултат няма да има. Предназначението, което има Космичен характер, а не земен, много често изиграва лоши шеги и затова именно масонството – навремето като благородна организация с всемирна тенденция за блага на човечеството – беше изместено и сложено в релсите на политическата власт. Вярното е, както казах, че история се прави от волята на цезаря, но и с молитвата на жреца! Те не се опитват да съчетаят тези неща.

Милена Маркова: Да, но в България, както и в другите страни, те основават фондации, чрез които спонсорират младежки организации, насочват се към младата част на обществото…

Ваклуш Толев: Това вече е другата формула, която аз смело в по-близък кръг я казах: този род фондации, които имат международен характер, имат една тенденция, на която не щат да кажат името, а тя е именно идеята за Четвърти интернационал. Няма защо да се лъжем. Но тук вече грешката не е на тези, които търсят да си направят лоби, а на непрозрението на държавниците, които в липсата на достатъчно богатство могат да бъдат купени. Защото вие може да получавате милостиня, но никога тя не бива да бъде придружена с безмълвието в бъдещето ви.

За мен тези международни общества, в голямата им цялост, наистина са с интернационални тенденции. Сега няма ционисти. Защо? Защото тези, които създадоха доктрините за интернационалността, бяха онези, които нямаха държава. Следователно най-добре можеше да се разруши държава, когато говориш за интернационална държава. А един национален дух не може да бъде прекратен в неговата историчност, когато не се е осъществил като цялост. Ето защо опитът да се предвари идеята на изживяната национална даденост – тя не значи шовинизъм, разбира се – този опит излезе несполучлив. И то не само несполучлив, но катастрофален.

Целостта на човечеството е идея, равняваща се с Всемирността на Космичния Дух! А хората не са осъществили още личната си духовна потреба, не са издигнали националното си самосъзнание, което могат да го съвместят в универсалния път, без този път да бъде загубен.

Това е голямото, което им липсва, и оттук – тенденциите. Сега някой да е чул, че еврейската държава иска Интернационал да прави? Не. Но преди точно те говореха за Интернационал. Маркс точно това искаше да се направи, защото му липсваше национално и достойнство, и подслон. И ако някой отлисти документите, ще види, че 90 на сто от ръководителите на Октомврийската революция са евреи.

Така че липсата на култура – не толкова историческа, отколкото държавна – на тези, които искат да водят държава, е най-добрата плячка за онези, които пледират каузата за интернационализъм. Интернационализмът като доктрина и доктрината на масонството се изживяха, отминаха. Има вече други общности като идеята за една Европейска общност. Така че трябва този, който води държавата, да носи и отговорността, и прозрението, и знанието. А безспорно международни организации ще хвърлят милиони пари, за да се разбият цялостите на националните държави.

Милена Маркова: А не смятате ли, че в момента точно това е решаващото – капиталът, парите? Те ли определят развитието на процесите?

Ваклуш Толев: Както виждате, това не може да бъде решаващо, макар че е една спънка в развитието. Срещу злосторството от страна на капитал, който не е в релсите на едно законодателство, ще се намерят и се намират, разбира се, начини да пресъхне или да бъде елиминиран и наказан. Това показва, че капиталът не може да бъде всевластен, макар че ето толкова години точно това е мъката на нашата държава. Но не той е виновен, а липсата на идеология; или идеология, която е купена.

Така че не познавам труда на г-н Николов. Идеята за международната конспирация си е съществувала винаги. Още в изначалните египетски времена на дипломацията, в дипломатическите споразумения има подписани договори точно за размяната на действия. Не е нещо ново. Сега колко пакостно ще бъде... Целта, която гони един континент, не е толкова да създаде материалното благо, а да не загуби устойчивостта си.

Милена Маркова: А бихте ли характеризирали XX век с неговите основни белези? Тъй като сме към края му и всеки се замисля, прави равносметка.

Ваклуш Толев: Всеки век има по някаква характеристика, която ще остане. Когато става въпрос за XVIII век и част от XIX, ще се посочи Просвещението, защото едно рационално начало взема връх. Говори се за култура, не за държавен стабилитет. Една Велика френска революция разби държавния стабилитет, но самата тя в идеята за стабилитета стана по-устойчива и дори по-диктаторска. Докато в XIX век вече Просвещението създаваше нови канали, по които протичаше енергията на човечеството.

XX век хвърли човечеството в една по-особена предпоставка. Това, което XIX роди с идеята за универсалността, идеята за интернационалността, за панславянството – умрелите тенденции за панелинизма след освобождението на Гърция. Проф. Йоцов навремето беше написал много смелата мисъл, че със Сан-Стефанския договор се извърши погребение на панелинизма. Чудесно усетена идея! Извърши се погребение – погреба се „пан“. Защо? Ако бяхме останали в една Сан-Стефанска България, нашите съседи нямаше дори елементарния апетит да имат – да ни идват „на гости“ тук, в Кресненското дефиле, за да грабят през 1913 г. земите ни. Сан-Стефанският договор – гробница на панелинизма.

Вижте, известни взривове са вършени с цел големите идеи да получат устойчиво признание и да създадат живот. И тъй като това не можа да стане, тогава започнаха битки. След устойчивостта, която XIX век даваше на притежателите на колонии, което безспорно е и притежание на материални блага и жизнена сигурност, през ХХ век идва преразпределението. След войната – Първата световна, се роди идеята за Общество на народите. Потърси се чрез закона, чрез правната структура, чрез социалните деяния да се даде взаимност на държавите и поносимост в идея за интернационалност. (Но не в идеята на социализма.) Така че Обществото на народите стана идеология, която за нерадост не можа да трае дълго, тъй като разпределението на социалното и материалното благо беше много нарушено. Разпределението на политико-географските позиции за извоюване добри стратегии на една страна срещу друга предизвика недоволството.

Така че, когато искат да обявят една идеология само като причина за Втората световна война, това не е вярно. Идеологията се изведе в необходимостта да се прояви смелост, да се наруши общоприетото статукво, защото господата заграбиха колониите и оставиха в безжизнено пространство необходимостта. Тогава ще дойде някаква идеология, която ще даде електрически заряд на народа и той ще се вдигне да търси свобода и сигурност.

Защо англичаните млъкнаха след Втората световна война и вече не играят основна роля? Защото им се иззе жизненото пространство. Една Британска Индия – 250 години колония. Какво направиха обаче? Дипломацията направи нещо странно. Всеки, който поиска да се възправи срещу Британската империя и да се отдели, да влезе в Британската общност – държавите от минали колонии, домени, какви ли не щете, са в тази общност. Така че, когато някои от колониите се опитат да правят нещо – ето ви Общността. Но британците погълнаха горчивото хапче, взеха си вече не пчелен мед и мълчат. Мълчат, защото тази империя е вече без тенденции, без своето колониално господство и материални блага от чужда страна. Но те притежават достатъчно много вече, за да нямат онова, което го наричаха чуждо, а всъщност беше тяхно.

Виждате, сега XX век не сложи правдата пак, както в началото я сложи с Обществото на народите. Защото идеята за правдата налага сама по себе си възмездие за неправда. Кой ще им го наложи? Тогава се явиха множество религиозни общности, които говорят за братство, за любов и непременно всяко чуждо деяние да бъде на сатана. Светът никога не е бил богат толкова на сатанински дела както в наше време – и то много предумишлено направено. Защото идеята за Любовта ще трябва да бъде опорочена от едно малцинство, което обаче знае да прави крясъци, че вие сте чеда на сатаната. В същото време не се ратува за една правда вече.

Християнството трябваше да манифестира приложна любов, а не правда. То, в неговата етична същност, това, което наричаме не толкова главни принципи, отколкото нравствени категории, не можа да ги приложи. И тогава се получава този неимоверен конфликт – богатството започва отново да играе решаваща роля. Живее се със страх, че ще има недостиг от всяко нещо. Не се вижда провиденцията, че човекът, колкото и да е застрашен, природата му е дала възможност да не загине. И науката го извежда в едни други концепции, които му дават решение на големи проблеми. Ще се изчерпят ли водите и другите ресурси; ще настъпи ли световен глад...? Не. Защото точно тези стресове дават на човека правото да извика вложени знания, за които още не всички страници са открити и са написани. Ако вие изведете един пещерен човек сега на улицата, той за секунди ще умре от автомобилните газове. Приспособи ли се човешкият род без маски още да живее?! Разбира се, не е лоша идеята за чистотата – тя е много потребна. И не бива човекът чак когато бедата го сполети, да направи самосъхранение. Но идеята трябва да дойде от големия, от водещия...

Фактически XX век ще завърши с една трагедия на нерешения проблем: човекът – божество. Ще остане човекът роб на своята биология, а не цар на своята духовност. И точно тук играта на религиите е просто смешна. Вместо да направят взрив в душите и сърцата, последователите им се обявяват за фундаменталисти – за най-елементарните си искания. А това е голяма беда!

Не може в Третото хилядолетие да се влезе без идеология, без нова доктрина. Каква ще бъде тя? Ами, когато се върви в йерархията, се вижда, че Правдата е изживяна, но неосъществена, защото не може да се осъществи всичко. Приложена в трапезен живот е Любовта, също неосъществена – но може ли да бъде премахната?! Безспорно ще дойде една нова измерителна валенция, това ще бъде вече Мъдростта, с която трябва да се приложи едно ново духовно и религиозно съзнание.

Ние не можем да приемем статут на непромяната – динамика е нужна. Изживени са достатъчно векове от големите доктрини, които са създавали учения за държава, учения за икономика, учения за философия, култура в общия и конкретния смисъл. Доктрини за държавата и икономиката са родени от християнството. Не са изпълнени – безспорно. Ако имаш две дрехи, дай едната... никой обаче не дава. Някой може да си даде старата, за да иска нова – това е друг въпрос. Но доктрините в приложния живот са изведени от големите учения на религиите. Не можем да искаме реално приложение на всичката метафизика на тези учения, но не можем и да останем само в молитва без реално социално напредване.

Така че за мен XX век остана с големите си идеи, които можа да създаде с доктрините и институциите за международно разбиране: Обществото на народите, след това Организацията на обединените нации. Това са големи институти. Съвършено безплодна остана първата организация. Защо? Защото не беше решена елементарната правда по отношение другия.

Трагичното е, че не се намери изходност в идеята за нова духовност. Това, което правят сектите, е да опяват нещо, което е минало. Не може едни петдесятници, адвентисти или каквито и да е – даже и целият клон на протестанството не можа и не може да реши големия проблем: човек, съвършенство, Бог. Не може да го реши. Защо? Защото в тази утроба – на Любовта, това можаха да усвоят. Логично е тогава динамиката да донесе нещо ново. Без динамика не може да имате богове, които могат да създадат онова благоразположение, че човеците да решават проблемите. Затова бях казал една фраза: Време е да се сменят богове, които са лоши човеци, с човеци, които са добри богове! Митологията си отиде, така ще си отидат и другите. Но без нова идеология в ХXI век няма какво хората да направят.

Милена Маркова: А новата роля на науката и техниката в края на XX век?

Ваклуш Толев: Те могат, както ги наричам – бедните сестри на истината, да обслужат това, което е закъсняло във вътрешното си прозрение както като подготовка, така и като приложност, защото вътрешният човек трябва да е готов за големите неща. Те могат да послужат и чрез доктрината на очите и доктрината на ума човекът да получи в наличност безспорността, че Духът е първичният и той е всичко! Това трябва да направят, и те се опитват да го правят. Но това, което получаваме от науките, не е голямата наука, а услугата, която известни достижения ни предоставят. Голяма наука се прави от посветени хора. И точно тук, ако трябва да кажем пак нещо за масонството – първата им задача е била в тези тесни кръгове, където може да има посветени, които да дават големи доктрини и големи учения, точно това да се прави.

Голямата наука се прави вън от онова, което официално се знае, вън от онова, което се публикува – приложната наука: някой успял да направи изкуствен тор, с който умножаваме плодоносията, друг успял да направи трактор, с който облекчаваме на дядо Адама труда... Вижте, това не е науката. Науката трябва да е проницание, което човек извършва вътре – в личния си дом като постижение, и тогава вече го прилага. Това, което донесоха навремето атлантите на египтяните. Донесоха им големите тайни на астрономията и астрологията, донесоха им мащабната архитектура, за да направят пирамиди. Наука! Защото те са символ на посветеност. И затова в пирамидите се правят школите на посветените. Там е саркофагът на Изида, там е жезълът на Хермес. Онова е било наука, а не освобождаване от мисловно действие. Достижение... Както знаете, Архимед извикал: еврика – открих закона, когато, влизайки във ваната, видял, че нивото на водата се повишава...

Така трябва да се гледа на тези неща. Оттук е може би благородната роля на тези т. нар. тайни общества, които са били със знания в изначалните свои времена – именно масонството, а след това са изопачени вече. За техните ритуали нищо не се знаеше – дадоха се вече, станаха почти на показ. В България преди също е имало тази съблазън – масонството. И понякога, ако узнаете за някого, към когото сте имали известен пиетет, че е масон, го губите. Ако ви кажат, че Захари Стоянов е масон, ще ви стане скръбно. Но истина е. А безспорно това е съблазън за някои личности, които изведнъж ги изнасят на върховете, както Стойчо Мошанов например (Стойчо, не Никола Мушанов, който също е бил масон), изведнъж биографията му... – едно дряновско адвокатче става председател на Народното събрание, изпращат го на дипломатическа мисия с британския посланик и пр., и пр.

Милена Маркова: Масоните процедират така с личности в целия свят.

Ваклуш Толев: Не могат към всички. Знаете ли, има общества, които са с непробиваема броня. Не се поддават много. Има държави, които, можем да кажем, че са до такава степен вгърнати в собствената си национална история и търсене, че просто не могат да ги пробият.

Колкото и много да говорим за „благоразположението“ на Германия към останалите европейски държави, това е голямата им политика, с която те се бранят, защото не можаха да им пробият немския дух. Логична последица са техните действия след една такава пораженска позиция и действия пораженски, които се извършиха срещу тях след Първата световна война. Това е инстинкт за съхранение, не поведение на предателство.

В психологията на един народ стои дали е пригоден за купуване и продаване. Това е по-важното. И в нашето общество има прослойки, които по идеологически съображения, без чувство на будност, с удовлетворена мисловна дейност, са готови на всичко. Това не е и не може да бъде отговорност за поведение. Това е малокалибрено мислене, в което те са живели.

Милена Маркова: Г-н Толев, присъствала съм преди няколко години на една Ваша лекция за поезията, която много ме впечатли с образността за музиката в поезията, с това как трябва да се конструира и да се търси ритъма в словото. Бихте ли поговорили за това?

Ваклуш Толев: С удоволствие. Поезията ще си остане само дело на човека с голямото въображение, с провиденцията, която може неговият вътрешен дух да му даде – с това, което като превод „поет“ значи: „пророк“, ясновидец, т.е. с откровенията, които могат да му послужат. Поезията има много неизбежни белези, за да бъде това, което може да се нарече непреходно. Защото човек може да създава творби, които (без да се оскърбяват авторите) във вестниците могат да бъдат публикувани. Може да създаде поетична творба, но много трудно е да остави изкуство! Затова аз правя известни разлики – какво би характеризирало голямата поезия, поезията – откровение, поезията – ясновидство. Защото ясновидството не е само пророчеството, което някои са дали. Ясновидец е всеки, който може в едно необятно небе да отиде и има смелостта да си откъсне един голям къшей от хляба на творчеството, а не долу да чака с шепите да събере трохите на вдъхновението.

Така че поезията трябва да притежава, според мен, безспорно три неизбежни неща:

Първо, трябва да притежава музика, която се усеща. Както когато засвири, примерно казано, една каба гайда, нашите родопчани веднага си познават песента и почват да играят. Музика!

Трябва да има образ, или картина, която се помни. Защото поезията е картинно мислене, багра. Тя не е констативно мислене. Констативното мислене е предоставено на философията, но не и на поетическото дарование.

И в края на краищата в поезията трябва да има мъдрост, която дава живот. В никакъв случай не може да бъде назидание, не може да бъде поучение. Човек се освобождава от едно свое мислене, когато създава поетична творба с посредствености. А тя трябва да бъде мъдрост, за която казвам, че е като кръвта – не се вижда, но в същото време дава живот на тялото.

Затова казвам, че поезията е една кореспонденция между човека и божествените светове!

Оттук вече трябва да определим как може едно слово да бъде образно, динамично. Какво му е потребно на човека? Вътрешното съзерцание или пък само отражението на реалността? Реалността не е поезия – поезията трябва да бъде актуализирана в Духа. След това – тънкостта на словото, баграта, която можете да дадете, музикалността, която създавате в израза, обрата на словото. Затова са измислили и са наложили като потреба ритмиката; затова са употребили римата, цезурата и пр., които създават голямата тайна на поезията. Но все пак, за мен тя ще си остане проблем на вътрешно вдъхновение и откровение!

Вземете например древните религии, които са оставили в безспорност това, което наричаме голямо изкуство, поезия. В зороастризма в книгата „Богослужения“ има едни Песнопения, в които като мелодична песен се чертае победната роля от страна на Ормузд над Ариман, т.е. богът на доброто трябва да победи бога на злото. (За мен злото персонално не съществува, но еволюционно е потребно.)

Нещо подобно намираме – може би като предшественост в херметизма, откъдето е изведено след това в зороастризма – в химна „Песен на гласните“. Това е да владеете, да приложите съответна гласна, за да създадете слово. А словото е най-висшето достижение, защото още апостол Йоан Богослов казва: В начало беше Словото, в Него имаше живот, и животът беше светлина на човеците. А безспорно измеренията, когато говорим за ценностите – както в културата, така и в жизнената ни пътека на Богоосезанието – ние можем да имаме добро, по-добро, най-добро. Можем да имаме съвършено, но когато говорим, че е божествено, това е извън границите вече на сравнимостта. Значи човек е надкрачил чрез нещо, което е вложено.

В Евангелията, а те са писани като поетични творби, има една особеност: Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Небесен Отец. Следователно, когато ще изразите едно слово, в което сте сложили съответната гласна... – както е казано, че с гласната алеф, алфа (или нашето „А“ – Аз), съответна на числото 1, вие работите с Божествения свят.

Така че поезията е и божествен дар, и ясновидство като човешка дарба, и кореспонденция за възпитание на човека към тънкост, усет към песен и ритмика, към багра. Тя е едно гмуркане в океана на божествеността. Затова много малко хора са правили изкуство. Голяма част от авторите, разбира се, в размера на своето вдъхновение са оставили това, което наричаме талантливи творби, другото е упражнения. То е като в ония плочи, на които навремето пишехме и с гъбичката си изтривахме. Изтрива се в съзнанието на хората, защото няма с какво да бъде запаметено. Но така е. Букварчето за това служи – за да може след това голямата Книга на Живота, която пишем и в която Бог е писал, да можем нея да четем, и нейната непреходност ще си остане. Това е поезията.

Бях казал на едно место:

Да бъдеш буден, когато измамен светът заспива;
Да си смел, когато овластен страхът тронува;
Да бъдеш силен, кога невежеството се надсмива ,
и да простиш, когато враг на твоя бряг гостува,
тогава непобедна ще бъде твоята ръка
и с тебе Път надежден ще ходи хорската съдба!

 

Буден, когато измамен светът заспива. Светът не се усеща. Той заспива в това, което го задоволява, и трагична е участта му, когато няма порив за нещо по-голямо. Тогава традицията играе своята роля, тогава обредът удовлетворява. И аз затова много често се страхувам да дам някакъв образ за обред, защото удовлетвореният с обреда няма да тръгне да учи. Това не значи, че трябва силата на традицията да бъде отречена, но трябва да преценим стойността `и като потреба, когато правим нова култура.

Ето вижте колко смело българските школи са правили поезия. Та това е нещо ненадминато – да напишете „Азбучна молитва“! Няма в културата, няма в религиите някой да е създал „Азбучна молитва“. Нещо изключително!

Поезията има, разбира се, и своята словесна властност в хороводното. Когато не можете с думи да го изразите – с песен е по-лесно. Това е също своего рода поезия. Хороводната песен е една ритмика, една богата одисея. Виждате нашите песни с какви само тонове, с полутонове, с какви осмина- и шестнайсетина тонове са набогатени, за да се изрази една неимоверна ритмика в душевността на народа, с която той създава хороводната поезия.

Същото се касае и за религиозните песни. Ето един Йоан Кукузел, който създава прелом в цялата култура на религиозната песен. Това е нещо изключително. Той прави „Полиелей на българката“ – великото помазаничество, което `и дава. Вижте, това е да можете да направите родство между душевността на един народ и химнологията, която има повече световен и Миров характер. Тук е богатството и на нашата, и на световната поезия. За мен те всякога ще изхождат от някакво голямо духовно начало, което обикновено се нарича религия. Защото каква е голямата и неизбежна, необходена тайна на творчеството на една „Илиада“, на една „Одисея“ на Омир? Какво ли няма вътре! Има цялата жизненост, и то богатата жизненост на боговете. Не става въпрос за всекидневието – там има и всекидневие, има и битка с всекидневието. Там ви говорят за битките на боговете, разделени помежду си; там ви въвеждат в царството подземно, за да ви покажат тайни... Това е култура. А тя най-добре се е улавяла от оня човек, който е по-близо до божествеността.

Милена Маркова: А ритмиката на Шекспир, неговото творчество?

Ваклуш Толев: Вижте, изключителното нещо в поезията е, че хората в нея се делят на: белязани, гениални, след това талантливи и накрая посредствени, логично е, разбира се. Има поети, които ще си останат ненадминати в словесната обратност, в създаването на различни ритмични свои слова, с които набогатяват света. Така необхватен е, дори символно не може да бъде разчетен един Шекспир. Той не може да бъде разчетен докрай и това, което една наука ни е предоставила – което са разтълмили шекспироведите, е една бледа сянка. Не може да се разтълми и като че ли се губи цялата поредност на необходимостта между символа и прозрението.

И все пак, когато си мисля за него, той не отиде вън от това, което даваше голямото Учение на християнството – принципите добро и зло. Остави да се бият тези два принципа – в различни нива, разбира се. Независимо че е гений в творчеството си, но прозрението му не можа да мине тези два хоризонта. Другото е богатство на словото, с което безспорно е дарен. Е, сега някои оспорват, че това е актьорът Шекспир, като казват, че всъщност е един от посветените мъже. Защото тогава англичаните и големите им личности не са считали за достойнство, за не толкова приятно нещо да минете за поет. По този начин той е скрил своето име. Има известна достоверност в това. Защото на този човек, който така добре познава традициите, а и церемониите и цялата битология на дворцовия живот, не може творчеството му да бъде рожба само на въображение, а явно на едно реално живеене и познаване. Така че да му спестим името и това, че кралица Елизабет му е била майка...

Милена Маркова: Във втори брой на списание „Нур“ от 1997-а година Вие сте направили една таблица на нравствените категории и основните принципи – морални и духовни. Може ли да се смята за универсална и какво точно сте включили в тази таблица?

Ваклуш Толев: Тази таблица, както поисках, имах куража да я нарека една евхаристия, т.е. едно велико богослужение. Тя обаче изнася Основни принципиНравствени категории и Приложна молитвеност на това, което Учението Път на Мъдростта, или Духовната вълна на Мъдростта, оставя. Няма Духовни вълни или Учения – на Любовта, на Правдата, на Митологията, които да не са поставяли основни принципи, защото устойчивостта, както знаете, на един храм се дължи на големи колони вътре в него.

Безолтарното не може да се нарече храм! Така че безспорно в Шестата подкоренна раса, която ще прави възможните усилия да усвоява и да приложи Учението Път на Мъдростта, трябва да има този основен олтар – основните принципи, с които тя трябва да се осъществи.

Кои са основните принципи, които трябва да се съвместят, след като са извървени четири Духовни вълни и вече влизаме в Петата, всяка от които със своите Учения, със своята култура, със своите правни доктрини, със своите философии?

Първият основен принцип в Учението Път на Мъдростта, това е Животът като Богоприсъствие! Вече не е проблем да имаш, не е проблем да простиш, а да бъдеш – ти самият си един екзистенциал, т.е. същност! За да може да се изходи пътят в правото наистина да бъдеш, в Духовната вълна на Мъдростта трябва да присъства Животът като Богоприсъствие. Нещо, което е ненадминато, нещо, което нито смъртта може да го отметне, нито която и да е друга потреба на човека може да го надкрачи – това е Животът! Той е единственият, другото са изживелици. Обаче той, за да бъде присъствен, трябва да е дарение на Бога.

Преходността на това, към което са свикнали нашите очи, въпреки всичко, не можем да я отминем. Защото най-нагледна е смъртта. Тя е дори по-нагледна от наличието на боговете, защото и тях не пожали. Преходността им е свидетелство, че някой стои над тях. Този някой можем да наречем само с едно общо име – Живот, защото само Бог живее! Човекът съществува и трябва да има представата, че само Бог живее! Когато се научи да живее, той ще е един Бог. Дързостта на Христос беше, че каза: Аз и Отец сме едно!, но в същото време рече: Аз съм Пътят, Истината и Животът. Следователно Той поднася нещо, което трябва да научим: да изходим един Път, за да можем с вътрешно прозрение да кажем що е истина.

Не е въпросът да свидетелстваме чрез фактите – фактите са гробари на истината! Всеки факт може да бъде изопачен, ако не се дебушира в него енергията, за да видим кой го е направил. И вижте, когато Пилат пита Христос: Що е истина?, Той не дава характеристика, а казва: Истината ще ви направи свободни. А идеята за свободата само като формула, с която социалните общества си служат, е една предходност, преддверие към храма на Живота. Със Свободата човекът може да каже, че живее Бога!

Животът като Богоприсъствие трябва да роди в човека някакво поведение, трябва да изгради неговата нравствена формула на отношение към света и към самия себе си. В какво се състои тази нравствена категория? Състои се в светостта като познание на Всемирния. Защото само Отец е свят. Значи трябва да изградим поведението, в което можем да кажем, че усещаме Богоприсъствието и да имаме тази вътрешна святост, за да можем да познаем и себе си, и света като Всемирност!

Ведно с това е приложната молитвеност. (Правя разлика между молитвеност и молитва, която човек трябва да каже. Може веднъж на деня да се моли или това, с което Коранът задължава неговите изповедници – пет пъти в деня да се молят.) Молитвеността е поведение, не четене на молитва. Тя е нещо, чрез което вие сте в цялост.

Съчетанието с първия принцип и нравствената категория е елементът огън. Защото Мъдростта не е водата, или астралът, както се каза, Мъдростта е висшият ум, който трябва да има дарованието на интуицията, на вътрешното прозрение! Вие трябва да си послужите и с магичната сила на числото 13, което безспорно крие в себе си 1-ицата, която е Бог, и 3-ката, която е съчетанието на одухотворения – тяло, душа, Дух. И най-после вие трябва да имате отработеност във вашата аура, за да можете да признаете и да усетите Богоприсъствието. Тези, които имат вътрешно зрение, знаят, че тогава тя има цвят виолетов.

Така че вижте как се съчетават. Когато един човек иска да познае Живота и да го осъществи като Богоприсъствие, ще трябва да се подчини не, а просто да го постигне, ако го няма като достижение. Аз правя една услуга, че тези съпоставки могат да се намерят, да се търси една святост. Като казвам да търси човек святост, това в никакъв случай не значи, че този човек е станал свят. Не. Нито пък това, което дава канонизирането за светци. Това, че имате едно поведение, в което сте мотивирали в себе си по-висока нравственост и по-благородно служение – да. Но това, с което се изграждате, е еволюцията, която ви извежда до един върховен момент – момента да приемете едно разпятие на двубоя между Дух и материя и да кажете: Аз победих света!

Безспорно в тази йерархия ще дойдат като втори принцип и Духовните вълни в еволюцията! Човек трябва да знае, че за да усети тази Богоприсъственост, неговата душа е еволюирала, минавала е през различните Духовни вълни. Събудена е идеята за Сътворението. Ние виждаме блуждението, виждаме водите, Духа Божий и най-после чуваме един глас: Fiat lux! – Да бъде светлина!

Така че тази еволюционност, която е написана в нашата жива Книга на Живота, трябва от нея да потърсим опорност, когато искаме да живеем или да признаем Богоприсъствието. Това безспорно също така е свързано с нравственото поведение чрез идеята за дързостта като свобода от минало. Тази дързост аз я виждам най-напред в Ева – онези благословени ръце, които се простряха да вземат плода на знанието. Това е дързост, макар и да е заплашена, макар и да `и е казано да не яде този плод. Но там има един неверен тълмеж или по-скоро недаване да се отлисти тайната, съкровено скрита с образа. Защото иначе ще излезе, че змията, която казва, че ще станат като боговете, знае повече от Бога, щом Бог ги гони след това с думите: те станаха като Нас, богове, да знаят що е добро и зло. И ето необходимостта от знанието, непременно придружено с тази динамична ръка, която прави дързост. И тя безспорно е свобода от минало. Свобода и от това статукво, в което Адам и Ева се намираха – намираха се в статуквото на неподвижност. С вземането ябълката на познанието, те отиват да работят. Освобождават се от ония Адам и Ева, които се разхождат, пък нищо не правят.

В същото време пак трябва да се сложат нравствените принципи под светлината на една приложност. Ето ви там и идеята за триъгълника, в който се съзира съвършенството на окото на Бога. Но в идеята за тази Духовна вълна – на Мъдростта, това е триъгълникът с Кундалини – в средата си има Кундалини – това, което безспорно тази Духовна вълна даде. Кундалини – Змията-Огън, това е вътрешната пробуда, духовната сила, която в християнството можем да наречем Светия Дух. Но тук тя е вътре у нас. Защото аз винаги ще правя разлика между пророческото осенение, което идва от вън навътре, и духовната пробуда на прозрението – това е откровението, което ще идва от вътре навън, което безспорно е рожба на тази Висша духовна сила, наречена Змия-Огън.

Така се изгражда в тази таблица следващият принцип – Единството в йерархия. За да се разбере през какво са минали тези пет Духовни вълни – че са от едно дърво, от един и същи корен, от една и съща духовна мая, само че в различни еволюционни потреби на човечеството са давали различни плодове.

Това прозрение може да се постигне със смирението като победа над себичността. Да се улови човек вътре в себе си и да знае, че неговата личност е събожествена с онзи, когото отрича. Че онзи, когото отрича, е също толкова събожествен с него, че няма основание да не види единството – както в еволюцията, така и в Духовните вълни, които се изливат. Това е смирението, което наричам най-висшата добродетел, която не е оскърбила нито съдбата, нито Господа.

Това безспорно е съпроводено пак с приложната молитвеност – белият кон е символът, за който е казано в Откровението, че Новият Христос (или Новият Пратеник) ще дойде на бял кон. Символът, който Той ще донесе, и ведно с него ще бъде ябълката – ще се осмисли, че ябълката на познанието не е крадена само за обикновения ум, който създаде раздялата добро-зло, а че знанието ще бъде облагородено с прозрението на интуицията. И тогава като цвят на всичката тази чистота, като емблема на това приложно молитствено действие ще дойде лилията, която винаги е имала един хубав знак – щом настъпи нощ, тя се заключва. Идеята за мълчанието е идеята за чистота!

Така човекът в послешната си стъпка ще се богоосезае като необходимост. Щедростта на боговете не е само в това, че са го създали, а в това, че човекът е Богоосезаема необходимост! Божествата не могат да бъдат признати от никое друго същество – само от човека, чиято потреба за Бога е да се види в съвършенството и признанието. Това ни освобождава от пристрастие да хвалим само човешкото. В продължение на 2 000 години се разви културата между Ecce Homo и това, което беше казал Бог: Това е Моят възлюбен Син. Още тогава се поставиха тези неща. Така че човекът е една Богоосезаемост: Това е Моят възлюбен Син.

Тогава служението трябва да бъде вече всеотдайност – служението като всеотдайност към Безпричинния! Виждате как се съпровождат нравствените потреби за осезаемост, която Бог ни е предоставил.

И тук приложната молитвеност ще дойде до Молитвата на Мъдростта, която ще каже, че вече не е дай ни хляб насъщний, а светостта на мисъл и дело, на целомъдрие, на вътрешната потреба. Не е само да простиш – не, а научи ни – научи ни да не грешим! Ще се дойде и до молитвата преди хранене, която безспорно човек трябва да отдава в един обред, който е вечен – обреда да се храни. Без него засега човекът не може. Но ние не сме навикнали да благодарим за това, което природата ни дарява, така че трябва да има и благодарствена молитва към природата за това, което тя ни дава. И тук ще разберем великата тайна, която пък дълбоката източна култура остави: взаимността между тази Майка – природата Пракрити, и между този Велик баща, или този Небесен Човек, наречен Пуруша. И ние винаги трябва да имаме тази преданост към майката и това признание, защото майката е, от която излиза всичко – и природата майка, и личната майка. Човек не може да има признание само към личната майка – трябва да има признание към Мировата майка, която е създала всичко!

Така ще минем в онази вече подготвеност, без да оскърбим когото и да е било, в принципа, че човекът е бог в развитие! Това е най-дързостната формула, която Учението на Мъдростта, Духовната вълна на Мъдростта предоставя в социалния план. Иначе, когато говорим в нравствен план, аз винаги ще казвам, че няма зло, има нееволюирало добро е една страшна категория, която надкрачва всичко. Но когато се касае за социалната категория, когато се касае за живителния човек – тази идея, че човекът е един бог в развитие, неговата бъдна задача е това, което в Посланието за 1997 г. бе посочено: не търсете спомен за човека, а живейте с динамиката на Деня – бог в развитие!

Това също се съпровожда пак с нравствено поведение. Не може, когато човекът е един бог в развитие, да няма радостта като изява на божественост. Ако той тогава не може да се зарадва, кога? Той е длъжен да не оскърби Бога в себе си, длъжен е да се зарадва на тази божественост, която носи, за да може, както казва Христос: Радвайте се!; Аз победих света! Радостта е нещо, което е несравнимо. Тя е може би една от висшите енергии, с която човечеството не е работило още. Човечеството може да се смее, но не се е радвало – това е другата страна на въпроса. Но безспорно вече ще бъде съпридружено.

Тази вътрешна радост, която човекът ще има като божественост, вече ще го съпроводи с онова, което се нарича тайнства. Мъдростта дава тайнството Кръщение, това е безспорното. Защо? Защото освещаваш с Духа една душа, която ще дойде в Пътя на Мъдростта, и я освобождаваш от миналото, както по-горе беше казано: свобода от минало. Освобождаваш я, защото я кръщаваш в една нова формула – че той е вече един бог в развитие. И в това именно тайнство на Кръщението вие му давате великото тайнство Причастие, което е наистина събожествеността. Това, което казвам: не е само преобратеният дар от хляба и виното на тяло и кръв Господни, но и това, че Той е в тебе и ти си в Него. И може би точно тук е мястото да направим сравнение с „Песен на гласните“ – тя ми прилича на тази голяма молитва, когато освещавате даровете, за да ги направите преобратени Господни сили. И другото, което е в приложността на човека, който се развива – радостта, която е събожественост, това е тайнството Бракосъчетание. Считам го за възможност – един гостолюб дом да се направи, в който могат да се приютят велики души. Трябва да бъдат посрещнати децата – души, които могат да бъдат много по-възрастни и от родителите си – да бъдат посрещнати с тази радост на събожествеността.

И тук вече можем да кажем онази голяма тайна: вие няма да обичате врага си, а събожника си, тази дума внасям. Както ти си божествен, така и другият е! Щом ти си човек бог в развитие, и той е. Тогава той не е враг, когато не споделя твой възглед или когато йерархията не го е поставила наравно с теб – той винаги ще ти е събожник.

Другото вече в основните принципи, това е интуитивното познание! Щом си един бог в развитие, доктрината на очите, доктрината на ума, доктрината на сърцето все повече и повече ще вземат своето, като губят себе си – ще вземат от интуицията, от прозрението, от вътрешното знание, вместо: какво са дали очите ми, какво е чул слухът ми, какво е усетило сърцето ми. Макар че сърцето като култура в юдейската религия стои над всичко.

Това безспорно в нравствените категории ще бъде вече проблем на отговорността като прозрение в предназначението. Най-важното е отговорността, за която малцина въобще са отработили качества. За да бъде облекчена тази тайна на отговорността, тя трябва да получава информация от това, което наричам прозрение за предназначението. Прозрението е надкрачване – надвиждане онова, което може и трябва да дойде. Но, както казах, трябва да се прави разлика между предопределение и предназначение. Предопределението е проблемът на съдбата ти в твоите животи, както го казват – карма, закон за причинността и следствието. Но прозрението е да надкрачиш всекидневието и да уловиш тайните, с които те е надарило Небето! Повече валенции, за да знаеш предназначението…

Казах за азбуката ни – тя беше предопределена за великоморавците, но никой не сезираше, че тя бе предназначена за България. Великоморавия нищо не направи, за да я защити. Отделен е въпросът, че папа я благослови и император я поръча. Предназначението е за България и виждате как един от учениците на Кирил и Методий идва тук – свети Климент Охридски, благословен и предназначен – и създава нашата азбука, която направи чудеса. Тя не само роди българската култура – роди култура на една трета сила в Европа, на един друг език – различен от т. нар. свещени езици. Защото ние не можем да кажем, че еврейският имаше универсалност – както виждате, остана при евреите; гръцкият и той се спихна, а латинският се раздроби на колко ли не щете езици. Но нашият език направи в този континент някои постижения. Това е предназначението! Много е важна тази отговорност, когато интуитивното познание ни разкрива принципа, а прозрението ни позволява да разберем предназначението!

Това всичко, разбира се, трябва да бъде съпроводено с вече събуденото око – третото око. То е, което в Шестата подкоренна раса ще даде знание чрез интуицията и прозрението. Третото око (макар в телевизията да му оскубаха миглите) е шестият център в действията на Кундалини.

Когато човек се изгради във всички тези степени на основните принципи, които разгледахме, една от най-главните задачи, която той ще има – задачата на бъдещето за Шестата подкоренна раса на Петата Коренна раса, както и за Шестата Коренна раса – това е да осъществи принципа одухотворяването на материята! Това е част от голямото прозрение на Учението Път на Мъдростта. Ние не отричаме материята, нито я измъчваме, както някои факирски общности правят в далечната Индия – изсушават си плътта; други пък я наричат дело на Сатаната, както нашите богомили я наричаха... Не! Всичко това е толкова невярно, че е дори отричане на Христос. Точно Христос демонстрира одухотворена материя – чрез Възкресението си. Те или трябва да отрекат възкресението, или да признаят, че материята може да бъде одухотворена. За мен е безспорно, че тя може да бъде одухотворявана дори, ако щете, по един чисто биологичен път.

Така че не може една биологична система, каквато е човекът, в която има стотици милиарди клетки, от които милиарди мозъчни – тези клетки, създавали култура, носели прозрение и какво ли не – ей тъй да умрат и да станат на пръст. Не. Те живеят! Те не са само плът и не могат да умрат. И точно тук е грешката на досегашните култури. Живеят всички тези клетки, които можеш след това да ги събереш, както го прави Христос. Така че за мен одухотворяването на материята е безспорността на Богоприсъствието на човека бог в развитие!

Основният принцип одухотворяването на материята има и своето нравствено огледало, за да може човек да понесе и смелостта, и упреците. Това е в нравствено отношение себежертвата като идея за Възкресението. Точно тази дързост трябва да знаеш, но трябва да имаш и готовност да я направиш – както я направи Христос. Аз много често казвам: ако в Христос само една клетчица беше протестирала в идеята за себежертвата, Той нямаше да направи Възкресение. Тук е целостта на себежертвата – да няма в тебе негодуванието.

Тогава може целият този обред в приложната молитвеност да стане посвещение. Бъдещето – посвещение във Възкресението! Отработил си материя, себежертва си направил, и в края на краищата си получил това, което се нарича посвещение: Възкресението. То е посвещение, с което безспорно завършва цялата теза на Христос, защото този посветен във Възкресението демонстрира Живота като Богоприсъствие. Той може да каже, че човекът е един бог в развитие, че човекът е една зрима теогония, както се даде в Посланието за 1998 г. – Децата на Деня са една зрима теогония, която трябва да знае какво Бог иска, човечеството чака и съдбата позволява!

Това е в Таблицата на Учението Път на Мъдростта, с която безспорно Децата на Деня ще се осъществяват – така както е имало навремето Посветени мъже, Пророци на Правдата, Войнство на Христовата Любов, сега има Деца на Деня. А този Ден, той е неизмерен. Защото в дните на Сътворението един еон е хиляди години. В тази схема трябва да се направи преценка – както в Нравствените категории, така и в Приложната молитвеност – кое има пригодност, с кое трябва човек да се прости... Да се прости със себичността си, да има свобода от минало… Разбира се, всичко това не може да стане с магнетичната сила на някоя пръчица, но богатството на Учението на Мъдростта не се състои само в това Бъдете!, то се състои и в Научи ни! И трябва да забравите Себе си в името на голямото. Защото, когато човек се роди в Бога, не може да бъде друг освен Аз и Той сме едно!

Това е дадено в Таблицата с Основните принципи, Нравствените категории и Приложната молитвеност, за която благодаря на моите (така ако мога да ги нарека) Деца на Деня, които я отработиха и вече е отпечатана. Безспорно след Мъдростта ще следва Духовната вълна на Истината, която ще е Шестата Духовна вълна. Ще дойде и Седмата Духовна вълна – Вълната на Свободата, която ще е самият Живот в Бога!

Много е трудно човек да си позволи да каже дали Бог живее. Той живее в сравнение с нас, но и ние ще живеем в Него. Тогава може би ще познаем що е Живот, а не това, което правим сега – съществуваме!

Милена Маркова: А онези, които не успеят до Седмата раса да овладеят тези ценности – с тях какво ще стане?

Ваклуш Толев: Вижте, винаги има закъснели пътници и не всякога гаровият началник издава билети. Така че това, което закъснява в своята еволюция, виждате, търпеливи са времето и животът и безспорно се предоставя култура, подходяща и за това, което закъснява. Тъй или иначе Вълните ще употребят еволюцията, в която хората повече виждат страданието вместо развитието. Но човек не може да не прозре, че необходимостта от формулата за промяна (за която се говори, че е насилие) е потреба за развитие. И безспорно, колкото и много да са закъснели, с обикновен влак пак ще дойдат. А онова, което не може да встъпи въобще в ритъма на една Духовна вълна, след това си следва вече изоставането, което ще влезе в други Манвантари, в друг начин на живеене.

В края на краищата Духовната сила и Богоприсъствието е за всички, а осъзнатата необходимост е на индивида! Щом някой не може да се осъзнае като потреба към Бога, естествено е да загуби своята божественост. Но това не е отрицание, което го праща в някакви адови мъчения, нито в „геената огнена“, както е казано, още по-малко в това, което някои секти си позволяват – само със сатаната да работят и да внесат в човека ужаса, за да го направят добър.

Вижте, с ужас добър не се става! Страхът от Бога, че може сатаната да те насили и ти да сгрешиш, е най-неоснователната и най-тъмната страница във всички религии, които са го позволявали. Аз не мога да разбера радост на Твореца да е радостта да види мъчениците... Това е несъвместимо и мисля, че тази теза е най-голямата грешка на религиите. Така го направиха и като обявиха Адам и Ева за грехопаднали, а Бог ги гони с думите: Адам и Ева ядоха плода и станаха като Нас... Не искат да разберат иносказанието.

Когато се работи със Свещените книги, се знае, че са написани на три различни нива. На обикновеното, което само преразказва. На иносказанието, което маскира – мимикрия прави, защото човекът не е бил готов да чуе големите тайни. И третото – нивото на посветените, което е вече разчитане на тези сказания, на тази йероглифност. Както казва Христос: На външните казах притчата, на вас ще дам тайната. Следователно има достатъчно мотиви това да се знае – и в Евангелието е дадено. Даже когато то се изучава, се сочи, че Христос много ясно казва: На вас ще дам тайната. Още по-странното е другото – свещеното писмо, включената в него свещена тайна, тя пък само на посветени се разкрива. Затова Той им казва още: Имам още много да ви говоря, но сега не сте готови. Вижте как е дадена йерархията! Така че няма основание да твърдим, че Бог не благоволил. Не! Интерпретаторите не са в състояние да кажат това. Как може змията да знае повече от Бога, когато казва на Адам и Ева: Няма да умрете, а ще ви се отворят очите и ще станете като богове да знаете що е добро и зло!

Естественото е знанието на добро и зло като нравствена категория да е част от Богознанието за онова време, когато им се дава тази религия. Това е един познавателен процес, а в същото време изгражда и една нравствена категория – дават се Десет Божии заповеди. Така че не може така да се интерпретира. Хората според нивото си получават своето – ще им се каже притчата, ще се разтълми на дошлите, тръгнали, вместо да ловят риба, да ловят човеци, и в края на краищата на тях ще им се каже и: Има още много неща, за които не сте готови. Това е посвещението, което не могат да понесат!

Милена Маркова: Една друга много често срещана грешка не е ли това, че личността Иисус не може да се разграничи от Христос – Мировия Учител и Посланика на Вълната на Любовта?

Ваклуш Толев: Аз не зная защо Църквата не дава разяснение… Тя е правила, разбира се, и по-осезаеми неща, нали.

С идеята за предреченото Му раждане се слага идея за Христос, но когато Той е Иисус, до момента на обявяването това е Моят Син... в Кръщението, където става Христос, има едно пътуване. Детето Иисус учудва мъдреците, когато на 12 години в храма имат дискусия, след което го няма цели 18 години. След това идва на Кръщението – потапянето Му във вода за опрощение на греховете (а Той е обявен, че е безгрешен!). Тогава гълъбът – гълъбът с идеята за Светия Дух, идва да Го осени. Предсказано е, че ще бъде рожба на Всевишния, но чак в Кръщението Светият Дух Го освещава и се чува гласът: Този е Моят възлюбен, в Когото е Моето благоволение! Ясно е, че Иисус е историческата личност – човекът, за Когото в цялото Евангелие се говори, и след Възкресението Му Го наричат Син Човечески и Син Божий. Следователно Син Човечески е Иисус, Син Божий е Христос!

Може ли да има слитност, както е казано, сливане на двете природи? Точно това е великата тайна – че става. Ето защо на Вселенските събори – в Четвъртия събор се води голяма дискусия да се признаят двете естества на Иисус Христос. Това не е разяснила Църквата, не знам с какви намерения. (Винаги можеш да го изясниш на миряните – на тези, които идват да палят една свещица.) На Четвъртия Вселенски събор се взема решение, че Той има две естества – човешко и Божие. Имате Иисус, имате и Христос. На Шестия събор се взема решение за това, че има две воли (и действия) – човешка и Божия. Е, какво има тогава да не се разбере и защо не се поясни на хората – Син Човеческий, Син Божий, две естества, две воли и т. н.!

Много угодно е, може би, на Църквата да има само Син Божий, та да не се извинява човекът с някои слабости. Не е пристойно това! Човекът си има своето и както виждате в Евангелията Иисус Христос яде, и съм сигурен, че е ходил с някакви сандалки... Това е проява на човешкото, върху което е слязла и Божествеността. А в Монофизистката църква (каквато е, например, арменогрегорианската) само божествено естество на Христос признават. Цяла формула е това. Но в православното и в католическото изповедание Той е с две естества и с две воли.

Милена Маркова: А каква е ролята на Католическата и Православната църква в бъдещото хилядолетие?

Ваклуш Толев: Бог като потреба за съвършенство не остарява, но като институция – пагода, църква, джамия – постепенно те ще останат сенки на отживели актуалности и изкуствата им ще минат към експонатните музеи. Както са отминали хилядите каменни божества, към които днес никой не отива да прави молитви. Никой не отива сега при Афродита, никой не отива при Аполон, за да направи своята молитва и да иска.

Няма защо да се изживява кризисно нещо, което е толкова феноменално в историята на човечеството. Аз не мога да си представя защо тези вероизповедания не искат да приемат хода на еволюцията, след като приемат нейния ход до собственото си идване! И тогава това ме е навяло на мисълта да родя афоризма: Религиите най-бавно стареят и най-дълго стоят стари! Сега никой няма да отиде при каменните божества. (Само в правосъдието остана Темида.) Но онова, което няма преходност (което те като институции също така не искат да изберат), това са Ученията. Не може да се отмине Учението на Христос! Винаги ще остане: Вие сте храм Божий. То ще остане – както на другите големи Учители, като един Хермес. Колкото и да не е удобно да се приеме, той съществува и е създал изключителни неща.

Всичкото това ще надкрачи институциите – Духът е, който ще остане. Духът! Духът е в идеята на този гълъб, който осенява Христос. Духът е, който освобождава в края на краищата и Църквата, защото той я прави божествена. Не е онова, което институцията дава. Личността, в която един Дух се е поселил, е, която може да направи свобода от институция, за да стане тя, както казваме, едно ехо. Обаче онова, което пречи, това е закостеняването на каноните, на догмите – липсата на динамика... Не искат да разберат, че някои неща сега не могат да бъдат вече догми, тъй като науката ги постигна. Въображението на някой навремето е било да каже „вълшебно килимче“ – а сега ракета ви отвежда на Луната… И точно тук е величието на Христос, Който никога не е отрицавал това, което именно божествата са създавали, именно те са давали предпоставки – проницанието на един ум, създаването на една наука...

Не може да се прави биология без психология и религия без рационалност! Казвам това като основни начала. Как ще се прави една наука биология без психиката? Не може да се направи, а с тази биология се създава и човешко общество. Както не може пък да се прави религия без разумност, без рационалното начало!

Така че тези Църкви, които имаха за задача да освободят човека от каменните божества, ще трябва да му дадат право на свобода на прозрението – да се намери онова непреходно признание на Духа и възможността да се набогати културата с Нова Духовна вълна, която е неизбежна. Неизбежно човечеството ще изживее Духовната вълна на Мъдростта! Ако някой беше казал в юдейско време, че Иисус (Когото ние наричаме вече и Бог), Който е имал 12 души апостоли и 70 души ученици, ще направи сега над 2 милиарда последователи, тежко и горко му, защото прозрението е било много малко. Но ето виждате, изживя се човечеството в потребата на една друга култура. Културата, както казах, между Еcce homo и Това е Моят възлюбен Син – между човека и Божеството. Две хиляди години се води тази битка: Това е човекът, когото трябва да разпнем, и от другата страна Божеството: Това е Моят възлюбен Син, Когото трябва да слушате. Битка! Една страшна битка между Голготския път и Възкресението, между хулата и възвисяването.

Това не могат да разберат. Естествено е, ще дойде и другото. Идеята не за съществуването, а идеята за Живота, идеята за свобода вече от тезата: Да сътворим човека! – за да изведем Бога от човека! Това са големите битки, които човечеството след влизането си в Новото хилядолетие ще почне да води. Каква разлика само между онова да сътворим човека и това да изведем Бога от себе си! Епохи след епохи ще вървят и ще се осъществяват. Но малцина ще понесат както упрека, така и възхвалата. Възхвалата, разбира се, ще дойде, след като бъде всичко охулено, всичко... Не е ли този сина на Йосиф дърводелеца?... Каква ли не хула е казана спрямо Него?! В края на краищата Той стана Пътят на посоченото – Ето Човека!, и волята на изпълненото – Ето Сина Божий!

Този Син Божий създаде упованието за тези институции, които пък от своя страна създадоха култура. Култура, която се изведе от Учението на Любовта. Тя е архитектура, тя е история, тя е изкуство, философия, богослужение. Откъде дойдоха тези неща? Че Европа от какво живее? Живее от трапезата на Христос – не живее от друго. Там има место и за ума, има и за откровенията, има и за социалната правда.

Трябва да се разбере обаче, че двете най-големи Църкви в колосалното си дело, касаещо се за епохалната култура на нашия континент, която е достигната, ще трябва да бъдат надкрачени; да се знае, че те са преходни. Защото въз основа на процеса на преходността те дойдоха – каменните божества си отидоха. Няколко века бяха потребни, но важното е, че преходното отминава! Ценността, която ще оставят, това е идеята за човека като божество, който ще тръгне към Бога, и моралните принципи, с които хората изграждат взаимното си живеене.

Милена Маркова: А мястото на исляма и свещената война на фундаменталистите в бъдещото Трето хилядолетие?

Ваклуш Толев: Това е, което най-много ме смущава, когато трябва да правя характеристика за влизането в Третото хилядолетие. Защото като религия ислямизмът се роди из утробата на юдаизма. Това, което казвам: роднинството между Измаил и Исаак – децата на Авраам. Това нещо като кръвна даденост лежи, за да се направи религия, наистина религия на остротата, на отмъщението, на екстремизма. Юдаизмът никак не е лишен от екстремизъм и благословът е ясен: когато побеждаваме – Бог е с нас; когато ни побеждават – ние сме сгрешили (сега отиват до Стената на плача). Това, което внася страх, което ме смущава, е екстремизмът. И аз се надявам, че тези религии ще се изконсумират в отрицателната енергия на око за око, зъб за зъб. Стои в старозаветието, пренесено е в исляма – не е подчертано, но и те го правят. Защо? Защото, прокламирайки своята религия, Мохамед взема меча и я налага. Той пък е единственият, който с меча си прави религия. Значи насилието им е една вътрешна потреба.

Моят страх идва от ексцесията между фаталността и фанатизма. Фаталността стои и в двете религии. Много лесно се оправдават: „Ние сгрешихме – Бог ни наказа“; „Ние побеждаваме – Бог победи с нас“. Това е ужасът на фаталността – винаги на съдбата да предоставиш първенство, а не на волята си, не на отговорността си. На съдбата да се предостави категорично – някога злосторна, някога може би благоволна, но на нея. Това е ужасът на тези религии, които не можаха да пораснат. Фанатизмът им пък за зла участ и сега, в преддверието на Третото хилядолетие, е налице. Фундаментализмът е родното им бебе, просто те си го кърмят, то си е тяхно, не е привнесено – то не е проблем само на религията, проблем е и на кръв. Кръв, която стои над разсъдъчното, защото още има расов характер.

И ние сега сме свидетели как битките между евреи и мохамедани продължават. Точно това: фаталност и фанатизъм, които може да бъдат облечени в най-разкошната дреха на благоразположение, на загриженост, на бъдеще... Не! Кръвната им група е такава! Ще направят тези две оръдия своя социална тенденция и ще кажат, че играят ролята на избраници – както едните, така и другите – все са избраници. Между тези братя Измаил и Исаак има една ужасяваща вражда. И както виждате, тя още не се решава.

С тази психоза, която те помежду си си създават, ислямизмът не може да оглави духовния път на човечеството – като религия и като култура. Това, че е по-млада религия, няма никакво значение, след като на нейните основни принципи липсва висота и признание – има фаталност, а нейните нравствени принципи не са надкрачили око за око, зъб за зъб. Разбира се, че юдаизмът е изиграна карта и той е малцинство като социална формация, но ислямизмът, който въобще прави другия образ на юдейската религия, няма моралните ценности, за да направи едно ново общество за Третото хилядолетие.

Къде при тях можете да споменете, че човекът е един бог в развитие? Ами че те двайсет пъти ще ви разпнат! Къде бихте могли да кажете тази необходимост, с която трябва да направите триъгълника на вътрешната си духовна сила, освен само да чакате благоволение? Това е ужасът, който изживявам!

Милена Маркова: А тази битка би ли могла да стане причина за катастрофа, световна катастрофа в XXI век?

Ваклуш Толев: Вижте, човечеството е изживяло много по-страшни битки. Човечеството и потопи е изживяло не един – не е само този, който се описва в Свещената Библия. Човечеството е изживяло катастрофи. В Битие е казано, че над Содом и Гомор се излива жупел и огън. Следователно и огнени стихии отгоре са гостували, не само вода. Колкото и достиженията на науката да стават предмет и на злосторство, ценностите на антитезата вземат своето. Когато се създава една теза, тя сама за себе си ще изведе и антитезата. (Когато загубихме меча, се роди пушката.) Това, че сега човечеството загрижено се оплаква от своеволията, аз мисля, че то ще намери своя огнена потреба да парализира действията, защото много нови средства – като психотронните, могат да направят безплодни начинанията на злосторство.

А защо се самоизтребват? Е, както всеки социален организъм, водят го на социални бани. Колкото и да звучи нечовешко, но така е. Трябва да му измият миризмите, миазмите на социалните действия. Аз мисля, че благоразумието у някой държавник, който трябва да се роди като неизбежен водач на бъдещето, ще бъде потребно. И безспорно колкото повече влизат нови категории за измерението – това, което сложихме в Таблицата... Не е въпросът вече само на съвест, въпросът е и на святост. Защото съвестта с малките знания не е още нищо. Съвестно за един канибал е да изяде брата си – не го счита за несъвестно.

Така че измеренията на нравствените категории се променят и мисля, че човечеството ще намери отдушник от насилието. Въпреки че непрекъснато ще върви конфликтът. Защо? Защото еволюцията е една потреба.

Милена Маркова: А каква е картината на света в края на Второто хилядолетие? Какви са тенденциите – положителни, отрицателни, в неговото развитие?

Ваклуш Толев: Някаква изумителна каша. В различните части на планетата доминира доктрината на Петата Коренна раса и нейните енергии, които са формирали епохи, култури, изведени са оттам. Разбира се, хилядолетните религиозни последования и постулати, които бяха оставени, бавничко остаряха. Те поостаряха, но лошото е, че дълго останаха стари. Ето, ако вземем една Индия, в продължение на 5 000 години колко морални ценности има, а още се кичат с гирлянди, къпят се в Ганг, какво ли не щете повтарят. Това именно е, което ме смущава.

В Третото хилядолетие човечеството в цялата си планетна образност ще се изправи пред една дрипа – дрипава одежда, която отживените олтари и ценности са оставили. Не може да стои с такава одежда. Такъв е светът в края на Второто хилядолетие. Това, което се рои като секти, е просто смешно. Много е смешно – както по размери, така и с дълбочината; както като въображение, така и с връщането на юдейския страх от Сатана. Смешно, глупаво... Това е поведение на закъснели души, които искат да се поправят, за да бъдат помилвани. Но така, вместо да правят еволюция, те се връщат към Адеса.

В края на Второто хилядолетие континенталната цялост е изправена пред тази дрипа. Безценностни... Хората няма да намерят олтар, на който да направят пристан, а овехтелите вече богове не им дават енергии.

За световната цялост, в глобалността, за оставената от хилядолетията провиденция и йерархия на служението трябва да се знае, че човекът духовно не е така изграден, за да може да се освободи от отрицателни тенденции. Но ако говорим за регионалност, в която винаги Небето и земята са намирали свое огнище, където отново ще се прави Нова клада, трябва да кажем, че такова нещо има – една нова Духовна вълна, каквато е Вълната на Мъдростта, слиза. Тя изхожда дори от това, което Христос остави: Аз и Отец едно сме!

Тази дързост, която цяла една Таблица с нови ценности вече предоставя, е да изведем човека, за да не го оправдаваме с неговия статус на животно неизживяно. Даваме на човечеството идеята, че човекът е един бог в развитие. Тъй че парадигмата е: Да изведем Бога от нас!

С това верско „неблагоприличие“ светът трябва да направи усилие да потърси огън, да стопли ръце, сърце, да намери път в Новото хилядолетие и с това да даде възможност на една тенденция, от която може да се прави култура. Тя ще е култура на Откровението и една миротворна социална същност, която може да изгради свобода от навици и от банални традиции.

Милена Маркова: А каква е ролята на България в XXI век?

Ваклуш Толев: Безспорно ролята на България е точно в този аспект, както казах – като регион. Тя е белязаната страна, тя е избраницата. Защо? Защото тук има много огнища, на които жаравата е заровена. Те са дали толкова огън, колкото е бил потребен на душите. Нови енергии са давани. Тук има светилища, тук има места, които са намагнитизирани, които са пълни с енергиите на чаканата Сила – дебушираща ги, за да ги даде на човечеството.

Тук има нещо повече от това, което човечеството е могло да усети другаде. Това е да се създаде парадигмата единство на полярностите. Нещо, което се опита един Орфей да направи, като помири двете божества – външния бог Аполон с мистичния бог Дионис. Въпреки че за Дионис говорят като за пияница – нещо, което е съвършено невярно. Той е вътрешният, той е нашият Шива – бог на разрушението и възстановяването. Това е именно, че няма зло, има нееволюирало добро – това единство тук, между тези две божества: Аполон като външната страна, чиято декларативност е ясна в поведението на хората, и мистичния Дионис, който създаде големите, велики тайнства на разрушението и на възраждането.

Така че България с идеята за нова Духовна вълна – на Мъдростта, която безспорно ще отвори и нови олтари, ще извърши промяната! Дали дързостта ще позволи да я наричат богоизбрана...? Защото това е присъждано твърде своеволно понякога.

На една подкоренна раса – онази, която ще стане майка на друга, `и дават приоритетно да слязат в нея души, които са богати със своята провиденция. Така че тук, в България, наистина имаме основание да говорим за една такава харизма, за един такъв дар, който безпречен ще може да гради това, което е предназначението на новата Духовна вълна. Прозрението дано доведе такива души! Признание не е нужно – не се търси признание. Искаме прозрение, за да направят онова, което дава бъдещето на човечеството.

В Третото хилядолетие не може да се влезе без нова идеология, без нова Духовна вълна! Когато българите идват тук, идват с една своя Оренда – Висшата духовна сила; идват с една динамика на своя кон; идват с една седмолъчна розета... За разлика от другите народи, българите не са имали робски статут. Това са дадености и ако някой проследи културата ни, дори след Освобождението – нещо, което винаги ме е възхищавало – ще се види, че в нашата първа Конституция има член, който казва: „Всеки роб, който стъпи на българска територия, става свободен“. Вижте една родена идея! А идеята за свобода може да се бележи и да се живее само от Дух! Тя не може да бъде подчертана от мисловност. Мисловността си създава фигури за свободата – Духът е, който може да даде стойност на свободата! И затова Христос казва: Истината ще ви направи свободни! А кога човекът има Истината? Когато има събудено духовно око.

Така че пътят на България е не утешението и търсенето на пристан за скръб и Стена за плач. Не! Дързост, с която може да се прави бъдеще! Другото е земни радости с приумиците на малкия ум, с който се опитаха да ни научат. Ние по дух и мисъл сме аскетичен народ!

После, белегът, за който винаги говоря и няколко пъти го казвам вече – това, което Пенчо Славейков ни го беше предрекъл: Бог и България – единство в двойна плът! Представете си тогава какво е България, каква е тази нейна субстанциалност – да бъде субстанциалност на Самия Бог! Аз мисля, че тази реалност е по-реална от всяка реалност. Така ние ще пребъдем тук – защото дадохме име на тази земя. Дойдохме, но ние `и дадохме име.

Битие на битиетата, това е България!

Милена Маркова: А как виждате човека на Третото хилядолетие?

Ваклуш Толев: Аз съм казал във всичките си лекции и беседи, че го виждам като един бог в еволюция. Но това не значи, че този бог е непременно толкова съвършен, че трябва да се издигне олтар на човека. Но на Бога у човека винаги ще се издига олтар! Така направи и Адам. Адам, когато Бог в него го потърси и го попита: Где си, Адаме?, той отиде да му направи олтар, за да му каже къде е.

Така че бъдещият българин и бъдещият човек ще се различават. Ние и сега се различаваме. Въпреки че си слагаме усмирителна ризница, за да приличаме на някого – усмирителна ризница, за да бъдем европейци; усмирителна ризница на ума си, за да бъдем като американците и т. н. Несъвместимости! Несъвместимости, които безспорно ще ни тежат. Но ако искаме да поканим на трапеза човечеството, ще трябва да се съобразим с някои неща, докато то се научи да гледа на неизбежната необходимост, че домът в Шестата подкоренна раса на Петата Коренна раса трябва да бъде дом на Богочовека!

Както съм казал, Христос е живяно човечество и въплътена Божественост! И когато искам да определя поведението, примерно казано, на един Хермес, казвам, че той е една Събожественост. Всички божества са в него – защото той знае енергията на гласните, владее техните имена. Така че човекът в бъдеще време ще трябва да се научи да чете душите, като подпомогне ума да получи прозрение. Ако той се опре на ума и отдели пак душата си, твърде много ще закъснее, а Третото хилядолетие не позволява закъсняване. Трябва да дадем път на Духа си, който да осени ума. На интуицията, на триъгълника с будното око, ние трябва да дадем пристан, признание и върховенство. Това е, което трябва да бъде бъдещият човек.

Милена Маркова: Теософия, буквално преведено, означава „богомъдрост“, основа на науката, религията и философията. Какъв е основният принос на теософията в духовната еволюция на човечеството?

Ваклуш Толев: Теософията гостува в историята на човешкото мислене като термин, както се счита, че за първи път е употребен от Амоний Сакас – бащата на това мислене: „богомъдрие“, за разлика от философията, която е „любомъдрие“. Наложен е от неговия ученик Плотин. Може би в дълбочината на прозрението си той е знаел йерархията на обсега на събудените възможности да се усвоява светът, да се създават доктрини, а оттам безспорно и да се получават последователи. Така че Плотин, макар и оспорвано, счита се, че той първи е наложил този термин – „богомъдрие“.

Естествено е да се кажат няколко думи за Теософското общество, което получава своя реален израз и разгръща своето учение в Америка, а безспорно после в Индия и в Европа. В 1875 г. известната вече със своите окултни търсения и окултни изяви Елена Блаватска и полковник Хенри Олкът (или Олкат в старите преводи) заедно с още няколко души учредяват Теософското общество. То има като задача и предмет на своите действия всемирната тенденция да се обединят будностите, които могат да извикат посветените в едно Всемирно общество. Имат три основни принципа или задачи.

Първата задача е: да създадат духовно братство на хората без разлика на раса, религиозно изповедание и социално положение. Естествено е, че всеки член трябва да признае това, което прави хората неразделно цялостни в пътя им – това, че са деца на Единия Бог, т.е. че всички те са души, които Творецът е отпратил в тяхното право на еволюционност и създаване на културни ценности. (Безспорно съответните минали култури са правили всичко да направят човека колкото може по-съвършен, за да може да усвои Сътворителя, Творителя си.)

По този начин да създадат Мирово братство, което ще има за цел, както е казано, да направи реален божествения живот в човека с втория принцип: да се изучат световните религии, за да се познае, че Няма религия, по-високо от истината!, така както са приели девиза на своето братство. Следователно започва да се извежда из корена религиозното съзнание. Онова, което е сложено още в книга Битие. Когато Господ казва: Адаме, где си?, фактически Адам търси Бог в себе си – онова Дихание, което го извиква, за да си направи той олтар, към който се устремява, да извърви път на съвършенство и да намери Единство. Така че идеята за изучаването и сравняването на религиите е по-скоро възможност да се види, че няма религия по-горе от истината. (А Христос, макар че не дефинира що е Истина, казва до какво тя води – до Свободата, а тя е Живот в Бога.)

Така се върви към осъществяването на тези принципи, които след това започват да създават свобода от онова предишно религиозно съзнание, с което сте били много достоен будист, много правоверен мохамеданин, или пък така подчертан с отмъщението евреин. И все пак религиозната тайна на Христос, която можем да кажем, че лежи в сърцевината на теософията (независимо от упреците, с които някои европейски мислители и последователи я обвиниха, че по-скоро ароматизира будизма, което не е много вярно), все пак тя дава точно тази йерархия, с която се изгражда Мирово съзнание за Мирово общество, без да накърнява правото на изповедание на някого.

Ето как ще се разбере, че няма религия сама по себе си чужда на другите религии, няма вън от човека Божество, което да не е загрижено за него, щом То вътре у човека говори, че всички са деца на Бога. Така ще се премине към взаимна търпимост и ще се разбере, че всяка религия е слагала стълбица в развитието на съзнанието – свобода от егоцентризма, свобода от себичността, свобода от желанията; ще се види, че границата, която не различаваме, това е граница, която умът ни създава. Но над ума идва това, което наричаме Свят на Причинността!

Теософията оставя на човека познание за т. нар. свещена Седм`ица – седем типа материя, седем тела, седем чакри... Това, което е отклонявало или създавало възможност според будността на ума и чистотата на желанието да се изповядва тази или онази религия – когато се мине този праг и се влезе в Полето на Причинността, ние губим вече елементите, които са ни пречили. Тогава имаме интуитивната предсета пред себе си и неспорността, че всички сме развиващи се богове.

След тези два принципа теософите поставят и третия – да се изучат и развият вложените в човека духовни сили. Тези духовни сили от различните религии с различна, разбира се, тълмимост са дадени на човечеството, но теософското разбиране е, че Висшата духовна сила, която всички ние носим, може да се проявява в различни степени и да дава различно познание и признание.

Законът за развитието ни се обуславя с генералното наименование еволюция, съпроводена от причинността и следствието в официалното философско мислене, а в теософията от двата бряга, наречени карма и прераждане. Прераждането нашето християнство не прие, но прие Възкресението. Възкресение, което за жалост е само едноактно и така фактически се възправя срещу възможността на човека да еволюира от несъвършенството, което в единия му живот може да бъде проявено. Защото един живот, колкото и щедро да е дарен – свидетели сме, че е наситен и с гении, но за съжаление и с глупаци; свидетели сме на крезовци и в същото време на просяци. Така оскърбяваме това, което наричаме мъдрост на Твореца. Законът за причинността решава този проблем, като служи за измерение, когато се създава възможността на душата да се преражда, за да може чрез еволюцията (да я наречем Якова стълбица) да съприкосновява събудения Кундалини в човека с това, което се нарича Божественост.

Така че необходимо е изучаването на тези тайни, скрити сили, които вече постепенно се потвърждават с официалната наука. Защото човечеството, колкото и да е далече от големите, посветените знания, които великите школи са оставили, все пак и с официалното знание (наречено емпирично и научно) се домогва вече до известни познания върху тези скрити сили. Етерният двойник е заснет, направиха се вече много пробиви, за да се дислоцират състоянията на това, което наричаме астрални виждания и знания. А самото Астрално поле има седем подполета, седем стълбици. Усвоявайки ги, давайки законите за развитието, ние започваме да се усъвършенстваме.

Затова не мога да се съглася с тезата на Буда – освободете се от желанията и ще победите. Не! Има желания, които създават благоприятни карми. Защото желанието да станеш съвършен не може да бъде сложено в рубриката „откажи се от желанията“. Второто нещо – заради немирността на мисълта не може тя да бъде отречена и да бъде само порочна. Защо? Имаме един класически пример в книга Битие. При кого Бог Отец завежда сътворения от Него свят – светът на животните, да им сложи наименования? При Адам. А какво е Адам? Умът. Следователно ние не можем да кажем, че Мисловният свят, макар и той да има не само висше, а и нисше поле, е едно непозитивно място. Не! Умът е едновременно и възможността, в която се ражда прозрението. Получавайки интуитивното прозрение, вие имате един просвет`ен ум, с който давате на света, в който живеете и искате да го промените.

Тайната на всички тези вътрешни духовни сили е не да се отрече материята, а да се одухотвори! А това не може да стане, ако не одухотворим тази субстанция, наречена мисъл, както и субстанцията, която изживяваме и наричаме желание. Така че с идеята за усвояването на скритите духовни сили фактически Теософското общество даде на човечеството една нова страница от Книгата на Живота и една нова идея – че човек сам може да се победи. Така те дават една идея за свобода.

Тук вече може да се каже как човекът да се надмогне, изхождайки от школи, които са прилагали тези методи на възпитание на човешкото желание и на човешката душа. Тези методологии са изграждали цели школи в хилядолетията. Какво са Елевзийските посвещения? Какво са отговорностите на весталките? Че една весталка, ако се изкуши и наруши своята девственост, я закопават в земята, за да може да се изживеят желанията на тази плът земна и Небесна... Ето какви са били исканията за съвършенството! Тук ще видим и нашия исихазъм.

Теософията фактически акумулира, събира в себе си, сублимира всички онези прилагани методи, методологии за надмогване на най-игривото и най-непокорното – човешката мисъл. И започва от това, което се нарича търпениеТърпението е първата нота от тоновата стълбица на добродетелите! То наистина е най-същественото и затова има и горно „до“. Търпението влиза в песента на съвършенството и създава правилата на Книгата на съдбата!

С търпението вие може да понесете чуждата доктрина и тогава, даже да я оспорите, трябва да я признаете на нивото, което я изповядва. Вие може да не бъдете респектирани от дадена йерархия, но не можете да не признаете, че за това ниво тази вяра е достойнството.

След това ще се даде и свобода на мисълта. Свободата на мисълта е нещо, за което посветените непрекъснато ще искат да се борят. Има един метод, когато искате да я уловите. Казано е така: оставете я да се наиграе. И има един много характерен пример: мисълта била като пияна маймуна, която скача от клон на клон, но не само била пияна, но била ухапана от скорпион. Моята мисъл е, че можете да покорите, да обюздите мисълта, да я владеете, като я оставите тя да играе, а вие отстрани я наблюдавате. Тогава вече правим характеристика, че освен мисловното тяло имаме един Върховен господар – Духа, Който отстрани я наблюдава. Причинният свят я наблюдава и когато тя се умори, той `и слага седлото и почва да я обяздва.

Така че свобода на мисълта не като прагматичност, за която сега всички казуси на правата на човека изхождат от идеята за свобода. Аз съм сигурен, че никой не знае живеца на мисълта, когато се говори за свобода на мисълта. Затова е създаден закон: мисъл, която ви оскърбява, е подсъдна. Не може така! Трябва да се види тайната. И от кое поле е, защото от нисшия Мисловен свят идват повечето непокорности и изхабяване на ценностите. И вие не можете да упрекнете неграмотния за това, че няма просвета, но имате основание да упрекнете невежия, който с половин знание иска да прави доктрини. Така че ето – свобода на мисълта!

След това – не само свободата на мисълта, а и на съвестта. Теософското общество не можеше да не изповядва свобода на съвестта. Тя е именно, която може да не ви прави забележка, че сте „изменили“ на своя Бог. Именно тази идея за свобода на съвестта е идеята за свободата на присъствие в Божественост, вместо само в поклонение и признание на даден Бог. Тук е целостта на теософията – свобода и на съвестта!

Идеята за страхопочитанието е една от най-непочтените като приложение. Когато религиите употребяват страхопочитанието, те го употребяват като насилие. Страхопочитанието обаче по-скоро би трябвало да бъде преведено като „респектиране“. Не страхопочитание в този буквален религиозен смисъл, който е ужасяващ – со страхом Божий (затова аз се възправям) – по-добре е да се каже „респектиращ“! Идеята за респекта, това е най-вече да видите в човека Божеството. Ако му отдадете почит, безспорно отивате до другия принцип – благодарността.

Когато имаш респект и си склонен да признаеш и да дадеш почитание, ти си благодарен, че дар е осветил твоята мисъл, че дар ти е пратил лъч на прозрение, за да признаеш и да благодариш на Онзи, Който е безспорен. Човекът не може без Бог, както Бог не може без човека! Затова казвам, че човекът е една Богоосезаема необходимост. Ама Богоосезаема и затова човекът трябва в себе си да признае тази необходимост. Тогава вече разширява кръга си и има чувството на благодарност. Благодарността не е унижение. Дори когато вземеш един плод да ядеш, казвай молитва... Молитвеността, когато употребите нещо, е част от тази благодарност. Вие излъчвате една енергия, която обогатява както вибрацията на извора, който ви дава, така и капацитета му. Това е благодарност. Да благодарим! Затова и в евхаристията се казва благодарствена молитва. Защото, приемайки светите дарове, те ви преобразяват. Вие не можете да не бъдете благодарни на този вечен енергобожествен извор.

Така се идва до една голяма идея, до един върховен принцип – принципа да се освобождавате от себе си. Това е да се освободите от веригата на догмата, която довчера ви е била божество, от това, което се нарича култ, за да изведете Безпричинната Причинност, царстваща във вашата душа, изявяваща се чрез вашия Дух. Свобода! Когато се освобождавате от себе си и от кумирите си, от олтарите си, вие създавате трона на Безпричинния – царствеността!

Вижте как теософите са градирали човека, за да могат да му позволят не да прави само „философия“, не „да обича мъдростта“, а да бъде богомъдър – теософ да бъде. Колко фино е поставено – Бог и мъдрост! Това е големият смисъл. И тогава те вече могат да разработват, така ако можем да кажем, ударенията, за да се направи тази сложна метрика, с която се пише голямата поетичност, наречена прозрение или ясновидство – да се създават добродетели, да се изграждат характери, да се разбере, че има развитие! Идеята е да се съзнаеш като развитие, а не като страдание, защото предишното е било толкова загрижено да те направи свободен тогава, когато си страдал. Ако това прозрение можеш да имаш, това е голямата свобода вече.

Така че теософията наистина създава голямо Всемирно общество – в края на ХIХ век и началото на ХХ век то има милиони почитатели. С една идея и от по-друг характер: да подготви условията, предшестващи утробното раждане – и Космично, и биологично, и социално, и духовно – на бъдещия Mиров Учител. Това е била тяхна голяма задача. Имат обаче едно увлечение, че ведно с това те са намерили и бъдещия Mиров Учител – Кришнамурти, който е получил признанието на Ани Безант (след смъртта на Блаватска и Олкът). Изживяват обаче разочарованието си, изживяват го като човешко общество, макар и одухотворено. Обществото вече се води от Ани Безант и Ледбитер. Те през 1911 г. прокламират в Адиар – Индия, където е духовното им средище (макар че Теософското общество е основано в Съединените щати, но техният духовен център е Адиар, където осъществяват срещи, обсъждания и т.н.), там прокламират пред човечеството, че новият Mиров Учител е Кришнамурти (с псевдоним Алционе). Разбира се, това не е проблем на проницание и на вътрешно виждане, отколкото на увлечение, че когато е изпаднал в транс, получил някакво просветление... През 1929 г. Кришнамурти се оттегля и Ани Безант се извинява пред световната общественост.

Кришнамурти продължава да работи някъде до към 1986 г. върху най-важния проблем (това, което винаги ще твърдя и, дай Боже, вече да е започнало) – върху проблема за мисълта. Защото човечеството не е работило с мисъл. То може да има отражение на мисъл, може да мисли – това е другата страна. Мисълта е нещо страшно! Ето това, което казах: да дадеш имена, т.е. да си един Адам и да дадеш имена на света. И досега никой не ги е сменил. (Не може все още да се смени това, което e дадено: „Ето, това се казва змия, това се казва лъв...“)

Кришнамурти е един, разбира се, голям, много голям духовен Учител в миналото. Защо той се отдръпна? Защото, като предишен голям Учител в дуализма, не може да не изживее отговорността (при наличието на изчистената вече Троица Единосъщна в християнството) да се промъкне идеята за дуалистично начало, каквото бе прокламирано в персийската религия. А виждате, че ние вече казваме в списание „Нур“: Няма зло, има нееволюирало добро!

Така че една илюзорност Теософското общество изживя, но това не го опразни от голямата му битиейна стойност в историята на човечеството. Защото те казаха, че подготвят земя и Небе, подготвят живот за по-дълго присъствие на бъдещия Mиров Учител. Това е и една голяма, много голяма отговорност. Теософското общество създаде, ако можем да кажем, идеята за Mировото братство, предварваща Третото хилядолетие в идеята за Всемирността – че материята ще трябва да се одухотвори; че проблемът с дуалистичното начало е отживян! Защото самата идея, че трябва да одухотворите материята, показва, че не може да я предоставите на друго божество. Тогава принципът „Няма зло, има нееволюирало добро“ има измерения от световен характер. И с основание казах, че надписът в Делфийския храм – Познай себе си и ще познаеш боговете, ще отпадне. Защо? Защото трябва вече да се изведе Бог от човека, а не още да се доктринерства с идеята за сътворения.

Мисля, че много големи неща още даде това Общество, много книжнина; много древна култура се изнесе на преден план. Онова, което се наричаше окултно, стана толкова реално присъствено! И все пак те не можаха да изчерпят всичко. В смисъл, че не се стигна оня краен бряг, където идеята за Духовните вълни да беше достигната (която дадохме вече), не беше поне формулирана. Не става въпрос за доктринерство, става въпрос за йерархии, в които освидетелстваме, че религиите имат един и същ корен и е безспорно, че дървото върви нагоре и ще има един общ плод – човекът-Бог.

Аз сменям тази голяма загриженост на Христос да обичаш врага си – това звучи някак си неприемливо. И съм направил опити, и ще продължим да ги правим – да махнем думата „враг“ в гражданското поведение и думата „анатема“ в религиите. Защото не може да говорим да обичаш врага си, когато такава хубава дума се роди – събожник. Всеки човек е божествен – това, което и теософите защитават, че всички души са Божии. Тогава защо трябва да се обича някой като враг? Желанията и мислите са неговите помощници, с които лошо си е послужил – лоши страсти е изявил, лоша мисъл е приложил... Но Бог в него не е лош!

И така, можем да стигнем до голямата идея за Мировите Учители, които носят отговорността за еволюцията на човешкия род от идея към идея и от планета на планета. Тогава ще разберем стойностите и ценностите на Учението на Христос в това: Аз съм Пътят, Истината и Животът! Ето защо теософите слагат в знак Пътя към Истината. Христос даде Пътя и хората 2 000 години го ползват. Как го прилагат е отделен въпрос. Но теософите слагат надслов на своята доктрина: Няма религия по-горе от Истината! Ето втория етап на Христовото битие. Пътят – тръгнахте, сега трябва да ви кажем, че Истината предстои – Няма религия по-горе от Истината!

И тогава, когато вече стигнете Истината и чрез прозрението, чрез третото око, чрез раждането и влизането като прилив в живота на Шестата Коренна раса с всички нейни пособия, органи биологични, метафизични и пр., се създаде един нов човек, ще дойдете до онова, което се нарича Живот. Кое е ЖивотътСамо Бог живее!

Ани Безант каквото можа д`аде в своята голяма преданост в служението на това Общество. Някои от европейските клонове на Обществото се отделиха. Това направи Рудолф Щайнер – създаде свое общество, което първом беше като упрек към теософията – че е будизъм. Разбира се, за мен това е много бледо и невярно, защото Рудолф Щайнер си послужи повече с ум и създаде по-скоро човекознание, отколкото богомъдрие.

Така че, колкото и да се лишаваме от тази голяма услуга на Божието дело на земята (макар и понякога с разкъсани идеи от кактуса на всекидневието, както казвам), все пак теософията ще си остане една от най-великите будности, защото имаше много голям характер във времето на просветния век. Тя даде окултна наука. Тя каза, че религия, философия и наука са едно и че всяка поотделно е потребна. Не е въпросът дали няма да оскърбим Бог, Който е на Небето, а да не унижим човека-бог, който е на земята! Това беше тяхното голямо богатство, пред което безспорно аз винаги се покланям. С уважение гледам и на антропософията, но не и с поклон. Още по-малко пък гледам и на някои други формирования, които теософията роди като разклонения и които наситиха Европа. В България също ги имаше – и „Звездата на Изток“, и дъновизъм. Е, разшириха обема на Учението за Любовта, но не дадоха нищо ново.

Когато се говори в тези учения, че са дали на хората законите за карма и прераждане, това не е принос. Законите за кармата и прераждането още при раждането на човека са дадени. Така че да „откривате“ откритото или то да изглежда чудато, защото някой не го знае, това не е принос, а само средство да помогнете някой да научи азбуката на големите учения.

Теософите са, така както ги преценявам в целостта, букварът за мъдростта на Бог в живот!

Милена Маркова: Благодаря Ви много! Тук има доста неща, които бих искала гласът Ви да остане с тях. Това наистина го правим за бъдещето на хората!

Със съкращения, Vaklush.org

 

ДУХОВНИТЕ ДАРОВЕ НА БЪЛГАРИЯ

Тема 3:
Тангризъм – Предхристиянският монотеизъм
в българските земи

 

"ДУХОВНИТЕ ДАРОВЕ НА БЪЛГАРИЯ" е свобода от институти и възгледи! Много е болезнено, при сегашното доктринерство, след хилядолетия да се изведе достоверен духовен лик на поселниците на една земя – България, живели с хипнозата на тракийската митология; с преварата на тангризма за едноличен бог; със съдбовната изневяра на тотемната обредност в славянството; и накрая – с повеленията на християнския егоцентризъм човекът – бог, т.е. Единосъщието!

Авторът знае, че съмнението е прикрита завист, защото невежеството е вековна "панацея".

Слезте както Орфей в подземното царство на Хадес, за да изведете своята Евридика; играйте на селското хорище със самодивите на славяните; водете със своята оренда един предназначен народ; и пожертвайте своята болярска кръв, за да се научат другите, че има Възкресение и национална общност!

Българският народ има духовното предназначение да възкръсва!

 

 

ТАНГРИЗЪМ
ПРЕДХРИСТИЯНСКИЯТ МОНОТЕИЗЪМ
В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ

Танг Ра е първият лист от Книгата на Живота на българската история!

Eстествено е да се каже, че земята, която сега наричаме България, има история и преди 681-ва година. Логично е да се приеме и че онова, което повече от 13 века държи българската държава на сцената на Европа и планетата, не е идеята за оцеляване. Не оцеляването, което е живот в агония, а идеологията за лично битие, предполагаща държава, религия, култура, т.е. социална общност, която изисква като потреба правна регулация и път за съвършенство.

Преди да дойдат българите, земята, наречена Тракия, има хилядолетен родов, социален, верски и личен живот. И тези хилядолетия не са минали без една от най-важните същности на човека – кърмилката на неговото божествено съзнание – религията. Човек е минавал без много науки, без много приложности на своето живеене в това, което наричаме стопански живот. Но не е минал без богове – без един Аполон, например, който е обучавал на земеделие троянците; не е минал без олтари, колкото и да са били прости в лицето на един дъб или в лицето на една канара. Това са били боговете и духовните олтари за едно първично съзнание, без да е примитивно. Ние много често говорим за примитивизъм на съзнанието, защото е изповядвало дъба. Изповядвало го е (без да е пантеистично съзнанието), защото жизнената цялост на Бога е и в дъба. И митологиите за обикновения човек с първичен светоглед са усвоена душевност и приложена култура. Защото един Марс е искал войнство, една Атина Палада е давала мъдрост – той е създал мировата римска империя, тя е родила седемте атински мъдреци!

На тази плодна земя гостуват митологиите и на елини, и на римляни, след това и на славяни – всички със свои молитви и олтари. Преди българите да издигнат своя Мадарски конник, който е духовен храм, а безспорно и физически призив, е имало народи, имало е религии.

Верската същност на човека, религиозното му изповедание, е съдбовната духовност на всеки народ. Вероизповеданието може всеки да не го сподели, но то остава като духовна вълна в душата на земята. Тази душевност съществува, защото още в древните митологии се говори, че Земята – Гея, е майка, която е оплодена от Бога на Небето – Уран, и е родила своите чада. И никога Земята не е оставала без население, а не е имало население, което да няма своя изповед, което да няма свое вероучение.

Така че, когато говорим за религиите по българските земи, ще трябва да ги разглеждаме в тяхната метафизика, в техния етногенезис и в тяхното приложно олтарно служение. Не можем да изключим етничната душевност към какви исторически склонности е готова да се осъществи, защото сам човек и да има религия, няма кой да го следва; сам човек и да си направи олтар, няма кой да му поднася моление. А етничната общност, била като племе, била като държава, може да осъществи исторически живот, който сам за себе си създава култура.

За радост сме потомци на велики етнически групи. Едни останали, защото имат предназначение, други отишли си, но дали своя неотменна дан за величие и достойнство на тази голяма, велика земя, наречена Тракия, т.е. Ракхива[1]– свещената земя, земята на божества. На тази земя тракийската благодат и славянското необхватно, но неовладяно душевно пространство е трябвало да приемат един нов гостенин, който идва със своя единобожническа религия.

Няма автентична информация в нашите земи юдаизмът да е имал реално утвърдени колонии и свои синагоги, носители на монотеизма. В Рим, Солун, Атина, Коринт има, но в Сердика и Филипополис няма! Някои много натрапчиво в историческо ограничение поддържат, че само моисеизмът в предхристиянско време е монотеистичен. Този стрес и досега не е изживян, когато се говори за българския монотеизъм. А има и Танг Ра, и тангризъм!

Така българите, дошли тук, стават една трета съставка и макар първата – траките, да не я намираме вече в етническия образ, тя е в духовната, в субстанциалната им жизненост – силата на тракийския мислител е влязла в живота им. (Склонен съм да приема тезата на проф. Иван Божилов, че няма пра- или протобългари, а само българи, или древни българи, както пише напоследък и Петър Добрев.) Ето как тук ще имаме една голяма кръстословица от идейни тенденции, класили в мироглед: идеите на траките с техните посвещения, с Орфичното начало; славянската широта на душата с недисциплинирания дух за организационен живот; и българската дисциплина с динамиката на коня и с тангристката религия.

Танг Ра е хилядолетното божество на българите, ширнали се из различни географски територии. Някои изследователи извеждат, че българската етническа група е обитавала далечни земи, обиколила е и Азия, и част от европейските земи. Има и една теза, че пъпната връв на българина е била тук. Българинът вече е бил в тези земи преди да отиде към Памир, преди да отиде към Китай... Това, което като учудване ще намерим в една списка в историята на Марин Дринов, издадена през 1869 година – "Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история", а е загатнато и в "Шестоднев" на Йоан Екзарх (IХ век), е, че тесалийските мирмидонци на Ахил са българи. Българи! Хилядолетие преди Христа, повече от хилядолетие преди Него е Троя. В една от историите, на д-р Ганчо Ценов, намираме цитат, в който византийският хронист Йоан Малала (VI век след Христа) съобщава същото, намираме го и в "История на българите"[2]. Значи преди Троянската война ние, българите, имаме тук присъствие, в Тесалия.

Оттук нататък вече започва скитничеството, което създава култура на пробудността. Хората се страхуват от скитника, но има една хубава дума – пилигрим. Този, който отива към някакво светилище, се нарича пилигрим – скита, за да отиде в едно огнище на Духа. Така че оттук, от Тракия, започва пилигримството на българската родова същност.

Ние не идваме за първи път на Балканския полуостров, както мислят някои – това е било воля на провиденция на държавници, които са строили историята на нашия народ. Колко много тайни крие тази земя!

Счита се, че българите са една от големите групи, които излизат из утробата на народите – Шамбала. Един от тези клонове, една от тези големи групи се наричали "българи". Разбира се, произношението в различните места е било различно – "болхи", "булх", "болги", "белги", но се знае, че това е етническият ген, белязаната валенция на този народ. Така че българският род като субстрат в етничната цялост, човек от Петата коренна раса, е бил в тази утроба – Шамбала, и е дал своя образ върху историята.

В арменската география, наречена "Ашхарацуйц", българите се наричат "бхух" ("булх" според четенето на акад. С. Еремян) и се споменават като едно от развитите в културно отношение племена. (Те са владеели, например, строителното изкуство изумително добре. Но това не е, защото само са били гости край Индия, Египет и прочие, а защото са имали вътрешен храм, който в себе си са изграждали и който след това е в архитектурния план на реализацията.)

Преди години се изнесе, че българите са живели в районите на планината Имеон – факт, който също го пише в древната география на арменците. После от Имеон през Памир, Китай, Монголия, Персия, Волга, Онгъла до Аспарухова България. Дори, след като се открива (през 1799 г.) златното съкровище в Наги Сент Миклош (тогава унгарско градче, а сега в границите на Румъния), след големи спорове, в края на краищата се признава, че е българско в усвоена персийска техника и персийски нюанси на изкуството. Даже нашите изследователи на етнографията много често са намирали персийски елементи в облеклото ни и в израза на изкуството ни. Защото прабългарите, в един обратен път към Тракия, минават през Персия и са имали там свое обиталище.

А Имеон е бил едно хранилище, една утроба, за да си вземат хляб и мисъл от индийската култура. В самата "Махабхарата" се говори за "болхи" или "болхики", а царят им е споменат седемдесет пъти[3]. Това, че в Тибет един проход е наречен Шипка, едва ли има нещо общо с нашия връх Шипка, но факт е, че най-старата книжнина не е отминала българите. Следователно те са имали белег, който отдалече се забелязва. (И ние имаме една поговорка, че "хубавият кон и под съдран чул си личи" – колкото и да искате да прикриете, когато нещо е белязано, то си личи.)

Така тезата за произхода на българите ще си остане тази, която беше подсказал Георги Сава Раковски, а не нашите историци. Той в своите етнологически изследвания и в своите дори мисловни уж блуждения беше заговорил за нашето родство с Индия.

Сега намираме достатъчно доказателства, така че ще има историята ни да се рови. Отделен е въпросът дали българската историческа наука приема известни намеци за едно наше предсъществувание тук.

Народът ни беше люлян от бряг на бряг – тюркски, хунски, какви ли не други произходи (такива чак исторически главоблъсканици имаше), само и само да не е български. Но по-новата история и по-новите изследвания дават основание да кажем, че прабългаринът няма нищо общо с тюркските племена. Нито в основния му ген биологичен, нито в историчността е могла присъствеността му в Монголия или някъде другаде да е оказала давление върху него. Просто народът ни е имал свой основен белег и свое предназначение!

Безспорно най-същественото за една етнична група е социалната формация да се освободи от родово-племенния си състав и да формира държава – това, което известни народи цели столетия и хилядолетия не са могли да направят. А когато им липсва идея за държава, ще си останат под племенната самодоволност.

  • Държавата има няколко белега: територия – земя; човек, който да я овладее; и Бог, който да благослови човека да управлява земята!

A човекът има друг основен и никога неосвобождаващ го белег – това е неговото психологическо поведение за себесъзнание: откъде идва, какво носи в душевността си... И понеже винаги хората са знаели, че са родени от някакво божество, те са предоставяли своята психология като вътрешна сигурност в идеята за божеството. Тази идея може да предшества в индивидуалния път човека-държава, но държавата е институцията, която го охранява и която, ведно с неговия вътрешен храм, му изгражда след това социалния храм. Може би като кръстен знак това лежи в прабългарина – идеята за държава. Тя е негова вътрешна потреба, защото, откъдето и да е минал, той я е носил и е осъществявал тази социална формация!

Много преди да дойде тук българинът е имал държавна устойчивост. Затова се говори за прабългарите, че известно време владеят части от Китай, после от Монголия; след това виждаме една мощна Велика България в лицето на Кубрат. Кубрат не е племенен вожд само, той е държава! Кубрат, който оставя знаменитата поговорка на българския народ – за единството на снопа.

"Съединението прави силата!" стои като надпис. Но аз правя един съвършено друг анализ на тази велика тайна: единството, снопът, неразкъсаният сноп щеше да си остане там, ако нямахме Аспарух! Но щяхме ли да имаме България; щяхме ли да имаме хилядолетно съществувание с един Бог?! Щяхме ли да имаме белязана история за духовни светила и пътища, ако не се беше намерил този дързостен син – продължител на великия Кубрат, който да прекоси планини и морета и да дойде на тази земя?! Защо тук – защото е имал сродна душа с Орфей. Преди да дойде да основе своята държава, Аспарух е минал посвещение в нашите пещери и храмове, в светилищата тракийски. (Историята ще го доказва... )

Тук, в тракийските земи, тогава още е имало големите и малките церемонии. Големите церемонии са психологическа демонстрация на молението и могат само да въздействат за будност, а посвещението предназначава за служение. Две съвършено различни неща – будност и служение! Аспарух е извикан на служение и тогава ще разберем защо този, когото считам за първопричина за една нова, бих казал, въззема на духа ни, отива да наруши най-важния принцип в прабългарската история и култура – "Не късай снопа", не взимай отделната пръчка! Но той разкъса снопа, взе своята пръчка и дойде тук! Ето това се нарича далновидност; това се нарича историческа смелост, но то е провиденциално вътрешно усещане за динамика и земя, която е определена за българина.

Така че, ако Аспарух не беше си взел своята пръчка, нямаше да обитаваме тук. Водачеството е нарушение на традиционния ред! Аз не правя възхвала на човека, който нарушава, но на човека, който има прозрение защо нарушава, ние не можем да не дадем признателност. И онзи негов брат – Баян, който е останал при снопа на Кубрат, не е направил нищо – попаднал под хазарско владичество; другият – Котраг, приема мохамеданството... Само Аспарух – Основателят! Това какво показва – първом, че той е една белязана личност – Аспарух е белязана личност с предназначение! (Трябва да разграничаваме личността в нейното предопределение и в нейното предназначение.) Той дойде тук, за да види себе си в предшествието на хилядолетията. И с какво дойде? Аспарух идва с идеята за държава и с идеята за земя! Земя и държава! Това не е фраза – това е битие, което предполага достойнство за жертва на гражданина, който трябва да зида храма на държавата си.

Но какво е имало у прабългарите, несмутено от нищо и най-свято в цялото тогава поселение земно – имало е институцията религия със само един Бог, с Танг Ра! Никоя религия не е била в него време така изчистена в монотеизма!

  • Българинът винаги е имал идея за държава – поради божествената благодат, че е имал само един Бог: Танг Ра!

И затова българите идват тук срещу милионна Византия. Но провиденцията е нещо съвършено друго от студените факти. Българите владеят стратегията на духа и им е дадена приложна тактика за победа! Защото неотстъпно тази свещена земя Ракхива храни белязани синове, които да правят история. Това е битието им и те тръгват да го осъществяват. Тук, когато идва Аспарух, той създава история на тази земя. Дотогава има племенни (вулканични или смирени) животи, но племето или племенното княжество не са държава, не са институция, а само хармония за живеене. Институцията може да наруши хармонията, тя обаче създава история!

Българинът притежава изключителното качество чрез своя Танг Ра да създава организиран живот и приложна воля за институция. Тук, на голямата тракийска земя, под властта на този или онзи, дори и една империя като Византия не можа да направи силна държава – люляна е от непрекъснати брожения. Но Танг Ра прави държава!

Тангризмът – религията на българите, която съставлява тяхната душевност, създава изключителната хармония на това, което като институция и като доктрина имат – една сърцевина с две крила. И ще я видим приложена в цялата история на българския народ. Още когато прави покръстването, княз Борис веднага праща едно крило в Охрид, друго в Преслав – за да направят школи. Това е старата стратегическа теза на идеята за държава. Защото много добре е знаел княз Борис Покъстителят – знаел е от неговия тангристки храм, че душевността може да създаде плът, а не плътта прави човека душевен! Затова праща Климент в Охрид, Наум – в Преслав, за да може да създаде единство и институция.

Българите имат идея за институция! И никак не е странно, че в пазвите на милионната империя могат да изтръгнат съдбовност, която ни държи и сега на историческата сцена, а Византия (като етническа многобройност, но също с единорелигиозно убеждение) господства, но не остава. Византия я няма, България е тук! Това показва, че този народ, независимо от превратностите, има своето голямо предназначение, а в историческите си етапи е осъществявал своето предопределение.

Така че прабългарите, които са били тук, след това хилядолетия се губят не, а просто събират своя зодиален знак. Зодиакалният знак на българите е много странен. Не страден, а странен! Страданието е мъка за онези, които не могат да го трансформират в развитие; които не знаят, че страданието става питието, амброзията на боговете на Олимп. А тук българите са богове, боговете, които остават да живеят, според израза на Орфей!

  • Зодиакалният знак на България е Козирог – едно необуздано творческо въображение и безпогрешна интуиция!

Той, Козирогът, е носителят на нови неща! Ето защо на българската земя, която е Божия плът, Ракхива, която носи и белега на тази зодиакалност, имаме божества като Орфей. Орфей, който носи тенденцията за мост между двете полярности: Аполоново начало – екзотеричното, и Дионисиевото начало – езотеричното. И тогава още ще се говори за един бог. Това е хенотеизъм – еднобожие, като едно главно равнище само – не чистият монотеизъм. Но все пак, тогава когато приемем тезата, че монотеистичният прабългарин е живял в тези земи преди да отиде в подножието на Хималаите, на Памир и т. н., тогава ще разберем защо се е върнал – след като тук имаме началото на монотеизъм, сложен от Орфей в идеята за един единствен бог. Това е най-странното в прабългарския дух – единобожието, когато светът е пълен с богове. Единобожието! Това е голяма тайна.

  • Българинът винаги е имал само един бог – той не е делял огнената си цялост в идея за принадлежност!

Танг Ра можем да го потърсим някъде в началото на културите, които Месопотамия създава. Затова имаме много идентичност с шумеро-акадската култура. Нашето божество и техните божества са едновалентни както като звук и произношение, така и като обект – Небе, Слънце, а до известна степен и като обредно служение. Дори нашите историци вече, когато говорят за ск`алата на българската държава, не изхождат от онова, което сме навикнали да казваме – Велика Кубратова, а слагат много преди това стъпалото: Шумеро-акадска България. Много по-късно ще дойде Кубратова България, много по-късно ще дойде и Аспарухова България. И странното е, че никога и никъде това име Танг Ра не се е губело – благословено съхранено и носено в утробата на едно единствено божество!

Почти едно и също като понятие и съдържание, но в различни нюансировки като фонетично произнасяне на подобие на думата "Танг Ра", ще намерим "Тенгри", ще намерим и "Дингир". "Дингир" е значело "бог", и то още по времето на шумерите и акадите. Наистина в наличност са известни информации, че българският народ предшества еврейската държава с някои свои присъствия в Месопотамия и че той има това божество Дингир (което на шумерски едновременно значи и "слънце"). От "Дингир" изхожда думата "Тенгри". На изток от Шумер и до днес е думата "Тандра" – "мълния", "бог на гърма". При монголците е "Тенгри", "Монхе-тенгри" – "Вечно небе"; на якутски имаме "Тангра"; във Великденските острови имаме бог Тангароа; бог Тингор на кимри в Британските острови; ирландците наричат небесния бог Тигарна.

В шумерския език Слънцето е било наричано "Йу"; в Памир "йу" означава "бог" (Затова "йукал" е била муската, амулетната муска, т.е. клетва пред бога.) И оттам е "Йуй", "Йуви" е името на бога на древните българи. Така "иуви", "ювиги кан", е божествен представител – канът, ханът. Оттук е и големият белег, че канът, канасювиги е именно представител на това Слънце, пратеник на Бога, месиански избраник.

Навсякъде Танг Ра има смисъл на Небе, Слънце, но като върховен бог. При българите Танг Ра е божество на Небето. Танг Ра е бог и на всекидневието, и на празника, защото е Небе – потреба на съществуванието! И името на българското божество се дели на Танг (или Тенг) и Ра – Слънчевият бог.

Слънчевия бог можем да го намерим във всички религии, ако тръгнем да отлистваме страниците на миналото. "Ра" в най-старата египетска митология е божеството на Слънцето като един върховен, единствен бог и от неговите сълзи се ражда човешкият род. Никакъв Озирис, никаква Изида или други техни божества не е имало: едно божество – Ра, Амон Ра! Разбира се, трудно ни е да кажем, че Египет, тази мощна, стабилна държава, е могла да вземе идеята за единобожието от прабългарите, но те са живели там, в Месопотамия...

Потребата, която удовлетворява едно митологично съзнание, е да има богове на небето, на земята, дъжда, огъня; да има и онази първа сила, която винаги е карала човек да коленичи – Слънцето. Затова и по-късни божества са определяни като соларни. Дори християнството не можа да опази Христос от идеята за соларно божество – сложиха Му венец от рози... Съзнанието за единобожието бе наложено, но това не освободи човека от първичната потреба да има Слънце – от онзи първи Ра, от онзи първи наш Танг Ра.

Тогава, подражание ли е тангризмът и ако е, на кого? Египетският монотеизъм на фараон Аменхотеп IV (Ехнатон, 1400-1300 г. пр. Хр.) още преди Моисей прокламира Саваот, чрез бог Атон прогонва сенките на митологичните божества – за съжаление не задълго. Той плаща с главата си – Египет не прощава дори на своите обявени за божества фараони. Така властно в историята остава монотеизмът на евреите, остава Саваот – Иахве, като душевност на богоизбран народ. Тогава – на този ли монотеизъм, или на египетския е подражавал тангризмът? Не! Древната българска религия остана вън от полезрението на човечеството, но преди идеята на Аменхотеп IV за единствения бог Атон – бог на Слънцето, ние имахме Танг Ра!

Когато разглеждаме тангризма, аз не го слагам в митологиите. Трябва да разграничим субстанциалната даденост от феноменалното проявление, от това, което наричам стихийни богове. Стихийните богове са органи на Божеството, чрез които ние Го усвояваме, но не самата Му същност – тя е нещо съвършено друго! И когато ще говорим за прабългарина – той е концепциален като мисъл, докато другите народи имат повече феноменалността – явлението е тяхно битие, а не същината. Затова с хилядилетия се разкъсват в стихийните божества, докато прабългарите с хилядилетия са само с един бог! Провиденцията на българите е именно същината на Божеството в религиозната даденост – раждащият вечно, а явленията при тях не играят роля. Така че никой народ не е носел толкова святост и чистота за един бог!

Като историческа възраст Танг Ра може да бъде оспорван, но като монотеизъм този бог наистина е най-изчистеният. Той не е хенотеистично божество, както се е третирал Иахве – като племенен бог, дори и като расово божество според Кабалата. Българите са имали една велика повеля – да признават на другия правото на изповед. И никъде не е посочено в историята, че те са упражнили върху славянското племе хенотеизъм – да наложат своето божество, защото са победители, а славяните нямат държава. Не са наложили своето божество, а са признавали техните. Защото Танг Ра не е и супремотеизтично божество – един върховен бог, а другите подчинени.

Не съм съгласен с тезата, че е върховен бог, защото няма подвърховни. Просто – един е Танг Ра. Като воля, можем да кажем, че е онзи Марс, който искаше войнство, за да завоюва територии; като мъдрост, дори и като поведение морално, можем да кажем, че е Атина Палада. Това е улеснение – да си послужим с другите богове. Но Марс е бил властен, а какво е Танг Ра – тайната да служите на човека! Това е неговата тайна, това е битологията на българина. Нещо, което хилядилетия след това Христос направи в името на човека – освободи го от родовото начало и го направи, както казах, бог в развитие.

  • Величието на Танг Ра е в неизбежността на този народ да не може да живее без Небе!

Защото българинът като съзнание има Небе, не само божество – божеството си кръсти Небе. Няма друг народ с такова божество, оставило посявка в душата му и досега да копнее и да търси Небе. Танг Ра е точно тази тайна – копнежът на един народ в цялост за Небе. (И ако трябва да търсим ръцете при Вавилонската кула, насочени към Небето, ние сигурно ще намерим повечето да са български ръце.) Може би точно затова, макар и не във всичката си хармоничност, когато се извършва покръстването, на българина му се предоставя Небесно царство. Това е част от голямата му характеристика, а не от биография. (Аз се пазя да давам биографични информации, но винаги ще нося отговорност да давам характеристика като психология на народа ни!)

Българският народ много вътрешно осъзна и приложи Христовата тайна за Небесния свят. Христос за първи път в човешката история постави въпроса за Небесни царства, а не за адеси, за преизподни. Това бе най-великата тайна, която Той даде и която българинът – в потребата си за изповядано Небе в продължение на хилядилетия със своя Танг Ра – можа да приеме в християнството. (Независимо насилието, което трябваше да бъде упражнено, но то имаше социална потреба, за да може от две етнични групи да се изгради един хоровод.) Така че българите, в своето вероизповедание за Небе, бяха най-близо до идеята на Христос за царството Небесно. Затова този народ ще си остане белязан! И в новото хилядолетие той е, който ще създаде културата на Небето – чрез волята на одухотворената и възкръснала душа ще създава и променя нравствената и културната потреба на човечеството. Така можем да сменим моралните устои на човека и да обслужим бъдещето с прилива на енергията на интуицията, вместо усвояването чрез очи и сърце.

Така единственото божество в света, което е дало Книга за Небето, т.е. за душевна потреба, това е Танг Ра. После чуваме от Христос, когато казва на Своите последователи: Има много жилища в дома на Отца Ми, в царството Небесно...[4]

В прабългарското мислене Танг Ра е единственият, неизмеримият, той е неперсонализирано мъжко божество. Това мъжко начало е и самовъзникването. Този самовъзникващ небесен бог по-късно влиза като терминология в будистката религия – там под "тенгри" се е разбирало "самовъзникване". Това е една приливна струя на магнетична сила от прабългарската религия в будизма.

Танг Ра – самовъзникващата, небесноначалната сила, е единствен и самороден. Следователно енергиите, които определят това, което наричаме битие, са в Този, който сам е родител на Себе Си. Танг Ра като божество не е образ на онзи Баща, чието име не може да се каже; нито на Сина, роден или от Дева Мария за Христос, или от Деваки – за Кришна, или от Мая – за Буда. Танг Ра няма баща и майка. Това е единственото божество цялостно, без орнаменти и без потребата на сътрудници. Каква всемирна концепция е това! Изчистената божественост – няма сатани, но няма и ангели – нито съблазън, нито излишна добродетел и покров!

  • Танг Ра е зрение – той е вътрешно знание, не е добродетел!

Всички други религии работят за добродетели, тангризмът – не, той работи за прозрението. Танг Ра е идея за бъдещето! Досега всички култури са работили за Добродетелта, тепърва Учението Път на Мъдростта иска да върне тази тайна – да работим за прозрение на Знание, което ни освобождава в лошо приложение на добродетелите. Защото в добродетелите има антиподи: истина – лъжа; честност – кражба... Докато Знанието има целостта – точно целостта на българската духовност: Танг Ра знае, Танг Ра вижда, Танг Ра е всичко! Там няма двоедушие.

Тангризмът е единствената религия, която няма диаметралното противоположие: сатани – ангели. Един процес, който е изключително важен. Да нямате душевна раздяла значи да не водите двубой в себе си (между ангела и сатаната). Оттук е, бих казал, не толкова подтиснатото чувство на отмъщение в българина, отколкото трансформираното чувство, което ние, в Учението Път на Мъдростта, дадохме с един афоризъм: Няма зло, има нееволюирало добро! Това е страшната култура на българина!

Колко цялостно е било битието му и колко проспериращо е било живеенето му в света между другите народи! Ето защо, като белязан народ, той е, който има да даде в шестата подкоренна раса на Петата коренна раса нещо съвършено ново на света! Така че у нас, може да се каже като национална психология или като родова будност, стои идеята как да се освободим от онова, което се нарича "зло". Защото ние като психология не го носим. Имаме Бог, който е само Небе, който не може да бъде смутен от феномени, защото той е ноумен. Това е божествена даденост. Той не е преходен, Танг Ра е точно Мирово съзнание!

Танг Ра като монотеистично божество е и Слънцето, и съдията. Като приложена нравствена схема той всичко вижда и всичко помни. Това лежи в основата на устойчивостта на българите в беда. В земите ни са намерени отломъци с надписи и в един от тях – надпис на Пресиян от 837 година, на старогръцки се разчита следния текст: Който търси истината, Бог вижда, и който лъже, Бог вижда. Българите направиха много добрини на християните, и християните ги забравиха, но Бог вижда. За тангристите, както и за зороастристите (персийците, откъдето българите минават), има нещо много странно – те могат да приемат безверие, но лъжа никога, защото Танг Ра вижда; той вижда и ако някой търси истината. Това е битологията на този народ. Ето защо толкова устойчивост, толкова гъвкавост показват и в биологията си, и в ума си, и в духа си българите, минали през 700 години робство. Те никога не са се уповавали на стихията, а на великото си божество, което помни и знае. Това е голямата ни тайна! Не може из душата на българина да се махне онова, което се нарича Танг Ра, т.е. Небето.

Ваклуш Толев, списание НУР

Оставете коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.