Д-р Силвия Сиракова е историк, автор на множество документални филми на военно-патриотична и историческа тематика, получили национални и международни отличия. Дългогодишен автор и водещ на рубриките „Балканите днес“, „Исторически графити“, „Щрихи от миналото“ и други, излъчвани по Военния телевизионен канал (ВТК). Тя е носител на Дамски кръст за храброст „За вярна служба под знамената“.

В навечерието на 6 май - Ден на храбростта и Българската армия (БА), Liberta.bg  разговаря с д-р Силвия Сиракова.

От кога е влечението Ви към Българска армия и въпросите свързани с нея?

Догодина ще станат 20 години, откогато работя в Министерство на отбраната (МО) по тази тема, но преди това, още като служител в Националния исторически музей, съм била куратор на няколко изложби посветени на войната, българския войник и Българската армия.

Явно интересът Ви по тема датира отдавна, но има ли някаква конкретна причина за провокирането на тази страст?

Да, отраснала съм с разказите на дядо ми за войната, за боевете при Драва, за генерал Владимир Стойчев. От татко пък съм слушала много за Руско-турската освободителна война и войните от началото на XX и век, които България води за националното си обединение в естествени граници, които за жалост завършват с некролога от Ньой.

Сега ме подсещаш за един случай…

Веднъж, била съм съвсем малка, но ми се е запечатало в съзнанието… Татко, който също беше историк, една вечер се върна някак по различен, по-вглъбен някак си. Явно наистина е бил различен от обикновено, щом ми е направило силно впечатление. Попитах го какво му е и никога няма да забравя отговорь му: "Днес ексхумирахме свещени кости на руски войници, паднали за свободата на България". През деня историците и археолозите от музея, в който работеше, са ексхумирали кости от едни стари, подлежащи на заличавани гробища, за да бъдат отнесени и положени в пантеон.
Попитах го по детски наивно": „А какво е останало от героите, татко?“. А той ми отговори: „Нищо, само кости и малко копчета, но това няма значение, защото е веществено. Другото е важно – славата и благодарността на тези, като нас, а това е безсмъртие!“.

Обикаляте много по формированията на Българска армия. Какво Ви е впечатлението? Днес има ли я тази храброст, сила, непоколебимост, за която сте чела в историята, или всичко е минало?

Българската армия - от конската опашка, през пряпореца „Свобода или смърт”, до днешния трибагреник… Бележити победи и скръбни загуби. Грамади от храброст и себеотрицание. Традиция…

Това е миналото, а какво е днес? 30 години след „демократичните промени”. Каква е днес славната ни някога армия след толкова реформи, след толкова заявки за „оперативна съвместимост”?

Едно мога да кажа, но то ще бъде твърдо и категорично. Момчетата и момичетата в Българската армия са същите, като тези някога, които са покрили страниците на историята на БА със слава, доблест, саможертва и безсмъртие! Това, което казвам, не е празна патетика – напротив! Видяла съм го с очите си. Чула съм го с ушите си. И в най-елитното и в най-забутаното формирование е така. Тези момчета и момичета са днешните герои. Въпреки всичко! Въпреки неспиращите 30 години опити на политиците да ги унизят и да се упражняват върху тях с неспиращите си планове, програми и т.нар. чиновнически глупости.

Преди няколко дни бяхме с приятели и някой, извън редиците на БА, попита: „И какво прави сега армията – нищо!“. Това е жалкото – веднага скочих. Не понасям и една нихилистична дума по адрес на БА! Не понасям присмеха към момчетата и момичетата, служещи в контингентите зад граница. За това отношение сме виновни само ние - медиите! Това някога го е нямало.

Ето, например, във Военният телевизионен канал на колегите не трябва да им се вменява като задължение да създават положителен имидж в обществото единствено и само на министъра на отбраната, а всичко останало да е формално. Моята работа и тази на колегите ми трябва да е да показват денонощния труд, умората, себеотрицанието, смелостта на българския военнослужещ.  Това е нашата задача – да показваме именно това на данъкоплатеца, за да не задава въпроса: "А какво правят в тази армия?“.

Да си военен журналист се изисква призвание – да обичаш тези момчета и момичета, да показваш техния труд, а не да подхождаш с досада и да „отбиваш номера“, изготвяйки сухи репортажи без самия да вярваш в направеното.

Преди няколко години снимах филм в Пловдив. Няма да забравя думите на един полковник, който ми каза тогава: „Снимайте, снимайте, за да видят българите за какво се дават пари на армията, защото сега това знаят само от блоковете наоколо, които имат видимост към нас“. Това е задължение на нас, военните журналисти, а не за обслужване на егото на политическото статукво. Армията ни, макар и малка е гъвкава, е отлично подготвена и натренирана. По различните международни учения това си личи прекрасно. 
Наша, на журналистите, работа е да покажем това на българския народ и да върнем доверието и пиетета му към Българската армия. Трябва да се сложи край на нихилизма по отношение на Българската армия.

Всеки средностатистически българин, който е полагал клетва някога, когато беше въпрос на чест да си целувал Българското знаме и да си служил в редовете на БА, се интересува от тази тема и го боли. Може би това е сантимент, но времената се менят и май наближава денят, в който пак ще се върнем към ценностите на „родната казарма”.

Не случайно народът на Израел е интелигентен, и затова там и жените, и младежите служат в армията!. Да се надяваме, че наближава светлото бъдеще, в което,младежите ще слушат отново „Велик е нашият войник”, а не долнопробна чалга.

Изпращат нашите военнослужещи навсякъде и при пожар, и при наводнение и на границата…при всякакви ситуации и така е редно. Армията винаги е помагала на населението, НО КОЙ ЩЕ ПОМОГНЕ НА АРМИЯТА?

Мъдри са били нашите деди, когато още при създаването на българската армия през 1878 г. са отделяли огромни средства за БА, защото са знаели, че силната и добре въоръжена армия е гарант за държавността. За това да те уважават другите народи и да ти се чува думата като нация. Тогава бюджетът за армия е бил огромен и тя се е отблагодарила веднага още при защитата на Съединението и Сръбско-българската война. Дедите ни са знаели, че устоите на държавата са Армията, Образованието и Църквата.

Няма армия - няма държава! Време е това да бъде разбрано! Казал го е нашия мъдър народ: Който не храни своята армия, храни чужда! А пък великият Дрангов е казал: „Празна раница не пази граница“!

Вие си носител на Дамски кръст за храброст и тази година бяхте отново предложена, но този път от Военноисторическата комисия за награда по случай 6 май? Какво се случи?

Да, носител съм на Дамски кръст за храброст и това е най- високото признание за работата и службата ми. Бях предложена и тази година за награда по случай 6 май от Военноисторическата комисия, на която съм и член от няколко години. Писмото до министъра с номинацията ми беше публикувано от о.з. полк. доц. Д-р Станчо Станчев и във ФБ. Не очаквах да получа тази награда от министъра и тази номинация да бъде удовлетворена по простата причина, че преди 2 години, когато бях номинирана от генерал – лейтенант Златан Стойков, председател на СОСЗР – номинацията отиде, казано на чиновнически жаргон „в кръглата папка“ и не стигна до министъра. Някои високопоставени чиновници в МО добре са усвоили „хватките“за да не стигне номинацията до министъра. За това предложение научих тогава съвсем случайно. Заместник председателя на СОСЗР, когото срещнах случайно на събитие около месец след 6 май се пошегува дали няма да почерпя за наградата, а аз изобщо не знаех за тази номинация. Попитах директора на ИЦ на МО какво се е случило, а той ми отговори буквално следното „Какво разбира генерал Стойков от патриотизъм?“. Номинацията била за това. Стреснах се, просто блокирах от подобно отношение, но после като се замислих- за толкова години и толкова опити за предаване, посветено на ветераните, СОСЗР и другите съюзи, след утвърдени концепции и т.н. – резултата беше нулев. Това е уважението и респекта към българските генерали, офицери и сержанти от запаса и резерва в нашити дни. Нормално беше и тази година да се случи същото…номерът с кръглата папка. Народът го е казал „Царят дава- падаря – не“. Висшите чиновници се сменят в краен случай на всеки 4 години. СОСЗР и Военноисторическата комисия остават, но това е трудно понятно за умове с неперспективно мислене, умове неуважаващи традицията и с неоправдано високомерие.

Няма проблем – не съм разочарована.

Сигурна съм, че това, което правя е добро и има смисъл, защото ме канят с екипа от различни краища на България, както и от различни формирования и повярвай ми – военнослужещите и гражданите не влизат на тези представяния „под строй“.

Заговорихте за работата си...  Какво правите в момента? Върху какво работите? Приключили ли сте със шпионската тематика?

Ще започна отзад напред. Не, не съм приключила с темата за разузнаването. Обмислям няколко теми, но на преден план ми е един съвместен проект, по който ще работим с генерал Тодор Бояджиев. Той ще е по най- новата му книга, която излезе през февруари – „Жените в разузнаването“. Уникално четиво, като всичко, написано от генерала. Но този проект ще започнем, когато завърша филма, по който работя в момента.

По- горе засегнах темата за участието на български военнослужещи в Мироопазващи мисии зад граница. Филмът засяга тази тематика. Покрай работата ми в Съвместното командване на специалните операции и филмите ми, заснети там чух за едно момче, което беше неизменна част от разказите за атентата в Кербала. Видях стари филми на колеги, снимки и се заинтерисувах къде е този сержант сега. Оказа се и че е един от първите професионални войници в БА. Издирих го и така тръгнах „по пътя“. От аероклуба на летище Крумово в Пловдив до ден днешен. Животът на един войник, ама войник до мозъка на костите си. Войник, за когото 12 години след излизане от редовете на БА, лопатата, с която копае градинката на майка си е ЕРПГ, а всяко отваряне на врата е скок – скок в бездната с невидим парашут. Разгледах снимки, филми…събирах факти. Така се роди и сценария за „Просто войник“, който не е свиреп, който обича животните, бори се с настоящето, като всеки наш съвременник, но ще остане до края на дните си войник.

С инстинктите на войник. На командос от БА.

Така стигнах до проблематиката със социализацията на хората, които излизат от армията, но цял живот преди това са учени да бъдат войници и имат само същността на войници. Какво става с тях? Помага ли им някой в цивилния живот или и там, като при всичко останало в социалната сфера всичко е „про форма“ и „програма“. Работят ли достатъчно психолози и терапевти с тях. Работят ли социални служители? Пука ли му на някой как тези хора изкарват хляба си? Имат ли нужда от нещо? Кой се грижи за здравето им?

Работейки по този филм си отговорих и на въпроса, защо български момчета и момичета отиват да служат в мисии зад граница, при положение, че това, според доста българи „не е наша кауза“.

При интервютата 3 от момчетата, които участват във филма на въпроса „Защо отиде там?“ ми отговориха, независимо един от друг, със свои думи едно и също „Защото съм войник и трябва да разбера дали съм добър. Дали съм подготвен. Защото хирургът се разбира дали е добър при операция, учителят дали е добър, когато учи децата, а войникът се разбира дали е добър на война. Заради това и заради екипа“. Тези думи на тримата български войници искам да бъдат чути в този филм от тези, които неглижират момчетата ни и казват, че са отишли на печалбарство. Да има и такива, но болшинството са като трите момчета от нашия филм.

Аз също помня ужасния 27.12.2003 г. Бях дежурна във ВТК. Няма да забравя никога гледката от Централния военен клуб, в който бяха изложени за поклонение саркофазите с телата на българските момчета, загинали в Кербала, в база Индия на онзи ужасен Стефанов ден 2003 г.

Дължа на тези момчета да кажа истината за тях. Те не бяха „печелбари“! Те бяха войници! Просто войници!

Интересното, което се случва около работата по този филм, е че той отново се превръща в проект – кауза. Кауза, както филма за полковника от българското Военно разузнаване Пеньо Върбанов Пенев. Както филма за Пенев правихме с оператора Борислав Василев едва ли не само на „мускули“ и въпреки вътрешната съпротива във ВТК, че правим филм за „комунистическо ченге“, а по други проекти се хвърляха хиляди левове – сега отново, до този момент, разчитаме само на отзивчивостта на колегите и командирите на 61 ва Стрямска механизирана бригада и бригаден генерал Деян Дешков, Генерал Явор Матеев и Съвместното командване на Специалните операции, както и бригаден генерал Николай Русев – командир на Трета авиобаза Граф Игнатиево.

Без тяхната помощ – този филм няма да стане реалност. Надявам се и на помощта отново и на полковник Венцислав Радков и Военна полиция, които участваха във филма за полковник Пенев. Така с общи усилия отново ще направим филм от армията за армията. Благодарна съм на този проект, защото отвори очите ми за страшно много неща от жизнения път на военнослужещия, за мотивировката му, за праданността му и отговорността му към екипа, към приятелите, към семейството, за готовността за саможертва – за това да бъдеш „Просто войник“.

В края на разговорa ни, Вие участвахте в протестите за оставка на правителството и главния прокурор, макар че върху държавните служители беше наложен натиск да мълчат. Доказала сте, че имате гражданска позиция. Как Ви се струва политическата ситуация към ден-днешен? 

През целият ми съзнателен живот съм по протести. Аз съм от поколението, чиято младост мина на площадите. Не съжалявам. Нарекоха ни „поколението на прехода“ или „изгубеното поколение“. Не се чувствам изгубена - напротив! Сравнявайки живота си с някой свой съвременник, който си е живял кротко, тихо, ден за ден, аз се чувствам направо привилигирована, че не съм вегитирала, а съм горяла. Не, че беше прекрасно да гледам как разрушават и унизяват Отечеството ми!

Някои мои приятели се отчаяха, измориха, обезвериха, дезертираха, продадоха, избягаха от България. С други „динозаври“, като мен се срещаме, като стари бойни другари по площадите. Не, не се чувствам отчаяна. Бавно, но сигурно светлината в края на тунела идва. България започва да се чисти, като река. Първата вълна, втората и накрая „златната“…

Историк съм – може би това, че гледам по-глобално на ситуацията, ме спасява от отчаянието.

Помислете, каква беше България само преди година? Страхът, отчаянието, затворените усти и слугинажът на повече от медиите…

Аз виждам светлина! Бавно и сигурно тя идва – просто защото стигнахме дъното и повече така не може!

В очакване съм на „златната вода“ и не ми пука какво мислят нихилистите и мърморковците! Тя идва!

Пожелавам по случай празника на Военослужещите във Българската армия и целия й команден състав крепко здраве, вяра и гордост, че са наследници на славни традиции!

 

 

 

 

 

 

 

 

Оставете коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.