Защо, кога и как допуснахме той да открадне мечтите ни, е правилната формулировка. И все още не е късно от еуфорията да изковем съпротива с хладни умове и разсъдък.

Репортаж за Хитрино по една телевизия. Как се живее със сянката на страха, питат фризьорката, една от малкото оцелели в близост до железопътната гара. „Кой реши, че аз не трябва да виждам слънцето?“ – стрелва жесток въпрос жената с лице като на фантом - цялото в силиконови подплати, които заместват изгорените и очи и които трябва да бъдат подменени, защото ако не се направи това, ще загният върху лицето й. Жив мъртвец. Нито да гледа, нито да работи, нито да храни децата си, които великодушно и опрощаващо й предложили да не ходят на училище заради липсата на пари! „Кой е виновен за това? Тази нова къща не е моят дом, аз искам моята си къщичка! Тук съм на чуждо място“- бяха част от парливите й питанки към неделното безделие на негорелите.

Нямаше кой да й даде отговор. А от побелелите очни орбити сълзите се стичаха, като пролетни порои.

Кой окраде поминъка на милиони семейства през мъчителните години на несъстоялата се наша демокрация?

Кой реши, че срещу 100 евро на месец човек може да остане жив и здрав?

Кой е този, който се погаври с младите българи и ги запрати през океани и морета, а на останалите процежда по петстотин левчета за труда им?

Кой подправя гласовете ни в изконното човешко право на избор и се прави, че не чува ропота и глухия тътнеж на масата?

Кой реши, че четиридесеткилограмовата кметица Иванчева е по-голяма заплаха от Суджуците във всичките им клонинги и я превърза с букаи? И кой спретна 11 дела за защитничката й адвокатка, само, за да тормози и пречупи духом /а защо не и телом/ болтчето, което не пасва на конструкта?

„Ние все питаме "Кой?", вместо да зададем въпроса: Защо, кога, как? – ме репликира един социолог. Да, опитваме се да питаме и с трите въпросителни местоимения, на мястото на Кой, но пак стигаме до първичното. И не защото там има само един човек. И не защото той е строго фиксиран. И не, защото така ни е по-лесно да говорим. А защото в тази държава, през последното десетилетие решенията се вземат почти еднолично, монархически, по султански. Като от мономах. Моно. Значи има лице, число, адрес, партиди, дори. Но винаги лице. Извън претенциозното философстване и езоповия изказ, всички в тази държава знаят защо катастрофирахме нещастно, когато другите говорят за свръхмодерни технологии и строят подокеанска свръхскоростна железница.

Защо, кога и как допуснахме Той да открадне мечтите ни е правилната формулировка на горните въпроси. А те, като всички въпроси, имат и своите отговори.

От наивитет и неопитност го допуснахме. Във време, когато стресът от новото бе превзел мозъците ни и не мислехме с тях, а със сърцата си. Как ли? Като се поддадохме на тъпа еуфория и не протестирахме срещу коварния план на този Някой тогава.

Решението? Все още не е късно от еуфорията да изковем съпротива чрез хладни умове. Може и без жълти жилетки, но е задължително да е с разсъдък. Поне този път.

Франция свири началото. Щафетата върви към Испания и Гърция. Ние сме между тях.

Кого чакаме? За кога отлагаме? Утре ще е фатално късно, защото няма да има кого да браним!

Оставете коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.