„България не върви на добре. Има все по-голямо и по-голямо социално разслоение – има една малка прослойка хора, които не могат да разберат бедните и казват, че животът е прекрасен и че живеят добре. Това е истинското обществено разделение, а не политическото.“

Преподавател по Съвременна световна история в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ , авторка на книгите: „Източна Европа след Сталин“, „България и Източна Европа“, „Източна Европа през 20 век“, „Тодор Живков”, съавтрока на „Българските преходи 1939–2010”, „Следвоенното десетилетие на българската външна политика, 1944–1955”, „Социализмът в огледалото на прехода”, „16-та република ли?” и на стотици научни статии. Тя има достатъчна популярност, както и ангажираност и можеше да откаже това интервю. „Ще идват внуците ми в неделя, но щом е за празника, непременно ще го направим“ – прояви за пореден път отзивчивост професорката.
За белите петна в историята, за смисъла на Освобождението, за българската емоционалност – от „Осанна“! до „Разпни го“! и за трудната ни историческа съдба,  Liberta.bg разговаря с проф. док. Искра Баева.

-    141 години след Освобождението на България от османско владичество, русофили и русофоби кръстосват шпаги около 3 март. Ще преодолеем ли някога разделението и ще се поучим ли от историята, проф. Баева?

-    Откровено казано, не вярвам това да стане, тъй като не само на 141-та годишнина, но и винаги преди това този ден е бил посрещан с разделения. Русофобите отричат делото на Русия, така че това е отражение на политическите спорове, които се водят в българското общество. Тези спорове са особено изострени в медиите, но те много малко засягат българското общество, което в голямата си част си спомня за Освобождението главно с мисъл за Русия като силата извоювала българската свобода. Зная много добре, че обикновено избухването на Руско-Турската Освободителна война се представя като резултат от общоевропейското възмущение заради жестокостите, с които турците потушават Априлското въстание и това наистина е факт. Но често се забравя, че общоевропейското възмущение и съпричастие към българската съдба, които чуваме и от Англия (Гладстон), и от Франция (Виктор Юго), и от цяла Европа, не довеждат до действия за освобождаване на българите. Единствената сила, която прави такива усилия е Русия. Така че това не трябва да се забравя.

-    Ако се позовем на Хегел, че „историята учи на едно единствено нещо – че не ни учи на нищо“, имаме ли изобщо, научен урок като нация?

-    Аз не съм съгласна с Хегел, но не съвсем. Все пак политиците и народите се учат от историята си, но много непоследователно и много не навреме. И почти никога не повтарят едни и същи грешки, които да водят до едни и същи резултати, защото така или иначе историческото развитие върви напред. Мисля, че през тези 141 години са научени много неща от историята. Има еволюция в нашето отношение към Освобождението, независимо от движение на махалото – от безкритична благодарност към Русия до пълно отричане на ролята ѝ във войната. Вярно е и това, което се изкътва през последните години за другите държави, участвали във войната. Да, Русия има съюзници от балканските държави, но техните армии играят само помощна роля. А да се благодари специално на участници от различен етнически произход в руската армия е странно, защото те са в руската, а не в свои собствени армии. Ролята на историята е да задълбочи историческото познание. Това е нужно както на политиците, така и на народа, защото от всеки спор има какво да се научи.

-    Когато говорите за задълбочаване на историческото познание, за този близо век и половина, останаха ли бели петна по страниците на историята от онзи Предосвобожденски порив, наречен „Пиянството на един народ“?

-    Мисля, че историческата наука си е свършила работата. Има много изследвания, много нови книги, много нови знания. Хората, които се занимават с Османския период, с Българското възраждане и с първите стъпки на модерната Българска държава, продължават да работят, но вече по-скоро по детайлите. Например касва е била ролята на един или друг руски политик, руски културен деец, или български националреволюционер или политик. Не бива да забравяме и голямата роля, която изиграват в събитията около освобождението бесарабските българи, чиято роля до голяма степен беше подценена през отминалите от Освобождението 141 години. Всъщност те играят значима роля при пропагандата сред руското общество на българската национална кауза и за включването му във войната. Тук е моментът да кажа и нещо друго. Това, което често се забравя при отбелязване на Освобождението, е че тази война не прилича на никоя от многобройните други Руско-Турски войни. Разликата е в необикновеното съпричастие на руския народ точно към тази война. Руднаците масово се записват доброволно, защото са въодушевени от идеята да се освободят братята славяни. Няма друга война с толкова голям брой доброволци. Почти до средата на войната мнозинстгвото бойци в руската армия са доброволци. Тази солидарност на руснаците към съдбата на българите е невероятно явление, което често забравяме.

-    Като говорим за детайлите на хора и събития, наскоро вашият колега доц. Пламен Митев каза, че истинският предател на Васил Левски е Димитър Общи, даскал Иван Палев дава на турците описанието на Апостола, а поп Кръстю помага да бъде заловен. Не звучи ли зловещо тази триада – хайдутин, поп и даскал – предатели на българския Христос?

-    Разбира се, Пламен Митев е прав, той е специалист по тази тематика. Но кагато говорим за вината на Димитър Общи, ми се струва, че той не олицетворява идеята за предателството, а за грешки в начина, по който се опитва да реализира освободителната мисия. Това довежда до този резултат – залавянето на Левски.

-    Тоест, не е първопричина желанието за предателство?

-    Не, в никакъв случай! Иска ми се да обърнем внимание на спора за начина, по който се подготвя Българското освобождение. Това не е желание за предателство. Добре познавам тезата (включително и на проф. Николай Генчев) за предателския ген на българския народ, че не можем да опазим своите герои, че ги предаваме и т. н. Уверявам ви, че моите занимания с история на Европа са ме научили, че такъв мит има в почти всички държави. Не бих нарекла това деструктивен мит, защото зад него се крие желанието да не се повтаря предателството, да няма ситуации, в които българи да предизвикват смъртта на други българи, които са се опитали да постигнат нещо добро за народа. Това е мит, който би трябвало да кара хората да се пазят от предателството и да останат верни на светлите идеи на нацията – така го възприемам. Иначе, историята е пълна със случаи на предателство. Трябва ли да припомням за Иуда? Предателство има в цялата Европейска история и в историята на християнството. То е част от историята, но не може да се прехвърля върху всички и особено върху цял един народ.

-    Отговаря ли на историческата истина фактът, че жената на американския военен кореспондент на „Дейли нюз“ Джануариъс Макхаган, се намесва пред редакторите и извоюва кореспондентското му участие на Балканите, вместо в Азия, като по този начин, по чиста случайност спечелваме един страстен защитник на националната си кауза?

-    Бих отговорила на този въпрос малко по-общо. Случайността я наричам царица на историята. Повечето събития, и големи, и малки, и предателства – всичко е въпрос на случайност. Това не значи, че няма водещи тенденции. Означава, че конкретиката винаги е плод на случайност. Означава, че революции, когато са назрели, избухват в даден момент в резултат на случайност. Така че, трябва да сме благодарни на тези случайности, които довеждат до възраждането на Българската държава след толкова много жертви и кръвопролития.

-    Проф. Баева, вие бяхте в групата на интелектуалците, призоваващи към обединение на нацията. При това политизирано и разломено общество, при този изтерзан народ, сърдит на цялата политическа класа, има ли фундамент, на който да се стъпи за такова единство?

-    Именно, защото е такова обществото, защото сме далеч от единение има нужда от подобни призиви. Призив да помислим отвъд политическите страсти и отвъд противоборствата, в които сме се хванали гуша за гуша. Да помислим в един по-широк и по-дълготраен хоризонт, който да ни отведе към бъдеще по-добро за нас, за нашите деца и внуци. Каква България ще оставим на следващите поколения? Това е един призив за размисъл, а не защото подписалите вярват, че това е възможно тук и сега. По-скоро е вяра в положителната тенденция.

-    Защо не можем да празнуваме Националния си празник като едни французи, испанци, гърци, сърби дори? Защо сме свити, разпънати между „Осанна“! и „Разпни го!“ не само на този ден? Защо духът ни се пречупи?

-    В нито една европейска държава няма пълно единодушие както по отношение на националния празник, така и по отношение на събитието, което го е предизвикало. Предполагам знаете, че и във Франция продължава споръта за Френската революция, дори и Марсилезата се поставя под въпрос, така че, в това отношение сме в европейската традиция. Но въпросът ви е много важен и същностен – той е за начина, по който ние възприемаме себе си и как се изразяваме в общественото пространство. Не мога да кажа защо сме толкова свити в себе си, толкова бързо преминаваме от хипернационализъм и биене в гърдите в национален нихилизъм. Това, което ни липсва е средата – добре осъзнато национално достойнство и гордост от произхода и историята ни. Банално е като обеснение, но не виждам друго, а то е дългото, вековно изчезване на Българската държава и усилията на българите да оцелеят и да преживеят опасността.

-    Да разширим последните Ви думи! На къде върви България, проф. Баева?

-    България върви натам, накъдето ние искаме да я отправим. Знам подтекста на този въпрос и моят отговор е такъв – не върви на добре. Има все по-голямо и по-голямо социално разслоение и една малка прослойка благоденстващи хора, които не могат да разберат другите, страдащите. Първите казват, че животът е прекрасен и че живеят добре и не вярват на останалите. Това е истинското разделение, а не политическото. По-голямата част от българите не могат да намерят своята реализация тук, принудени са да търсят прехраната си другаде, което обрича страната ни в бъдеще. Затова, моят призив е не да се вайкаме, (не че няма за какво), а да видим какво може да направим сами. Да се върнем към онова време, както го е казал Вазов и да видим как всеки според силите си може да бъде полезен. Бъдещето го ковем самите ние и никой друг отвън не може да ни бъде виновен и да заместни нашите усилия.
 

Оставете коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.