"Това е личният ми, достоверен разказ за болничния КОВИД-19 ад, откъдето само една от нас оцеля. Боя се, че и други ще загинат. За всички, които познаваха мама: Моля да споделите. За другите: Моля да споделите. За всички четящи: Споделяйте, моля ви!". Така започва разказът от първо лице "Деветнайсете кръга" на очевидката Диана Стефанова, която е била записана без симптоми като COVID-болна, за да бъде допусната в болничното отделение като придружител на майка си. От МБАЛ "Хаджи Димитър" в Сливен жива излиза само Диана.
Ето я и нейната ужасяваща история за лекуваните от COVID и отношението в болницата, на което е станала свидетел:
Всичко започна от съня. Буден сън. "Три малки човечета," рече мама внезапно, докато седях на ръба на леглото и я наблюдавах. Изглеждаше, че спи, но помръдваше неспокойна, потупвайки с пръсти по рамката на леглото, ту повдигаше вежда, ту промърморваше неразбираеми фрази в мрака на ранната вечер. И после ненадейно прошепна така отчетливо, че се стреснах. Три малки човечета звучеше като карикатура, абсурдно даже. Халюцинираше ли? Предвещаваше ли нещо? Стегна ме странно, ужасяващо чувство. В опит да се отърся, извиках: "Майче, сънуваш ли, какви са тия човечета - плашиш ме!" Тя погледна и се засмя достолепно, възразявайки: "Глупости. Три най-обикновени, пластмасови човечета." Седмици след това проумях, че може да са били играчките, които касиерките в Кауфланд раздаваха. Бях донесла няколко вкъщи предния ден - анимационни фигурки, изглеждаха като парченца от пъзел: камила, морски лъв, таралеж. Странно какво си спомняме - разпокъсани, привидно незначителни детайли, които придобиват смисъл седмици, даже месеци по-късно. Онази нощ, 29 октомври, 2020 г., бе последната, която прекарахме у дома.
Това са фактите и ще се постарая да опиша последвалите ги събития най-откровено и достоверно, доколкото ми позволяват силите. Мама беше приета в болница (частна болница МБАЛ "Хаджи Димитър") в родния ми град, Сливен, на 30 октомври, 2020 г.; диагнозата бе хепатит, поставена от преглеждащия гастроентеролог (д-р Павлов), който е и завеждащ болничното заведение (персоналът го наричаше "Шефа"). Аз влязох в болницата като придружител на майка ми заради проблемите й със слуха и защото държах да сме зедно. Прегледът на ехограф показа, че няма изменения в черния дроб и жлъчката, органите изглеждаха в нормално състояние. По късно същия следобед се бях отбила в апартамента да събера още дрехи и лични вещи, когато получих обаждане по телефона от болницата. Писклив женски глас ме уведоми, че мама е дала положителен резултат за КОВИД-19 и трябва незабавно да се върна в болницата. Бяхме се изолирали в продължение на седмици преди това, без контакт с други хора, не е възможно да се е заразила, това трябва да е някаква грешка, си мислех. Докато успея да стигна (само за броени минути след трескаво пътуване в таксито по тъмните улици на малкия град), вече бяха преместили мама в КОВИД отделението, отвъд заключени врати. Лекар ме чакаше на портала и заяви натъртено, че не ми е разрешено да влизам, нито да я видя повече.
Отказах да си тръгна. След кратък телефонен разговор с "Шефа" ми бе обяснено, че мога да придружа мама, но само като пациент, болен от КОВИД-19 - въпреки многократните ми възражения, че нямам никакви симптоми свързани с вируса, нито един, нито пък майка ми има такива. "Няма значение! Ще се разболееш и ако се съгласиш да влезеш с нея, ще станеш пациент още утре, най-късно вдругиден!" Повтаряха ми го непрекъснато. В никакъв случай нямаше да я оставя, така че не бе въпрос на избор. Знаех как трябва да постъпя. Едва сега си давам сметка за основната ми грешка: презумпцията, че това са компетентни професионалисти, чиято цел е да излекуват пациента, съобразено с конкретния случай. Доверявах се и считах, че лекуват чернодробното заболяване както е необходимо. Нямах представа какво вършат в действителност и на какво са способни. Моето невежество и доверчивост в медицината се оказаха фатални.
Влязох без да се замислям, побързах да я намеря по тесния коридор на малко отделение, което се състоеше от около 4-5 стаи, двама пациенти в стая. Първоначално бяхме настанени в стая 2, където открих друг пациент на единственото оставащо легло - тежко болна жена на 80-годишна възраст. Можех да прекарам нощта стоейки права, или седнала до мама на тясното легло, а не трябваше да я притеснявам и молих, буквално молих, за един стол. "Тук сме в затвора, миличка," промълви другата пациентка. "Добре, че си до майка ти, не я виждам как ще осъмне без теб, горката женица. Третират ни като животни, оставят храната отвън сякаш сме кучета. И викат, постоянно викат, веднага щом влязат. Бързо, бързо, мушкат иглите, целите сме в рани от тия пущини, боли, та боли - ама на тях изобщо не им пука! Маските, слагайте маските, ще мълчите и няма да говорите, стойте вътре, не може да напускате стаята! Крещят като на добитъци. А през другото време се спотайват зад стъклените врати, нито можеш да ги видиш, нито да ги повикаш за помощ, нищо не можеш да направиш... Нямам думи, просто нямам думи да ти опиша," повтаряше тя.
И се оказа абсолютно права. Само за няколко часа, с ужас проумях къде бяхме попаднали. В 5 сутринта вратата се отвори с трясък, нахлу санитарка - призрачна фигура опакована в бяло, предпазно облекло. Светна луминисцентните лампи, почна светкавично да пръска навсякъде с дизинфектант и да забърсва пода, който стана толкова хлъзгав, че не бе възможно как да се изправиш. Отвратителната, парлива миризма почна да гложди в носа и очите ми, опитах да не дишам, надявайки се да премине. Едва успях да стигна до вратата, за да я открехна и проветря стаята, плъзгах се като в поледица. Само след секунди, някой отвън затръшна вратата - наблюдаваха ни! Около 7 сутринта, някой извика: "закуската!" И действително, на бял поднос отвън, същата санитарка бе хвърлила пластмасовите торбички, по една на пациент. Трябваше да протегнеш ръка, да ги грабнеш и пак да затвориш вратата. Същото се повтори на обяд и вечеря. Не можех дори да опитам тази храна, но се постарах да накарам мама да хапне няколко лъжички.
Това не бе болница, а затворнически лагер. Прозорците бяха заключени, вратите винаги затворени, заповядваха ни да стоим вътре ден и нощ, без въздух, само кратки посещения до общата тоалетна в коридора - през останалото време ни беше категорично забранено да напускаме стаите! Персоналът (лекар, сестра и санитарка), които работеха на смени по трима в екип, се появяваха сутрин и следобед за визитация, нахлувайки в стаите. Усещах ги по виковете даже преди да преминат стъклените врати. Крещяха непрекъснато на пациентите и един на друг. От глава до пети облечени в предпазни дрехи, като в научно-фантастичен филм - причудливи, бели извънземни, чийто очи едва различавах под шлемовете. Много бързо разбрах колко студени и безчовечни са те. Животът се превърна във филм на ужасите - кошмарна реалност, която разумът не можеше да проумее, нито да й противостои.
Към обяд в събота, сестрата извика да изляза отвън. Държеше пръчица за проба - "трябва да приложим теста," разпореди. Видях "Шефа" застанал до нея с ръце зад гърба, като надзирател. Отказах да дам проба, като изтъкнах, че нямам каквито и да било симптоми и че нямат право да ме принуждават да се тествам. Пенков побесня и се развика, заплаши ме, че ще повика полицията да ме арестуват и затворят вкъщи под строга карантина, без да мога да видя мама в продължение на седмици. Нямах друг избор, освен да позволя на сестрата да вземе проба. След като я взе и струйка алена кръв бликна от носа ми, се спогледаха многозначително с Шефа. Само няколко часа по-късно, същата медицинска сестра заяви, че резултатът от ПСР пробата ми излязъл положителен и че вече и аз съм техен пациент. Това се случи по време на следобедна визитация. Грабна ми ръката и постави абоката (силиконов катетър намушкан във вената за поставяне на системи). После ме инжектира с антибиотик, преди дори да мога да попитам точно какъв. И се приготви да постави инжекция с антикоагулант в корема. Сега вече успях да я спра. "Кръвното ми е винаги много ниско, искате да колабирам ли? Кой ще се грижи за майка ми тогава, нали съм придружител, за да помагам на екипа ви?" Това проработи и тя излезе. Същият следобед ми направиха белодробна рентгенова снимка и ме информираха, че съм "доста болничка." Исках да крещя, но реших да играя ролята си. "Наистина ли съм много зле, ще мога ли да оздравея?" Запитах треперливо, с очевиден страх. "Ще се оправите разбира се, не се притеснявайте изобщо."
Но тормозът продължи. Всеки ден през сутрешните и следобедни визитации в продължение на първите 5 дни, медицинските сестри се опитваха да ме инжектират с нещо. Освен това постоянно раздаваха хапчета. Толкова много, че спрях да броя. Не можех да разбера какви медикаменти бяха, в последствие стана ясно, че са антибиотици, хапчета против разстройство, стомашни болкоуспокоителни. Сред тях имаше таблетки с надпис на китайски език, също антибиотици. Всички тези отрови криех в дъното на дамската си чанта и ги трупах там до последно. Лекарите и сестрите постоянно измерваха температурата и нивото на кислород (в повечето случаи настояваха да използваме собствени термометри, добре че си носех). Изпитвах ужас при мисълта, че мога да се разболея, та нали бяхме затворени в толкова тясно пространство, без въздух, обградени от тежко болни хора - някои от които очевидно страдаха от пневмония и кашляха до късно през нощта. Мъчителни, стряскащи звуци - понякога виждах неколцина от тези пациенти, предимно мъже. Влачеха се до санитарния възел, с бледи лица, с невиждащи погледи.
Другата пациентка в стая 2, (с двустранна пневмония) преодолявайки болката и докато едва си поемаше дъх, ми обрисува в потресаващи подробности така нареченото лечение, на която я бяха подложили през изминалата седмица. По-късно разбрах, че това е бил непрекъснат обстрел от шест или седем различни антибиотици, поставяни от медицинските сестри няколко пъти на ден, по предписание на лекарите. Протоколът - такова бе наименованието на въпросната практика. Коктейл от антибиотици, с който инжектираха болните непрекъснато, систематично, безмилостно, без оглед на конкретните придружаващи заболявания, контраиндикации, индивидуалната клинична картина, историята, потребностите или обстоятелствата на всеки пациент. Човешкото тяло, дори в относително добро здраве, не е устроено да издържи на подобна яростна атака от токсични субстанции. Така нареченият КОВИД-19 Протокол на тази болница бе смъртоносен. Медицинският персонал (лекари и сестри), които работеха в това конкретно отделение - същите онези, чието професионално задължение е да спасяват човешки живот като храбри герои в сполетялото ни бедствие - са хората, които убиха майка ми. И аз станах свидетел на това. И заявявам недвусмислено: те са убийци! Почакайте, още по-страшното е, че извършиха това убийство за печалба. Тази болница, както се оказва, работи по общоизвестна финансова схема: хваща в капан беззащитни пациенти, натъпква ги с антибиотици, за да източва пари от Здравната каса по клинична пътека за лечение на КОВИД-19, трупайки солидни печалби в размер от 1200 лева на човек (сума, равняваща се на около 6 месечни пенсии). Иначе казано, това са много пари! Пресметнете сами: 1200 лв. на човек, двама пациенти в стая, изписвани след седмица, с новопостъпили на всеки 7 дни. Добре организирана машина за убийства, която се възползва напълно от върлуващата пандемия - и няма изглед да спре да съществува.
На третият ден, мама започна да изпада в кома. Първоначалният стадий на вирусен хепатит прогресира в токсичен, защото антибиотиците унищожиха черния дроб. Да, както научих, хепатитът е опасно инфекциозно заболяване. Но напълно лечимо, като пациентите се възстановяват и излекуват с правилно, своевременно приложено лечение. Такова лечение изобщо не беше предприето за майка ми. Едва когато почнах да разпитвам щателно и упорито, три дни след като бяхме влезли в Ада, едва когато неспирно умолявах лекарите да приложат нужните медикаменти, за да лекуват черния дроб, те най-после направиха някакъв вял опит да проведат лечение на истинското, на единственото дефакто, заболяване, заради което бяха ни приели в болница. Но вече беше много късно. Дори след като тя изпадна в кома, продължавах да провеждам консултации със специалисти по телефона, трескаво се опитвах да направя всичко по силите ми, за да я спася. Молех трите чудовища в бели, найлонови екипировки да спрат антибиотиците, да предприемат всички необходими мерки за чернодробно лечение, апелирах към сестрите да ни помогнат. На седмия ден се появи невролог, установи, че мама е в критично състояние и препоръча медикамент за мозъка. Не го приложиха. Помолих за друго лекарство, заместител на белтъчини, което се препоръчва в такива случаи. Не го осигуриха. Всяко нещо, което понечих да сторя, всички мои отчаяни опити да накарам тези хора да направят необходимото, да изпълнят в действителност професионалните си задължения, да спазят клетвата, която бяха поели да лекуват и спасяват живота на пациента - бяха до последно и грубо отблъсквани, напълно игнорирани и отхвърляни. Единият, д-р Чанев, с неприкрито удоволствие се изсмя подигравателно на разтревожения ми въпрос дали състоянието на мама е медицинска кома. "Чуйте се какво приказвате и недейте да дрънкате подобни глупости!" На следващата сутрин, другият дежурен потвърди, че е изпаднала в чернодробна кома. В последствие бъбреците отказаха, а черният дроб се разгради до неизбежния, фатален изход.
На седмия ден, 6 ноември, 2020 г., малко след 9 вечерта, мама издъхна. До последната минута се молех за чудо. Надявах се, че някак ще успее да се съвземе, че ще можем двете заедно да излезем оттам. Дори след като почина, отказвах да повярвам, че се е случило, не откъсвах поглед от лицето й, търсейки най-малкия признак на живот. Единственото, което медицинската сестра всъщност направи същия следобед, бе да ме инструктира да почукам на стъклените врати, "нали, ако стане така." И се подразни, когато я повиках; направи ЕКГ и тогава видях правата линия. Видях също как размаха ръце с установения жест към тавана и накрая разбрах, че там има камера, че тези чудовища са ни наблюдавали през цялото време! А после, неописуемият ужас да стоя до леглото, онемяла, докато три санитарки, появили се като вещиците от "Макбет" увиха мама в черни, найлонови торби за боклук. Два часа по-късно, пак нахлуха, за да отнесат тялото в моргата, проклинаха и пъшкаха, че много тежи. Сякаш говореха за неодушевен предмет. Прекарах нощта сама в онази стая. Държаха ме чак до обяд на другия ден и накрая ме изписаха. Трябваше да подпиша куп документи със задна дата, че съм била хоспитализирана. Когато попитах каква точно бе диагнозата ми, промърмориха в отговор: "ами, нали бяхте придружител." Няма думи, няма думи, наистина...
Изгледала съм достатъчно епизоди от сериала "Игра на тронове" и помня отчетливо един от главните герои. Ария Старк - момичето, чиято единствена цел бе да отмъсти за цялото си семейство, как повтаряше имената на враговете, които се бе заклела да убие, един по един, като мантра, която й даваше сили. Имаше нощи, в които обикалях опустелия апартамент и си припомнях всичко, което се бе случило, премисляйки ужасяващите подробности една по една и ми идваше да крещя, а не можех да издам нито звук. И тогава си спомнях имената на хората, които носят отговорност за смъртта на майка ми: д-р Чанев, д-р Ангелов, д-р Режев, д-р Павлов, коварният им "Шеф" Пенков. А също и медицинските сестри, послушно дали своя принос, които инжектираха отрови в тялото й всеки ден в продължение на седем дни. Припомнях си изумителната некомпетентност, престъпната безотговорност и грубото нарушаване на права, на които станах свидетел толкова пъти. Как настояваха да държа кислородната маска постоянно поставена и лекар ме уверяваше, че се подава кислород, а се оказа, че апаратът не е работил два дни без мое знание. Грешките, които бяха допуснали в съобщението за смърт - до такава степен, че траурната агенция поиска поправки и трябваше документите да бъдат върнати обратно в болницата, за да може да бъде издаден смъртен акт. Как се опитаха да се възползват от състоянието на шок, в което изпаднах след смъртта й, как минути след като бе издъхнала ми връчиха два документа за попълване: молба, с която да откажа аутопсия и декларация, с която да потвърдя, че няма да търся съдебна отговорност от медицинския персонал, управлението и болничното заведение. Последният документ, който представлява отказ от правосъдие, е в груб разрез с конституцията. А списъкът с нарушения е още по-дълъг, включително инциденти и постъпки извършени от тези лица, които са толкова ужасяващи, че не мога да ги опиша тук...
Изгубих майка си и осъзнавам, че търсенето на съдебна отговорност няма да я върне. Искам тези хора да бъдат осъдени и заклеймени в съдебната зала на публичното мнение. Искам престъпленията им да се разкрият в очите на общността и на целия свят. Искам тези хора, които безспорно и напълно осъзнават действията, които извършиха в качеството си на здравни работници, да застанат пред собствената си съвест, пред умишленото изпълняване на заповедите, които следваха, пред своя безчовечен и абсолютен отказ да направят всичко необходимо, за да я спасят. И докато гледам в очите това институционализирано зло, назовавайки го с неговото име (и тези на отделните му извършители), си припомням обичта и щедростта на моите приятели и близки, които се притекоха на помощ в най-трудните моменти. И нямам думи да изразя своята признателност за подкрепата им, за добротата на всички онези, които сега са моето семейство.
Инстинктът за самосъхранение е най-силният в нас. Той ме измъкна от болничния ад, но аз се презирах заради него. Трябваше да мисля само за мама, не за своето собствено оцеляване. Понеже нямах никакви симптоми през цялото време, успях да избегна бруталния режим от лекарства. Защо им се доверих първоначално, защо не можах да се намеся в нейна защита по-рано, да ги накарам да лекуват чернодробното заболяване, да преустановят изцяло антибиотиците? На четвъртия ден, успях да убедя лекаря да спре един от антибиотиците (Метронидазол, който се оказа особено вреден за черния дроб). Питах непрекъснато какво лечение се прилага за хепатит, докато най-после започнаха да инжектират правилното лекарство - поне така заяви сестрата - и ми предоставиха хапчета, които да й давам. Тя вече не бе в състояние да ги приема, дори след като разтварях капсулите в лъжичка вода. Бе изпаднала в кома, не можеше да преглъща. Помолих ги да включат глюкоза на система, също и натриев хлорид. Недостатъчни мерки, приети твърде късно. Всяко спечелване на битка бе недостатъчно и твърде късно. Връщайки се назад сега, си казвам, че се борих срещу чудовищата с нокти и зъби през онези ужасни седем дни. Борих се, но загубих. И защото не можах да я спася, се мразех.
Бруталната, достойна за отвращение, сюрреалистична нечовечност на случилото се, събитията, които доведоха до смъртта й, действията на целият персонал на въпросното КОВИД-19 отделение в тази институция (МБАЛ "Хаджи Димитър") - трудно ми е да проумея всичко това и досега. Тези хора отнеха най-близкия ми човек, най-значимия в света - унищожиха живота и на двете ни. В онази нощ изгубих не само мама, изгубих някаква основна частица от себе си. Усетих се откъсната - и още го усещам - корабокрушенец сред океан от празнота. Човек не е в състояние да се подготви за такова нещо - да посреща и осъзнава, да приема скръбта. Може да си е представял, че ще реагира с достойнство, благосклонно, кротко. Дори преизпълнен с дълбока съпричастност към човешкото страдание и неизбежния край, очакващ всички ни. Нищо подобно. Посрещането на скръбта е абсолютна, безумна агония - грозна до неузнаваемост, назряла с отровните оттенъци на всяка отрицателна емоция, на която сме способни. И не е нещо, с което мога да се примиря.
Тъканта на живота сега е разкъсана на два отделни свята: Преди и След. Преди изглежда още по-нереално, защото само месец назад във времето, мама и аз се хранехме заедно, излизахме на нашите вечерни разходки, смеехме се, прегръщахме, радвахме се на ежедневните ни, най-обикновени навици. Всички толкова дребни на пръв поглед неща, които събрани в едно, са най-важното - онова, в което чак сега разпознах нашето тихичко, но недвусмислено, щастие. Лошото се случва много бързо, връхлита като вълна от цунами така внезапно, че нямаш време да мислиш, реагираш, още по-малко да се спасиш. За броени часове, мама и аз пропаднахме в тъмнина, каквато не съм и можела да си представя, ад не от девет, а от деветнайсет кръга - всяка една от зловещите цифри, равнозначна на друг вид болка, унижение, жестокост и страдание, на които бяхме подложени отново и отново, в продължение на цели седем дни и нощи.
На толкова неща се съгласяваме, подчиняваме безропотно, приемаме за достоверни. Храним такова уважение към лекари и медицински персонал, разчитаме на мнението и препоръките им като специалисти, осланяйки се на доверието, че следват правилния курс на лечение, за да сме читави и здрави и най-вече, за да спасят живота ни, когато се налага. Лекарите и медицинските сестри работещи в МБАЛ "Хаджи Димитър" в Сливен, действаха в качеството си на здравни професионалисти и служители на болничното заведение, когато убиваха майка ми. Също така, техните действия бяха по заповед на управлението на болницата, в полза на институция, чийто единствен интерес е да трупа печалба на всяка цена. Въпросната институция, нейното управление, както и целият медицински екип в отделението за КОВИД-19, експлоатираха самотни, изплашени възрастни хора с придружаващи заболявания - с цел финансова облага. И се опасявам, че още го правят. И се боя, че ще има други невинни жерви. Точно затова реших да разкажа нашата история.
Не се заблуждавайте, в болнични заведения като горе-описаното, в институции по цялата страна, човешки същества биват експлоатирани, тероризирани и изтезавани за печалба. Надделява зло - прозаично, систематично, равнодушно и вездесъщо. Всяко семейство, населено място, обществото ни като цяло - всички ние заедно - трябва да осъзнаем тази ужасяваща реалност. Чудовищата са тук, но тук сме и ние. Разбираме, че са способни на всичко, да унищожат живота на невинни хора, с единствената цел да забогатеят. Те трябва да бъдат лишени от правомощията си, от средствата и ресурсите си, тези хора просто трябва да бъдат спрени. А ние трябва да проумеем собствената си сила, мъдрост и способности. Тези хора са ни подвеждали, накърнявали интелекта и достойнството ни, достатъчно дълго. Те са ни манипулирали и плашили, дехуманизирирали и подлагали на експерименти беззащитни пациенти като животни в лаборатория, нарушавали са правата ни, убивали са невинни хора без да им мигне окото - включително и моята майка. Това трябва да спре! Време е да ги заставим, ако не заради нас самите, то в името на най-близките ни хора, на поколенията идващи занапред. От нас зависи да си възвърнем правата и човечността, каквото и да ни струва. И ако мога да извлека поука и разкажа своя трагичен случай, с надеждата да предотвратя други такива, то навярно си струваше. И мама не си отиде напразно...
Когато цяла една система ти заявява, че си никой, че не значиш нищо, че не си друго освен марионетка от месо годна за употреба и консумация, докато издържи; когато дълго и непрекъснато системата набива това послание в мозъка ти, сам почваш да го вярваш. По дяволите, обаче - майка ми имаше значение! Аз също - еднакво и заедно с вас, всички, които четете това сега, вашите приятели, колеги, съседи, любими хора, непознати и да, дори онези, които ви досаждат до неприязън! Припомням си го, всеки път щом мога. И повтарям: аз имам значение, ти имаш значение, ние имаме значение.
_________________________
This is my own, true account of the COVID-19 hospital hell which only one of us survived. I fear more lives will be lost. For those of you who knew my mother: Please share. For those of you who don't: Please share. For everyone reading: Share this, please!
***********************************************
The Nineteen Circles
It all began with a dream. A waking dream. "Three little guys," my mother blurted out as I sat on the edge of her bed, keeping watch. She appeared to be asleep, but fidgeting, restless - tapping fingers on the bedframe, raising an eyebrow, murmuring unintelligible phrases as the early evening fell about the room. And then, out of the blue, she whispered so distinctly it caught me off guard. Three little guys sounded cartoonish, ludicrous even. Was she hallucinating? Was this an omen of some kind? A strange, terrible feeling knotted my stomach. I tried to shake it, calling out loud. "Mama, are you dreaming, what's with these guys, the three little guys - you're scaring me!" She looked up and retorted with a dismissive, regal laugh: "Nonsense. Just three little plastic guys, plain as can be." Weeks later, I figured out it might have been the toys that cashiers at the grocery store were handing out at the register, gifts to shoppers who spent over a certain amount on their purchase. I had brought a few home the day before - animated characters that looked like pieces out of a puzzle: Mr. Camel, Mr. Walrus, Mr. Porcupine. Funny, the things you remember - odd, seemingly insignificant details that finally make sense weeks or months later. That night, October 29th of 2020 was the last night we spent home.
These are the facts and I will try my best to describe the events that followed as honestly and accurately as I can. Mom was admitted into the hospital (private hospital "Hadji Dimitar") in my hometown of Sliven, on October 30, 2020; the diagnosis was hepatitis, confirmed by the examining gastroenterologist (Dr. Pavlov, head of gastroenterology), with the authorization of the person in charge of the entire institution, Dr. Penkov (later referred to by the staff as "the Boss"). I was to accompany her as a patient attendant and share a room with her because she had a hearing problem, and also because I insisted on staying with her the whole time. The ultrasound test at the hospital revealed no abnormalities in the liver and gallbladder, the organs looked normal. Later that afternoon, I had returned for an hour or so to my apartment to gather some clothes and personal items when I received a phone call from the hospital. A shrill woman's voice informed me that Mom had tested positive for COVID-19 and that they wanted me back at the hospital right away. We had been self-isolating for weeks prior, she couldn't have contracted the virus, they must have got it wrong, I thought. By the time I got there (and it only took a few minutes after a frantic taxicab ride down the darkened streets of this small town), the powers that be had already transferred Mom to the hospital's COVID-19 Unit, behind locked doors. A physician met me at the gate to tell me in no uncertain terms that I was not allowed to enter or see my mother from that point on.
I refused to leave. After a phone conversation with "the Boss" it was explained to me that I had the choice to accompany Mom, but only in the capacity of another COVID-19 patient - despite my repeated objections that I had zero of the symptoms associated with the virus, none whatsoever, and neither did my mother. "You will get sick and if you agree to be admitted into this Unit with your mother, you will become a patient in about a day or so!" They kept repeating this over and over again. I wasn't going to leave her, so it wasn't a matter of choice. I knew what I had to do. Only now am I able to grasp my crucial mistake: the assumption that they are competent professionals, whose sole objective is to heal the patient, taking into consideration each individual case. I trusted them and believed they were administering the right course of treatment for her liver disease. I had no idea what they were actually doing, or what they were capable of. My ignorance and blind trust in medicine turned out to be fatal.
I went in without giving it a second thought, rushing to find her in what appeared to be a relatively small ward consisting of about 4 or 5 rooms, two patients per room. Initially, she was in Room 2, where I discovered another patient lying on the second bed, a woman in her late 80s, very ill. I could spend the night either standing upright or sitting on Mom's narrow bed, which was not an option, so I had to beg - and I mean, beg - for a chair. "We're in prison here, sweetheart," the other woman said. " Good thing you are here with your Mom, she'd be lost without you, poor soul, she'd never make it through. They're treating us like scum, and they leave the food outside, the way you would feed a dog. And then the yelling, they are always yelling, from the moment they come in. Rush, rush, rush, shove in the needles, we're covered in bruises from the damn things, but do they care how much it hurts? Not one bit! Masks, wear your mask, don't talk, stay inside, you can't leave the room! They keep screaming at us like they're herding cattle! And then the rest of the time they are behind the glass doors and you never see them, can't ask for help, can't do anything... No words, there are no words to describe it," she kept whispering.
And she was right, about everything. As the hours went by, it became terrifyingly clear exactly where we were. The door burst open at 5 AM, the ghostly, clad in white protective gear figure of the hospital attendant rushed in, turning on the fluorescent lights, spraying disinfectant everywhere, mopping the floors with it until they were so slippery you couldn't even stand up. That awful, acrid smell burned in my eyes and nostrils. I tried to hold my breath for as long as I could, hoping it would pass. As if treading on ice across the soaking wet floor, I slowly made my way to the door and opened it, to let some air in. Seconds later, it was slammed shut from the outside - they were watching! Around 7 AM someone yelled: "breakfast!" Sure enough, on a white tray just outside the door, the same hospital attendant had dumped two plastic bags, one per patient. You were supposed to reach out and grab them, then shut the door again. Same thing happened at lunch and dinner time. I couldn't eat any of the food, I did my best to get Mom to eat a little, one spoonful at a time.
This was not a hospital, this was a prisoner's camp. The windows were locked, they kept the doors shut, we were to stay inside 24/7 with no fresh air, with only brief visits to the common restroom allowed - otherwise we were prohibited from leaving the room, period. The staff (physician, nurse and hospital attendant) working in shifts of three would take turns showing up twice a day, barging into the rooms for patient visitations in the morning and in the afternoon. You knew when they were about to appear because you could hear them yelling at each other and the other patients. They wore the sinister, sci-fi-looking protective gear head to toe - like bizarre, white alien creatures, whose eyes you could barely make out under the shields. I quickly discovered just how cold and inhumane they were. Life had become a horror film, a nightmarish reality beyond my rational powers to comprehend or oppose.
Around noon on Saturday, the nurse screamed for me to come outside. She was holding a swab, "you have to get the test, " she ordered. I saw "the Boss" standing next to her, hands behind his back like a prison guard. I refused the PCR test, pointing out that I had zero symptoms, there was no reason to subject me to it and they had no right to force me. Dr. Penkov, the Boss, went on a rampage, threatening to call in the police, to arrest me on the spot, send me back home and lock me up under strict quarantine, where I wouldn't be to able see my mother for weeks. I had no choice but to let the nurse take the sample. After she took the swab and bright-red blood gushed from my nose, she exchanged conspiratorial glances with the Boss. Just a few hours later, the same nurse informed me that the PCR test had come out positive and that I, too, was now a patient. This happened during afternoon visitation. She grabbed my arm and inserted the abbocath (a flexible silicone catheter jammed inside the vein in order to administer IV fluids). Then she injected an antibiotic, before I could even ask what it was. Next, she tried to inject a blood thinner in my stomach. This time I was able to stop her. "My blood pressure is always too low, you don't want me to faint, do you? Who's going to look after my mother, then, isn't that what I'm here for, to help you guys out?" That seemed to work and she left. The same afternoon they did a chest X-ray and informed me I was "quite sick." I wanted to scream, but instead decided to play along. "Really, will I be able to make it?" I inquired, with emphatic trepidation. "Oh yes, you'll be fine, nothing to worry about."
But the abuse didn't stop there. Every single day at morning and afternoon visitations during those first five days, the nurses tried to inject me with something. On top of that, they were always doling out pills. So many of them I lost track. Couldn't tell the type of medication, but later confirmed they were antibiotics, pills for diarrhea, and stomach pain killers. Some of them labeled in Chinese, and those I found out were antibiotics as well. All of these poisons I stashed away at the bottom of my purse and kept them hidden there until the end. The doctors and nurses were always measuring oxygen saturation and taking our temperature (in most cases insisting we use our own thermometers, so it's a good thing I had brought one). I was terrified of getting sick, what with being confined in such a small, airless space, surrounded by sick people - some of whom obviously had pneumonia, coughing late into the night. Awful, hacking noises, and I would see one or two of these patients, most of them men, struggling to get to the bathroom, looking pale and hollow-eyed.
Velichka, the other patient in Room 2 (with severe pneumonia, in between gasping for breath and moaning in pain) told me her own story - the harrowing details of the so-called treatment she had been subjected to for the past week. I later found out that it was an endless barrage of six or seven different antibiotics administered by the nurses several times a day, under specific doctor's instructions. The protocol - that's what they called it. A cocktail of poisons they were injecting patients with at regular intervals, systematically, ruthlessly, without any regard for the particular underlying conditions, contraindications or individual patient history, needs and circumstances. The human body, even in relatively good health, is not designed to withstand such an onslaught of toxic substances. This hospital's so-called COVID-19 Protocol was lethal. Their medical staff (physicians and nurses) working in that particular unit - the exact same individuals whose job it is to save lives as the brave heroes in the midst of a global catastrophe, are the ones who killed my mother. And I was there to witness it. And I am here to say out loud: they are murderers! Oh, but wait, it gets worse - the murder they committed was for profit. This hospital, as it turns out, was running a money scheme, rounding up defenseless patients, pumping them full of antibiotics in order to get paid by the Health Fund for treating "COVID-19" in their designated Unit, generating the hefty profit of 1,200 leva per person (which, to put things in perspective, is the equivalent of about 6 monthly pensions in this country). In other words, a lot of money! 1,200 per person, two patients per room (discharged after a week), with newly admitted ones coming in every 7 days - you do the math. A well-organized killing machine taking full advantage of the raging pandemic, with no end it sight.
On the third day, Mom gradually slipped into a coma. What had originally begun as viral hepatitis eventually became toxic because the antibiotics destroyed her liver. Yes, from what I learned about hepatitis, it is a dangerous, infectious disease. But one that is entirely treatable and patients are able to make a full recovery with the proper course of treatment early on. No such treatment was ever given to my mother. Only when I started making inquiries three days into our descent into Hell, only when I began pleading with the doctors to provide the necessary medications to support the liver, did they finally make a feeble attempt to treat the actual condition, the only condition, that had brought us into their hospital in the first place. But it was too late. Even after she fell into a coma, I was consulting with specialists over the phone, frantically trying to do everything in my power to save her. I begged the three monsters in plastic white Hazmat suits to stop the antibiotics, to do what needed to be done to heal the liver, I pleaded with the nurses to help us. A neurologist showed up on the seventh day, saw that Mom was in critical condition and recommended a medication for her brain. It was not administered. I asked for a different medication, a protein substitute recommended in such cases. They never provided it either. Everything I tried, every single desperate attempt to get these people to do what had to be done, to perform their actual job duties, to keep the oath they had taken to heal and save the patient's life - all blatantly disregarded, flat out dismissed and denied. One of them, Dr. Chanev, took evident pleasure in ridicule as he scoffed at my anxious question whether Mom's state was a medical coma. "Listen to yourself, quit babbling this kind of nonsense and stop being ridiculous!" The next morning, the other one in charge confirmed that this was a liver-induced coma. In the end, the kidneys failed and the liver had degraded to the inevitable, fatal outcome.
On the evening of the seventh day, November 6, 2020, at 9:15 PM, my Mom took her last breath. Up until the very last minute, I had been praying for a miracle. I kept hoping she would somehow pull through, that the two of us would be able to walk out of there alive. Even after she was gone, I refused to believe it, couldn't take my eyes off her face, searching for the tiniest sign of life. The only thing the nurse had actually done that afternoon was to instruct me to knock on the glass door and let her know if IT happened. She seemed to be annoyed when I called for her, performed an electrocardiogram and then I saw the flat line. And I also saw her waving, making the appropriate gesture at what I finally understood was a camera, through which these monsters had been watching us the entire time! And then the indescribable horror of standing there, unable to utter a sound as three hospital attendants showed up like the witches from Macbeth and wrapped Mom in black, plastic garbage bags, then reappeared two hours later to wheel the body into the morgue, cursing and screaming how heavy it was. As if they were referring to an inanimate object. I spent the rest of the night alone in that room. They kept me waiting until noon the next day, when they finally discharged me. I had to sign a bunch of documents, backdated to the day of my hospitalization. When I inquired as to what my diagnosis had been, the mumbled reply was: "Well, you came in to accompany your mother in the capacity of a patient attendant." No words, no words, indeed...
I had seen enough Game of Thrones episodes to recall one character in particular. Arya Stark, the girl whose only purpose in life was to avenge her entire family, how she kept repeating the names of those she had sworn to kill, one by one, like a mantra, and it kept her going. There were nights I paced around the empty apartment, thinking back on everything that had happened, turning all those horrific details over and over in my head until I wanted to scream, but no sound came out. And then I would recall the names of the people responsible for Mom's death: Dr. Chanev, Dr. Anguelov, Dr. Rezhev, Dr. Pavlov, the insidious "Boss" Penkov. The nurses, too, who played their obedient part, injecting poisons into her body every single day for seven days. I recalled the staggering incompetence, criminal negligence, and gross violation of rights I witnessed on so many occasions. How they insisted I keep the oxygen mask on her at all times, the doctor emphatically assuring me that oxygen was being supplied through the machine, when in fact it hadn't been functioning properly for two days without my knowledge. The errors they made filling out the statement of death paperwork, so the funeral agency had to send it back for corrections before the death certificate can be issued. Taking advantage of the state of shock I was in, throwing two pieces of paper at me to sign minutes after she had passed away: the first one, a request to decline the autopsy; the second, a statement to confirm that I would not bring charges against the medical staff, the hospital and its management. The latter document alone is in blatant violation of the Constitution. And the list goes on with incidents and actions by these individuals so appalling I cannot describe them now...
Initiating legal action against them won't bring back my mother. I want these people judged in the court of public opinion, I want their crimes exposed in the eyes of the community and the world at large. I want them to face their own conscience: the knowledge and certainty of their actions in the capacity of medical professionals; the deliberate execution of the orders they followed; their inhumane, absolute refusal to do anything to save her. As I stare institutionalized evil in the face, as I call it by its name (and those of its individual perpetrators), I am also reminded of the love and generosity of my friends and relatives, offering their support when I needed it most. And I'm speechless with gratitude for the kindness of so many, for the goodness of those who are now my family.
The instinct for self-preservation is the strongest one we have. It's what got me out of the hospital hell, but I also despised myself for it. I should have been thinking only about Mom, and not about my own safety and survival. Since I was completely asymptomatic the entire time, I was able to resist their brutal regimen of drugs. Why did I trust them to begin with, why couldn't I intervene on her behalf sooner, get them to treat only the underlying liver disease, prevail on them to stop the antibiotics altogether? On day 4, I managed to persuade the doctor to discontinue one of the antibiotics (Metronidazole, which turned out to be particularly harmful to the liver). I kept asking what type of treatment was given for the hepatitis, so they finally started injecting the right medication - or so the nurse claimed, and gave me pills that Mom was supposed to take orally. At that time, she was no longer able to take them, not even if I dissolved the capsules in a teaspoon of water. By then, she was in a coma and could not swallow. So I begged them to administer glucose on an IV, to administer Sodium Chloride IV infusions. Too little, too late. It seems every daily battle I won was too little, too late. I tell myself now, looking back on it, I tell myself that I fought the monsters tooth and nail, for those awful seven days. I did, but I lost. I failed her, and I hated myself for that, too.
The brutal, despicable, surreal inhumanity of it all, the events that led up to her death, the actions of the entire staff of the COVID-19 Unit in that institution - I struggle to comprehend any of that to this day. Those people took away my closest family, the one person who mattered the most in the whole world, they wrecked both of our lives. I didn't just lose my Mom, I lost some fundamental part of myself that night. I felt - and still feel - adrift, shipwrecked in the middle of a vast ocean of emptiness. Confronting that reality, struggling to cope or come to terms with grief is nothing you can prepare for. You might imagine it would be dignified, graceful, serene. Perhaps even imbued with a deep sense of compassion for human suffering and the same, inevitable ending that awaits us all. It is none of those things. It is sheer, senseless agony - ugly beyond recognition, ripe with the poisonous color of every negative emotion you could think of. And it is not something I can resign myself to.
The fabric of my life has been ripped into two separate realms - Before and After. Before seems even more unreal because just a month ago, Mom and I were eating meals together, going out for our evening walks, laughing, hugging, enjoying our simple, everyday routines. All the little things that added up into the most important one - what I now understood had been our own quiet, but unequivocal kind of happiness. Bad things happen too fast, they hit you like a tidal wave so suddenly you have no time to think, to react, much less to escape. In a matter of hours, Mom and I were plunged into a darkness I never could have imagined, a hell not of nine but of nineteen circles, and each of those infamous digits stood for a different kind of pain, humiliation, cruelty and suffering that we were subjected to, over and over again, for seven whole days and nights.
The things we find ourselves agreeing to, obeying without resistance, taking for granted. We look up to physicians and medical staff, relying on their expert opinion and recommendations, assuming they know what is best for us, believing they are following the right course of treatment to ensure our health and well-being and most of all, to save our lives, if necessary. The doctors and nurses at Sliven's private hospital "Hadji Dimitar" were acting in their authority as medical professionals and hospital employees when they killed my mother. They were also acting under the authority of hospital management, on behalf of an institution interested solely in generating profit at any cost. This institution, its management, and the entire medical staff working in the COVID-19 Unit were exploiting frightened, isolated elderly patients with underlying medical conditions in order to fill their coffers with money. And I believe they are still doing it. And I fear there will be more innocent victims. Which is why I decided to write and tell our story.
Make no mistake about it, in hospitals just like the one I describe, in institutions across the country, people are being exploited, terrorized and brutalized for profit. There is a preponderance of evil - prosaic, systematic, matter-of-fact and ubiquitous. Every family, every community, the whole of society - all of us - must wake up to that gruesome reality. The monsters are here, but so are we. We know that they're willing to destroy innocent lives at any cost, solely for financial gain. They need to be stripped away of their authority, funding and resources, they simply need to be stopped. We have to recognize our own strength, wisdom and resources. These people have insulted our intelligence long enough, they have manipulated and intimidated us, dehumanized and conducted experiments on helpless patients as though they were testing animals, they have abused our rights, and they have killed innocent people in cold blood, including my own mother. This has to stop! It is time we forced them to stop, if not for our own sake, then for our loved ones, for the sake of the generations that are to come. It is up to us to re-claim our rights and humanity, regardless of the cost. And if I can shed some light on my own tragedy in the hope that it might prevent others from happening, then maybe it was worth it. And my Mom didn't die in vain...
When a system tells you that you don't matter, that you are nothing but an expendable meat puppet, fit for consumption until you can no longer be used, when it keeps drilling that message into your brain long enough, you start to believe it. But Goddamn it, my mother mattered! So do I - just as much as any of you, who are reading this right now, and your friends, colleagues, neighbors, loved ones, strangers, yes, even the people that annoy the living daylights out of you! I try to tell myself that, every chance I get. And I keep repeating: I matter, you matter, we matter.
