"Глобализацията има своите позитиви, но и своите сериозни негативи. Именно нежеланието на политиците да се справят с негативите от глобализацията е в основата на сериозния ръст на популистки и в основата си антидемократични движения, които използват натрупалото се недоволство от икономическите проблеми за свои политически цели.
В началото глобализацията е носител на промени, икономически и социални реформи, съпротива срещу закостенялите обществени порядки и бизнес модели, които са имали своите сериозни защитници в лицето на синдикатите и големите местни фирми. С напредването на процеса обаче, на преден план излизат износителите и международните инвеститори, които се превръщат в сериозна лобистка сила и направляващи политическите процеси.
Ясно е, че настоящите икономически и политически процеси не могат да продължат да се развиват в настоящата си посока, тъй като последиците са изключително негативни за всички (може би с изключение на 1% най-богати). Едиственото разумно решение е търсенето на компромис и отказ от превъзходството на един конкретен глобален икономичеки модел. Отделните държави трябва да си върнат възможността да взимат най-правилните решения за своите граждани. Пътят за това минава през отказ от икономическата ортодоксия, формирала икономическите процеси през последните 40-50 години и връщане ролята на световните организации и институции, създадени в следствие на системата от Бретън Уудс, където световните икономически и политически проблеми да бъдат решавани!
Това е един дълъг материал с автор Дани Родрик, който дава обобщена картина на проблемите около глобализацията и превръщането ѝ в нейната крайност - хиперглобализацията. Един стойностен и задълбочен анализ на това какво всъщност е глобализацията и какви са основните проблеми, които я съпътстват, както и какъв е възможният път за тяхното разрешаване", коментира статията иконимическият и финансов анализатор Юлиян Войнов.

Грешният завой на глобализацията

Глобализацията е в затруднение. Популистката реакция, олицетворена от президента на САЩ Доналд Тръмп е в разгара си. Все още потискана да се разгори напълно търговскатавойна между Китай и Съединените щати лесно може да стане всеобхватна. Страните в Европа затварят границите си пред имигранти. Дори и най-големите защитници на глобализацията сега признават, че тя е довела до ограничени ползи и че нещо трябва да се промени.

Днешните неволи имат своите корени в 90-те години на миналия век, когато политиците насочват света към неговия настоящ, хиперглобалистичен път на развитие, изисквайки местните икономики да бъдат поставени в услуга на световната икономика, а не обратното. В търговията трансформацията започна от създаването на Световната търговска организация през 1995 г. СТО не само затрудни страните да се защитават от международната конкуренция, но и стигна до области, които международните търговски правила преди това не бяха докосвали: селското стопанство  услугите, интелектуална собственост, индустриална политика и здравните и санитарните разпоредби. Дори бяха сключени още по-амбициозни регионални търговски сделки, като Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA).

Във финансите промяната бе белязана от фундаментална промяна в нагласите на правителствата към управлението на капиталовите потоци и към либерализацията. Подтикната от Съединените щати и глобалните организации като Международния валутен фонд и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, държавите разрешиха огромни краткосрочни финансови потоци да могат да преминават свободно през границите в търсене на по-висока възвращаемост.

По онова време изглежда, че тези промени се основаваха на разбирането, че икономиките са стабилни. Вярваше се, че либерализирането на търговията ще доведе до по-продуктивно разпределяне на ресурсите. Капиталът ще се насочи от страни, в които е изобилен, към страни, които имат нужда от него. Увеличението на търговията и по-свободното финансиране трябваше да отпуши частните инвестиции и да стимулира глобалния икономически растеж. Но тези нови договорености дойдоха с рискове, които хиперглобалистите не бяха предвидили, въпреки че икономическата теория би могла да предскаже негативите от глобализацията също толкова добре, колкото и позитивите.

Увеличената търговия с Китай и други страни с ниски заплати ускори намаляването на заетостта в производството в развития свят, изправяйки много общности пред затруднения. Финансиализацията на глобалната икономика (насочване на печалбата и приходите на фирмите към повишаване на цените на техните акции чрез обратно изкупуване на акции или щедри дивиденти вместо към инвестиции и иновации– б.пр.) доведе до най-тежката финансова криза след Голямата депресия. А след катастрофата международните институции промотираха политики за строги икономии, които още повече влошиха щетите. Случващото се с обикновените хора изглеждаше сякаш резултат на анонимните пазарни сили или на действия на далечни политици в чужди държави.

Политиците омаловажаваха тези проблеми отричайки, че новите условия на световната икономика водят до жертване на суверенитет. И те изглеждаха сякаш наистина в невъзможност да предприемат адекватни мерки в новите условия. Десните и левите влязоха в спор не относно правилата на новата световна икономика, а относно това как трябва да приспособят своите национални икономики към тези нови правила. Десните искаха намаляване на данъците и на регулациите; левите настояваха за повече разходи за образование и обществена инфраструктура. И двете страни обаче бяха съгласни, че икономиките трябва да бъдат преустроени в името на глобалната конкурентоспособност. Глобализацията, веднъж възкликна американският президент Бил Клинтън, „е икономически еквивалент на природна сила, като вятъра или водата.“ Британският премиер Тони Блеър се подиграваше на тези, които искаха да „разискват глобализацията“, казвайки: „Може би можете също така да обсъдите дали есента трябва да следва лятото. “

И все пак пътят, по който светът тръгна в началото на 90-те години не беше неизбежен. Международните институции изиграха своята роля, но хиперглобализацията беше по-скоро състояние на ума, отколкото истинско, неизменно ограничение на вътрешната политика. Преди да се появи, страните бяха експериментирали с два много различни модела на глобализация: златния стандарт и системата от Бретън Уудс. Новата хиперглобализация беше по-близка по дух с исторически по-далечния и по-натрапчив златен стандарт. Това е източникът на много от днешните проблеми. Именно към по-гъвкавите принципи на Бретън Уудс трябва да гледат днешните политици, за да създадат по-справедлива и устойчива глобална икономика.

Златната усмирителна риза

За приблизително 50 години преди Първата световна война плюс кратко възраждане през междувоенния период златният стандарт определя правилата на икономическото управление. По време на златния стандарт правителствата трябваше да определят стойността на националните си валути според цената на златото, да поддържат границите отворени за външно финансиране и да изплащат външните си дългове при всякакви обстоятелства. Ако тези правила означаваха, че правителствата трябва да приложат това, което икономистите днес биха нарекли строги икономии (austerity), те трябваше да го направят, колкото и голяма да е вредата върху доходите и заетостта.

Тази готовност да се приложи икономическа болка неслучайно доведе до възникването на първите популистки движения именно по времето на златния стандарт. В края на деветнадесети век Народната партия (популистка селска партия от края на 19 век в САЩ) направи обществено достояние недоволството на бедстващите американски фермери, които страдаха от високи лихви по дълговете си и намаляващите цени на своите продукти. Решението беше ясно: по-лесен кредит, осигурен чрез печатане на пари, които да бъдат осигурени не само срещу обмяна на злато, но и на сребро. Ако правителството позволи на всеки със сребърни кюлчета да го конвертира във валута по предварително зададен курс, предлагането на пари ще се увеличи, повишавайки цените и облекчавайки тежестта на дълговете на фермерите. Но североизточният естаблишмънт (има се предвид Wall Street – б.пр.) и неговата подкрепа за златния стандарт попречиха на реализацията на тази възможност. Обществената фрустрацията нараства и по време на Демократичната национална конвенция от 1896 г. Уилям Дженингс Брайън, кандидат за президент заявява: „Вие не трябва да разпъвате човечеството върху златен кръст.“

Златният стандарт оцеля при популистките попълзновения в Съединените щати благодарение отчасти на случайните открития на златна руда, които облекчиха условията за кредит след 1890 г. Близо четири десетилетия по-късно златният стандарт ще бъде отново премахнат, този път от Обединеното кралство, под натиска на подобни оплаквания. След като ефективно прекрати златния стандарт по време на Първата световна война, Обединеното кралство се върна към него през 1925 г., като фиксира паунда към неговия предвоен курс. Британската икономика обаче беше само сянка на своето предвоенно състояние и четири години по-късно катастрофата от 1929 г. доведе страната до невъзможност да го поддържа. Бизнесът и трудът изискваха по-ниски лихви, които според златния стандарт биха принудили капиталите да напуснат страната. Този път обаче британското правителство избра интересите на своята собствена икономика пред световните правила и се отказа от златния стандарт през 1931 г. Две години по-късно Франклин Рузвелт, новоизбраният президент на САЩ, разумно последва това. Както сега икономистите знаят, колкото по-рано една държава напуска златния стандарт, толкова по-рано излиза от Голямата депресия.

Опитът със златния стандарт научи архитектите на следвоенната международна икономическа система, като главен сред тях е икономистът Джон Мейнард Кейнс, че поддържането на местните икономики на къса каишка с цел насърчаване на международната търговия и инвестиции прави системата по-крехка, а не обратното. Съответно международният режим, който съюзниците изработват на конференцията в Бретън Уудс през 1944 г., предоставя на правителствата достатъчно място за определяне на собствената си парична и фискална политика. Централни за тази система са ограниченията върху международната мобилност на капитали. Както подчертава Кейнс, контролът върху капитала не е само временно явление, докато финансовите пазари се стабилизират след войната; това е „постоянна договореност“. Всяко правителство фиксира стойността на своята валута, но може да я коригира, когато икономиката се почувства ограничена от правилата на международната финансова система. Системата от Бретън Уудс се основава на убеждението, че най-добрият начин за насърчаване на международната търговия и дългосрочните инвестиции е да се даде възможност на националните правителства да управляват своите икономики.

Бретън Уудс обхваща само международни парични и финансови споразумения. Правилата за търговия се разработват по по-свободен, ad hoc начин, под егидата на Общото споразумение за тарифите и търговията (ГАТТ). Но се прилага същата философия. Страните трябва да отворят своите икономики само дотолкова, доколкото това не разстройва вътрешните социални и политически отношения. Либерализацията на търговията се ограничава само до намаляване на граничните бариери – квоти за внос и мита върху произведените стоки и се прилага само за развитите страни. Развиващите се страни по същество са свободни да правят каквото искат. И дори развитите страни имат достатъчно гъвкавост за защита на чувствителните сектори. Когато в началото на 70-те години бързото увеличение на вноса на дрехи от развиващите се страни заплашва заетостта в развития свят, развитите и развиващите се страни договаряха специален режим, който позволи на първите да възстановят квотите за внос.

В сравнение както със златния стандарт, така и с последвалата хиперглобализация, правилата от Бретън Уудс и ГАТТ предоставят на държавите голяма свобода да избират условията, при които да участват в световната икономика. Развитите икономики използваха тази свобода да регулират и облагат своите икономики както желаят и да изграждат щедри държави за благосъстояние, без да се притесняват от тревогите за глобалната конкурентоспособност или за бягството на капитала. Развиващите се страни диверсифицираха своите икономики чрез търговски ограничения и индустриални политики.

Местната автономия от глобалния икономически натиск може да звучи като рецепта за по-малко глобализация. Но през ерата на Бретън Уудс световната икономика беше в разцвет. Развитите и развиващите се икономики растяха с безпрецедентни темпове. Търговията и преките чуждестранни инвестиции се увеличаваха още по-бързо, изпреварвайки ръста на световния БВП. Делът на износа на световната продукция се утрои, от по-малко от пет процента през 1945 г. до 16 процента през 1981 г. Този успех е забележително утвърждаване на идеята на Кейнс, че глобалната икономика функционира най-добре, когато всяко правителство се грижи за собствената си икономика и обществото.

Обратно към духа на златния стандарт

По ирония на съдбата хиперглобалистите използваха самия успех на системата от Бретън Уудс, за да наложат собствения си проект, който да измести вече изградения. Според тях, ако неамбициозните договори на Бретън Ууд бяха направили толкова много за ръста на световната търговия, инвестициите и жизнения стандарт, каква ли по-дълбока интеграция би могла да се постигне при разширението и задълбочаването на техния обхват?

Но в процеса на изграждането на новия режим централният урок на стария беше забравен. Глобализацията стана крайния резултат, а националните икономики се превърнаха в средство за простигането му (нещо като комунизма като краен етап на социалистическия строй – бел. пр.). Икономистите и политиците разглеждаха всяка възможна характеристика на националните икономики през обектива на глобалните пазари. Местните регулации се третираха или като скрити търговски бариери, които трябва да бъдат премахнати чрез търговски споразумения, или потенциални източници на търговска конкурентоспособност. Доверието на финансовите пазари стана първостепенната мярка за успеха или провала на паричната и фискалната политика.

Смисълът на режима на Бретън Уудс беше, че ГАТТ и други международни споразумения ще действат като противотежест на мощните протекционисти в държавите – профсъюзите и фирмите, работещи главно на вътрешния пазар. До 90-те години обаче балансът на политическата власт в богатите страни се измести от протекционистите към лобито на износителите и инвеститорите.

Търговските сделки, развили се през 90-те години, отразяваха силата на тези лобита. Най-ясната илюстрация на тази власт се появи, когато международните търговски споразумения започнаха да включват вътрешна защита за правата на интелектуална собственост, резултат от агресивно лобиране от фармацевтичните фирми, които искаха да увеличат печалбите си, разширявайки монополната си власт към чужди пазари. До ден днешен Big Pharma (голямата фармацевтична индустрия – бел.пр.) е единственото най-голямо лоби зад търговските сделки. Международните инвеститори също спечелиха специални привилегии в търговските споразумения, позволявайки им (и само на тях) директно да съдят правителствата в международните трибунали за предполагаеми нарушения на техните права на собственост. Големите банки, със силата на американската хазна зад тях, тласнаха държавите към отваряне към международните финанси.

Тези, които загубиха от хиперглобализацията, получиха малка подкрепа. Много общности, зависещи от производството в Съединените щати, видяха, че работните им места се изнасят в Китай и Мексико и претърпяха сериозни икономически и социални последствия, вариращи от безработица до епидемии от наркомании. По принцип работниците, пострадали от търговията, трябваше да бъдат компенсирани чрез федералната програма за подпомагане на търговията, но политиците нямаха стимули да я финансират адекватно или да се уверят, че тя работи добре.

През 90-те години икономистите бяха убедени в ролята на глобализацията като двигател за растеж. Те вярваха, че единствената правилна политика е насърчаване на износа и привличане на чуждестранни инвестиции. Ако се прави точно това, печалбите ще се окажат толкова големи, че всички в крайна сметка ще спечелят. Този технократичен консенсус послужи за узаконяване и допълнително засилване на глобалните корпоративните и финансови специални интереси.

Важен елемент на хиперглобалистичния триумфализъм беше убеждението, че страните с различни икономически и социални модели в крайна сметка ще се сближат, ако не на базата на идентични модели, то поне на базата на достатъчно сходни модели , в основата на които стои пазарната икономика. По-специално, решението за приемане на Китай в СТО се основаваше на очакването на Запада държавата да се откаже от ръководството на икономическата дейност. Китайското правителство обаче имаше различни идеи. То не виждаше основание да се отдръпне от управлението на икономиката, която донесе такива чудотворни резултати през предходните 40 години. Оплакванията на западните инвеститори, че Китай нарушава ангажиментите си в СТО и се ангажира с нелоялни икономически практики не бяха чути. Независимо от правните разбирания на всяка от двете страни, по-дълбокият проблем лежи на друго място: новият търговски режим не може да поеме пълния набор от институционално многообразие сред най-големите икономики в света.

По-здравословна глобализация

Политиците вече не могат да реанимират системата от Бретън Уудс във всичките й подробности; светът не може (и не бива) да се върне към фиксираните валутни курсове, всеобхватния контрол на капитала и високите нива на търговска защита. Но политиците могат да извлекат поуките си, за да създадат нова, по-здравословна глобализация.

Едностранчивият унилатерализъм на Тръмп е грешен подход. Политиците трябва да работят за възраждането на легитимността на многостранните търговски режими, а не да ги ограничават. Начинът за постигане на това обаче не е по-нататъшно отваряне на пазарите и затягане на глобалните правила за търговия и инвестиции. Бариерите пред търговията със стоки и много услуги вече са доста ниски. Задачата е да се осигури по-голяма популярна подкрепа за световна икономика, която е отворена по същество, дори ако тя не отговаря на хиперглобалистичния идеал.

Изграждането на тази подкрепа ще изисква нови международни норми, които разширяват пространството за правителствата да преследват вътрешните си цели. За богатите страни това ще означава система, която им позволява да възстановят вътрешните си социални договори. Наборът от правила, които позволяват на държавите временно да защитават чувствителните сектори от конкуренция, се нуждае от реформа. Например, СТО позволява на държавите да налагат временни тарифи, известни като антидъмпингови мита, върху вноса, нойто чуждестранна компания продава под себестойност, ако това заплашва да навреди на местната индустрия. СТО трябва също така да позволи на правителствата да реагират на така наречения социален дъмпинг, практиката на държавите да нарушават правата на работниците, за да поддържат ниските заплати и да привличат производство. Антисоциалният дъмпингов режим би позволил на страните да защитават не само печалбите в индустрията, но и трудовите стандарти. За развиващите се страни международните правила трябва да отговарят на необходимостта на правителствата да преструктурират икономиките си, за да ускорят растежа. СТО също трябва да разхлаби правилата относно субсидиите, инвестициите и правата върху интелектуалната собственост, които ограничават способността на развиващите се страни да стимулират определени отрасли.

Ако Китай и Съединените щати трябва да разрешат търговския си конфликт, те трябва да признаят, че разликите между техните икономики не отшумяват. Китайското икономическо чудо се основава на индустриални и финансови политики, които нарушават основни принципи на новия хиперглобалистичен режим: субсидии за предпочитани отрасли, изисквания към чуждестранните компании да прехвърлят технологии на местните фирми, ако искат да работят в Китай, широко разпространена държавна собственост и валутен контрол. Китайското правителство няма да се откаже от подобни политики сега. Това, което американските компании разглеждат като кражба на интелектуална собственост, е известна от едно време практика, която младите Съединени щати са използвали, когато са били догонващи на индустриализиращата се Англия през XIX век. От своя страна Китай трябва да осъзнае, че Съединените щати и европейските държави имат основателни причини да защитят своите социални договори и местни технологии от китайските практики. Взимайки поука от американско-съветските отношения по време на Студената война, Китай и САЩ трябва да се стремят към мирно съвместно съществуване, а не към сближаване.

По отношение на международните финанси държавите трябва да възстановят нормата, според която местните правителства получават контрол върху трансграничната мобилност на капитала, особено в краткосрочния план. Правилата трябва да дават приоритет на целостта на вътрешните макроикономически политики, данъчни системи и финансови регулации пред свободните капиталови потоци. Международният валутен фонд вече отмени категоричното си противопоставяне на контрола върху капитала, но правителствата и международните институции трябва да направят повече, за да узаконят използването на този контрол. Например, правителствата могат да направят своите национални икономики по-стабилни, като използват „антициклична регулация на капитала“, тоест ограничаване на притока на капитали, когато икономиката прегрява и да въведат облагането им с данъци при тяхното изтичане по време на криза. Правителствата също трябва да се справят с укриването на данъци от богатите чрез създаване на глобален финансов регистър, който да записва местожителството и гражданството на акционерите и действителните собственици на финансови активи.

Оставена на собствен ход, глобализацията винаги създава победители и губещи. Основен принцип за нова глобализация трябва да бъде, че промените в нейните правила трябва да водят до ползи за всички, а не за няколко. Икономическата теория може да допринесе с важна идея тук. И тя е, че компенсациите за губещите е много по-голям, когато първоначалното ниво на бариерата, която се намалява е висока. От тази гледна точка по-нататъшното премахване на останалите вече незначителни ограничения върху търговията със стоки или финансови активи, няма много смисъл. Страните трябва да се съсредоточат вместо това да освободят трансграничната мобилност на работната сила, където бариерите са далеч по-големи. Всъщност пазарите на труда са областта, която предлага най-голямо икономически простраство за задълбочаване на глобализацията. Разширяването на програмите за временна работна виза, особено за нискоквалифицирани работници, в развитите икономики би било един от начините за това.

Предлагането на по-голяма глобализация на пазарите на труда може да изглежда като че ли засилената конкуренция от страна на чуждестранните работници ще навреди на нискоквалифицираните работници в развитите икономики. И в момента може да е политическа неприемливо в САЩ и Западна Европа. Това би трябвало да предизвика сериозна загриженост на правителствата, но само ако те не предложат адекватна компенсация на тези, които губят от глобализацията. Потенциалните икономически позитиви обаче  са огромни: дори малко увеличение на трансграничната мобилност на работната сила би довело до глобални икономически ползи, които биха компенсирали негативите, свързани със завършването на настоящия, отдавна прекъснат кръг от многостранни търговски преговори. Това означава, че има достатъчно възможности за компенсиране на губещите – например чрез облагане на увеличени трансгранични трудови потоци и изразходване на приходите директно по програми за подпомагане на пазара на труда.

Като цяло глобалното управление трябва да бъде ненатрапчиво и гъвкаво, което да позволи на правителствата да избират свои собствени методи за регулиране. Държавите търгуват не за да предоставят ползи на други, а защото търговията създава ползи у дома. Когато тези ползи се разпределят справедливо в цялата национална икономика, страните не се нуждаят от външни правила за налагане на откритост, те ще ги приемат по свое желание.

По-внимателното и гъвкаво управление може дори да помогне на глобализацията. В крайна сметка търговията се разшири по-бързо спрямо глобалното производство през трите и половина десетилетия на режима от Бретън Уудс, отколкото през 1990-те години, дори изключвайки забавянето след глобалната финансова криза през 2008 г. Държавите трябва да налагат международни споразумения за ограничаване на вътрешната политика, само когато са необходими мерки за справяне с т.нар. политики за уязвяване на съседа (beggar-thy-neighbor), които включват изграждане на корпоративни данъчни убежища, икономически картели и политики, които правят една валута изкуствено евтина.

Настоящата система от международни правила се опитва да реши много икономически проблеми, които не представляват истински политики за уязвяване на съседа. Например забрани на генетично модифицирани организми, селскостопански субсидии, индустриални политики и прекалено слаби финансови регулация. Всяка от тези политики би могла да навреди на други страни, но местната икономика ще плати по-голямата част от икономическите разходи. Правителствата приемат такива политики вероятно, защото смятат, че социалните и политическите ползи си заслужават цената. Правителствата обаче могат и да бъркат. Но международните институции няма гаранция, че могат да бъдат по-добри съдии и дори когато са прави, решенията им нямат демократична легитимност.

Тласъкът на хиперглобализацията след 90-те години доведе до много по-големи нива на международна икономическа интеграция. В същото време тя доведе до вътрешна дезинтеграциая. Тъй като професионалните, корпоративните и финансовите елити се свързват с техните подобни по целия свят, те се отдалечават от своите сънародници у дома. Днешният популистки обрат е симптом на тази фрагментация.

Основната част от работата, необходима за коригиране на вътрешните икономически и политически системи, трябва да се извърши у дома. Затварянето на икономическите и социалните пропуски в следствие на хиперглобализацията, ще изисква възстановяване на върховенството на вътрешната среда в политическата йерархия над международната. Най-големият принос, който световната икономика може да даде на този проект, е да позволи, тази корекция вместо да я възпрепятства.

Автор: Дани Родрик

Статията е публикуван в списание Foreign Affairs, брой юли/август 2019 г.

Оставете коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.