Той цял живот е мечтал да пише. Само че, не винаги мечтите се сбъдват на първо четене. Работил е като учител, бил е спортист, става "бяла якичка"-не му харесва. И следват 25 години там, "където ми е мястото, в журналистиката и бях истински щастлив". Това ми доверява Ники - някогашното момче от "24 часа" и "Труд", познатият репортер Николай Шумков. 

Досами морския бряг, пред чаша кафе,  сякаш откровенията идват на вълни. А и той отдавна е чакал миг за изповед, защото такава е човешката душа - копнее да се разкрие пред някого, за да освободи пространство за следващите тегоби. Иначе, би се пръснала под напора им.

Перото му помнят в "Дума", в. 24 часа,  всички габровски вестници,  "Труд" и "Нощен труд". Най-плодоносните му години минават като кореспондент на "Труд" и 24 часа в Брюксел. Точно там, лично Тони Блеър го кани да му вземе интервю. Изтеклата виза на Николай не го спира и той пренебрегва законите на Обединеното Кралство, тръгвайки натам. Писано било обаче да се размине с  това интервю. Изживява го тежко и дълго носи горчивия привкус от разминаването. Има и друг епизод, който го кара да преосмисля любовта към перото. Тогава е кореспондент в редакцията на в. "Дума" в Габрово, когато в стаята влиза човек с пистолет, опира го в слепоочията му и го заплашва със смърт. "Тогава ми се случи най-странното нещо, което може да се случи на някого в живота"- казва с мекия си тембър Ники. В коридорчето на редакцията чака възрастен мъж, дошъл да се абонира за вестник "Дума". Мъжът чува заплахите , рита вратата и влиза, а другият, вътре, припада от страх, заради неочакваната развръзка. Така, един мъж на 70 години се оказва ангела-хранител на Николай Шумков . По-късно се разбира,  че нахълталият с оръжие е мафиот, който е имал заведение , а от него са изчезнали голямо количество пари. Журналистът прави разследване и установява, че липсата е фиктивна, направена е инсинуация. Отмъщението е било предотвратено от бившия военен.

Бурните преходни времена и преживяния стрес, оставят психологическа травма в душата му. Даже се оказват по-силни от любовта към писането, а перфектният английски от езиковата гимназия е ускорител на решението му да замине. "Унищожиха любимата ми професия" с неизживяна горчилка го казва и днес. 

Написва молбата си за напускане и чука на редакторската врата  на вестник "Труд". Разписва му я красива, усмихната млада жена - журналистката Зоя Деянова.

Така се озовава в Северна Ирландия, където започва работа от най-ниското стъпало - да се грижи за възрастни хора нощем в специализирани заведения - тежка, отблъскваща работа, на която издържа една година. Време, да научиш за много човешки съдби и много страдания, да се запознаеш с характери и типажи. Възрастен ирландец, професор, чиито деца са емигрирали в САЩ дълго споделя преживяното с българина. "Цели два романа можех да напиша с този материал"-не може да излезе от предишната си кожа Николай, а острият му зелен поглед придобива необяснима мекота.

През 2003-4 г. в България е бумът на продажби на собственост от англичани и ирландци. Тогава, дисциплинираните северняци все още не знаят, че у нас право и морал са различни неща, че закон и справедливост никога не се покриват. И купуват, инвестират. Ирландците го убеждават да бъде техният посредник в България, викат го на интервю и започва във фирма за продажба на имоти. В Дъблин и Белфаст минават три години като сън. Срещите със хиляди хора го привличат, напомнят му за старата любов, която никога не си отива-журналистиката  И пак пише. Този път за лондонски вестник, издаван от българи - "Будилник".

Следва негова компания, заедно с приятел, за менажиране на апартаменти у нас. Назначава човек, който типично по български, злоупотребява с доверието и става причина за протести пред офиса в Ирландия на много купувачи-ирландци. Горчив жизнен опит, който трябва да се преживее, защото иначе няма как да се разбере.

 Сто души пред офиса му го молят да се върне в страната си и да менажира техните продажби, защото му вярват, а другите са ги излъгали. Познато, нали?

Как да наруши собствената си карантина и да се върне там, където цели пет години си е забранявал да идва, а само е прелитал в небето, на път за другаде?

Не го питам как е издържал. Горчивото в гласа му и без това е в повече. И се връща. Виждайки как трудно живеят неговите сънародници, си обещава, че ще направи нещо по силите си за да им помогне. А те, силите, макар и на близо двуметровия мъж, не са особено мощни. Може единствено да работи и така да осигури хляб  на други хора."Виждах села в разруха, порутени къщи и огради, ограбени домове, запуснато отвсякъде. В моят роден край, Севлиево, като се прибирах привечер, по улиците нямаше нито един човек"-реди Ники. Град, който беше над 80 000 после става под 40 000. Ужасява го това оголване от смърт, емиграция, ниска раждаемост, дето днес модерно я наричат демографска зима, а пък ние си я зовем прост геноцид. Но най-страшното за погледа му е, че не вижда почти никакво дете в района, когато се прибира. Няма детски колички,  няма колелета, няма бебета.

За пет години се свиква на ред и порядък в чужбина. За това, няколко преживявания тук  го раздрусват из основи.

 Докато снове по уж приказните магистрали, на връщане от Пампорово, скача с голямата си кола в огромна яма. "Не знам как съм оживял"-чуди се на късмета си и днес. "Както в редакцията в Севлиево, с късмет"-си мисля наум, но не му го казвам.

Вторият ужас е край Мъглиж, когато при 90 км скорост на колата, върху нея се хвърля кон. "Кон, разбираш ли!"- натъртва абсурдността на случката. Само за да не прекъсна потока на спомените , не му казвам ,че във Варненския квартал "Максуда" върху колите и камионите се хвърлят живи цигани, с надеждата ,че като осъдят шофьора за телесна повреда, с парите ще живеят. Ако останат живи...Щото, нали, как беше? Риск печели, риск губи!

"Този, дето се мисли за англичанин, ще го прекараме" - чува през първите месеци от завръщането си тук, зад гърба си. Бизнесът с имоти си беше такъв, че прекарването си беше задължително, но как да го проумее човек, живял отвъд Ла Манша пет години? Сблъсъкът с нашенската реалност го води към два извода-или да стане простак, или да загине. Не успява в първото- душата му се оказва различна. Слага маска.  И оцелява.

Опираме и до политиката, за която Ники все е таял някаква надежда, че нещо ще се промени.

"ГЕРБ е най-голямото зло за българите"-навлиза в тъмните политически дебри моят събеседник. Изумява го посредствеността на шефката на Парламента, на министрите и политическите апаратчици - от къде са произлезли тези хора? - недоумява.

Унищожава го лъжата, че икономиката ни се развива. Как е възможно подобно безобразно манипулиране? Почудата му е почти детска.

Дали е възможно да се скъса пъпната връв с Родината, го питам? Признава, че е искал целенасочено да го направи, но не е успял. Дава обет, че ще направи нещо за страната си и го прави с компанията си, където работят много хора.

Това го прави щастлив.

И една вътрешна тайна убеденост, че няма да умре тази държава.

Разделяме се с обещание за още недоизпити кафета и още припомнени мигове от онази отровна любов - журналистиката.

Оставете коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.