Да разглобяваш основния закон под зависимост от тандема Борисов - Пеевски бе едно от най-неразумните неща
„Сглобката“ беше разумен - за да не кажем единствен вариант за политическа формула на управление преди година, когато беше създадена. Но целите, които си поставиха с тази формула бяха максималистични.
Това коментира във "Фейсбук" Огнян Минчев.
Ако сте обикновен разумен човек, който иска да пренесе от точка А до точка Б един тон цимент, вие няма да се опитате да вдигнете 20-те чувала едновременно, а ще ги носите един по един там, където е необходимо. Ако сте лидер на „промяната“ в България - през цялото време след 1990 г. - вие упорито ще се опитвате да нарамите целия тон цимент и да го пренесете еднократно до „светлото бъдеще“, което си представяте, че неизбежно ви чака, след като дойдете на власт. Именно този манталитет - „всичко или нищо“, играта с нулев резултат е до голяма степен причина за стратегическите провали на демократичната общност в България във всички нейни партийни и коалиционни формати от последните 35 години.
Оценката на „сглобката“ не прави изключение.
„Реформистките“ анализи и политически оценки или отхвърлят компромиса, който самата „сглобка“ представлява, или я обявяват за необходимо зло, наложено само по геополитически причини - войната в Украйна. Почти никъде не съм срещал интерпретация на тази „некоалиция“ от гледна точка на здравия политически разум в условия на демократична система на управление. Имам подкрепата на определен дял избиратели - очевидно недостатъчна, за да формирам собствено управление. Трябва да избера партньори и формат на партньорство. Не е нито разумно, нито печелившо действие да пропуснеш 4-5 парламентарни мандата с извинението - „Ама те лошите имат прекалено голямо влияние и не мога да управлявам“. Защото ако „лежиш на това ухо“ - водиш държавaта и страната към най-лошия вариант, към безвластие, хаос и настъпваща диктатура.
„Сглобката“ беше разумен - за да не кажем единствен вариант за политическа формула на управление преди година, когато беше създадена. Но целите, които ППДБ си поставиха с тази формула бяха максималистични - по стар революционен (да не кажем троцкистки) маниер те се опитаха да нарамят целия тон цимент, вместо да започнат кротко да го изнасят торба по торба.
Споразумението бе с ГЕРБ и то бе направено в благоприятен момент, когато ГЕРБ бяха все още притиснати до стената като следствие от бурните протести срещу тяхното управление след 2020 г. Можеше да бъдат уговорени за свършване на редица полезни реформистки неща, които не са в синхрон с техните интереси. ГЕРБ щяха да бъдат принудени да направят компромиси, за да платят цената на собствената си политическа релегитимация.
Вместо да тръгнат с този прагматичен подход, ППДБ отново се нагърбиха с радикалната промяна на Вселената - еднократно и упорито.
Трябваше им „конституционно мнозинство“, промяната в конституцията им беше най-необходимото и спешно нещо да се направи.
Е, направи се промяната в конституцията - къде сме сега?
Да разглобяваш основния закон под зависимост от тандема Борисов - Пеевски бе едно от най-неразумните неща, които можеше да се предприемат в политическата ситуация на неизбежно сътрудничество със „силите на статуквото“ след изборите от пролетта на 2023 г. Защото прибави към позициите на ГЕРБ ключовата подкрепа на Сарая и Пеевски. Едно е да си партнираш само с ГЕРБ в условия на тяхната фрустрирана от протестите легитимност, друго е да попаднеш под пресата на тандема ГЕРБ-ДПС. Тази преса не започна веднага - от началото на „сглобката“. В началото кротко се договаряха свръхценните конституционни промени. Проблемите дойдоха тогава, когато конституцията бе променена и дойде време за регулатори, разпределение на порциите власт и т. н. Тогава вече Борисов и Пеевски бяха релегитимирани като пълноправни бащи на реформираната конституция. „Изтъках си платното - ритнах ти кросното“ бе следващата фаза на отношенията между ГЕРБ-ДПС и ППДБ.
Българската реформистка общност е малцинствена група в обществото -
включително и по демографски причини. Тя не може да вдига революции, да прави подвизи и важно-важно да дава акъл на всички. Тази общност трябва най-после да се въоръжи с разумен и практичен политически проект за поредица от стъпки - една след друга във времето във възможен, стратегически обмислен формат - с които олигархичното статукво в България да бъде постепенно подкопано и проблематизирано. Без героизъм, без радикализъм, без претенции за „всичко или нищо“, с упорити усилия за социализиране на собствените радикални привърженици към логиката на политическата работа в парламентарна демократична система.
Алтернативата се очертава - нова хегемония на олигархичния корпус в българската политика в условията на световна криза, която може да ни отнесе твърде далеч от основните достижения на десетилетията след рухването на комунизма - далеч от самата институционална система на крехката българска демокрация.
