21 век, завършва второто десетилетие от него...
Светът, Европа, нашият регион, България – всички вече навлязоха в Рисковото общество, в Обществото на рисковете.
Това е общество на неизвестните неизвестни, на черните лебеди (събития, които отникъде не следват, но като се случат, последиците от тях са огромни).
Дори редовите студенти знаят, че в такова общество, в тази динамична и сложна ситуация с висока степен на неопределеност и с постоянно производство на рискове, вече не може да се залага на реагиране, на реактивно действие (когато се разрази бедата). Вече не работи и превенцията, активното действие (да не се позволи на малката беда да стане голяма). Сега на преден план излиза ранното сигнализиране, проактивното действие (да не се позволи бедата да се появи, защото появи ли се дори като мъничка беда, тя може много бързо да стане голяма, дори катастрофична).
Необходимо е да се изграждат системи за ранно сигнализиране, нужно е да се провежда диагностика на уязвимостите, трябва да се инвистира в устойчивостта на критичната инфраструктура, длъжни сме да преприотизираме ресурсите за сигурност, отбрана, кризи, извънредни ситуации, вътрешен ред и външна политика.
Това всичкото означава да сме в крак с времето, с Рисковото общество, с Обществото на рисковете.
Иначе ще подтичваме след събитията, ще си блъскаме главите като се обърне колата, ще се чешем по темето какво да правим, когато вече ще е късно, ще си напъваме мозъците как да спасяваме на практика неспасяемото.
Ето, моят скъп на сърцето Перник е в окото на водната криза. Вода газим, жадни ходим.
И премиер, и президент, може би дори патриархът и главният мюфтия ще вземат отношение - с много загрижени физиономии - за водната криза в Перник.
Ще забележат водната криза на 30 километра от прозорците на техните Олимпи.
Както писа Насим Талеб (онзи с черните лебеди), все повече властниците имат ако не съзнателен, то подсъзнателен стремеж да допускат бедите да се случват.
Защото ако бедите не се случват, кой ще ги похвали за това?
Ако в Перник не бе допусната водна криза, кой щеше да каже, коя медия щеше да напише, коя телевизия щеше да ревне гороломно: В Перник и тази година нямаше водна криза!
Но ако бедите се случват, тогава властниците залепват на физиономиите си загрижени физиономии, разтичват се по хоризонтала и вертикала, защъкват, за-заседават, вземат решения, предлагат мерки, проявяват активност, правят се на отци на нацията, намират виновната чистачка или провинилия се клошар, може да уволнят дори някой заблуден чиновник, посещават бедстващите хора и им раздават по 100 лева за Бог да прости, но не от джобовете си, а от партийните субсидии, взети от същите тези бедстващи. И понеже е беда, а властниците се правят на загрижени, нарочно не се бръсант, за да изглежда, че нямат време дори за това, хората си казват – ех, не са спали две денонощия, ох, мислили са как да ни помогнат, ах, съсипали са се, ух, просто са се преуморили.
Само че това е пост-фактум. Пост-фактум единствено се вика неволята, защото я е нямало волята да си преподредят държавата в съответствие с Рисковото общество.
Пост-фактум местят се местата на събираемите, за да се промени сборът, раздават се обвинителни епитети и се сочи с пръст очевидното.
Няма как да бъде другояче в днешната наша България – страната, в която черните лебеди постоянно ни хващат по бели гащи. Сиреч неподготвени, т.е. отново изненадани, демек проспали поредното деструктивно събитие, а значи вървящи от една беда към друга.
Както казваше някога пернишкият зевзек Жуцата: При такова настояще, да ти се отще бъдещето!
