Спонтанният политически вождизъм не може да възроди нацията
Драмата на българската политическа сцена роди различни обяснения за жалката безперспективност на обществения ни живот. Една от причините за нашата властова безпомощност обаче се премълчава. Защото се смята, че е грехота, да се изговаря публично. Тя обаче е истина и без нейното признаване, не може да се намери изход от политическата криза. Затова, според нас все някой, някога трябва да я изрече някъде на глас.
Това коментира за "Труд" проф. д. ист. н. Трендафил Митев.
Всичко започва с факта, че политиката в България след 1944 година беше монопол на управляващата компартия. Така бе занулена възможността българската нация да практикува и обогатява демократичните политически традиции, сътворени от възрожденското ни общество. Поради това, когато социалистическата система се разпадна в края на 80-те години, начело на обществения живот у нас не можеше да застане предварително организирана, модерна, цивилизовано мислеща и действаща демократична политическа партия, която да реализира еволюционен и градивен преход, както стана в Полша, Чехословакия и др.
В българския обществен живот изплуваха политически остатъци от вехтите предвоенни режими.
Хора с ограничени интелектуални възможности, те не бяха дали нищо на своя народ. Водени от злостен реваншизъм, тези „демократи“ не правеха разлика между идиотизмите на комунистическата идеология и онова велико, което беше сътворено в държавата с интелекта и труда на българския народ. В резултат тези хора устроиха на родния си терен трета национална катастрофа - вече в мирновременна обстановка. Взривено беше уедреното, машинизирано и напоявано селско стопанство. Последва мощният удар и върху колосалната промишленост.
В паралелен план се разигра трета, не по-малко вредна драма. Нанесе се съкрушителен удар и върху интелекта на икономически катастрофираното българско общество. Всичко - абсолютно всичко, в областта на духовния живот, науката и културата до 1989 година беше обявено за „престъпен продукт на соца“, подлежащ на унищожение. Така бяха взривени и духовните опори на нацията. Всичко - държавници, духовни постижения, поводи за гордост и упование - беше отречено, изхвърлено и затъпкано.
И най-страшното: не остана нищо ценно, което може да служи като основа за единомислие, единение и единодействие на българите като национална общност. И по отношение на миналото, и в актуалното настояще, и в мисленето за бъдещето. Така в хода на неподготвения авантюристичен и хаотичен преход българският народ западна и икономически, и духовно. Загуби се гордостта, самочувствието и способността да се мисли продуктивно. Отрекоха се приемствеността и надграждането на разумната инициативност. И логичните резултати не закъсняха. Омаломощената и идейно объркана българска нация не можеше вече да излъчва качествени управници.
По улиците на България потече кръвта от първата „мутренска война“ в народната ни история, в чийто ход паднаха над 150 трупа.
Всичко това се съпровождаше с доразграбването на националното богатство и ново съсипване на човешката мисловност. При тези условия нашата нация за пръв път в своята история се срина и етнически в мирно време. В нововъзникналата зловеща среда една трета от младата и образована част на населението потърси спасение в бягството от отечеството. А остатъчният национален контингент изпадна в онази безизходица, при която само за няколко години отрече и отхвърли завинаги от властта, онова което се наричаше уж съюз на демократичните сили!
Чувствайки своята безпомощност, смазаното българско общество започна да търси други изходи за себе си. За известен период то съзря лъч на надеждата във „вождизма“. На обществената сцена излезе бившият монарх. За срам на демокрацията, болшинството от остатъчният контингент на нацията не тръгна след новите „демократични партии“, а се хвърли в краката на някогашната коронована особа с надежди за спасение.
Изтощеният и отчаян народ се отдръпна за втори път и от този нов водач, разбирайки че и той няма да го изправи на крака.
Тогава на сцената изплува образът на млад и действен генерал. Смазаната нация се залови и за него.
Едно десетилетие по-късно животът доказа, че спонтанният политически вождизъм също не може да възроди нацията. Един човек, колкото и активен и отговорен да е, не е в състояние да следи всеки ден, всяко кътче на държавата и да реагира винаги навреме, ако политическата система не му помага за ефективно управление.
В резултат в България разцъфтя търговията с наркотици, банковите далавери и съдебната необективност. Увеличаващите се пробойни във властта позволиха с политиката постепенно да се захванат люде, които до тогава не бяха постигнали нищо никъде. А за да си гарантират „парчето от баницата“, тези персони превърнаха конфликтността в основа на националния политически диалог. Така новите „политици“ отвратиха от политиката икономически смазаната и духовно осакатената нация. Този факт увеличи невъзможността u сама и по естествен път да излъчи из своите оредели редове нови, продуктивни държавници!
Така се стигна до 2020 година, когато народът не издържаха и буквално изригна. На управниците бе заявено, че не струват нищо. В същото време и този път нацията не можа да излъчи сама ефективни държавници, които да продължат промяната цивилизовано. В резултат започна безпрецедентната драма на безпомощен народ, който не може да се самоуправлява. За 4 години - 6 явявания на избори!?
Изводът тук е само един: Нашата нация е цивилизован сбор от добронамерени хора. Политически обаче тя е неопитна, материално е изтощена и идейно е разединена като общност. Поради това тя сама не може да се изправи на краката си бързо и ефективно. Такава нация трябва да бъде изправена на крака от друг!
Единственият, който може да свърши това най-добре, е нейният духовен елит! Крайно време е - нещо повече, времето за това отдавна е минало! Ако в България все пак нещо оцеля, в прехода след 1989 година, то е нейната интелигенция. Учените хуманитаристи, икономистите, видните юристи, авторитетните журналисти, писателите, поетите, народните художници, знаменитите артисти - всички те трябва да се сплотят и положат основите на едно ново „Българско духовно тяло“.
Като всенародна институция то да разработи цялостна „Програма за възраждането на България“. Тя да определи стратегическите направления за развитие на народа и държавата. След това да се внесе в Народното събрание, за да се гласува там, със статут на „Обществен договор“. А идеите в него да залегнат в управленските програми на всички партии,
които могат да украсят пропагандата си с най-добрите ценности на своите идеологии.
Така, независимо от това, кой е на власт - програмата за възраждането на България да се реализира непрекъснато. Казано просто: за пореден път трябва да се проиграе ролята, която изпълниха БРЦК (1869-1873), „Комитетът на апостолите“ (1875) и „БТЦРК (1885 г.) - творенията на българската интелигенция, които изправиха нацията ни на крака, за да заживее тя свободен живот през ХIХ век.
Ако това не стане, омаломощената и отвратена от политиката българска нация няма да се изправи бързо и лесно в целия си съзидателен ръст. Защото тя е разединена, обезверена и изтощена - и материално, и идейно и организационно! А ако нацията ни не се изправи отново - и то бързо на крака, в обозрима перспектива Третата българска държава ще последва съдбата на предишните две! Защото безпомощността на властта в София е плод на невъзможността за тотално изтощената нация да излъчва ефективни държавници, които да възродят национално отговорното мислене, основанията за достойнство, единомислието и единодействието, за задружно живеене в тази страна, която всички българи наричат своя Родина!
