Това лято ще остане в историята на българската съдебна система с изобилието от събития, които доказват категорично, че нищо в нея не е толкова невероятно, че да не може да се случи
Анна ЗАРКОВА, вестник „Галерия“
Искате пример? Ето един.
На 21 юли главният прокурор на България премина в нелегалност. Оттогава досега важните му функции (на държавен обвинител №1, надзорник за законност и господар на работниците в досъдебните производства) се изпълняват противозаконно – конспиративно и потайно – от Борислав Боби Сарафов, който е под угрозата на наказание за самоуправство.
Как стана така?
На 21 януари влязоха в сила промени в Закона за съдебната власт, които прекратиха процедурата за избор на Главен прокурор и ограничиха – забележете – временното заемане на този пост, както и на длъжността на Пръв върховен съдия.
На практика това означава, че 21 юли беше последният работен ден на Борислав Сарафов начело на прокуратурата и на Георги Чолаков начело на Върховния административен съд (ВАС). До тази дата Парламентът трябваше да е избрал нов състав на Висшия съдебен съвет, който от своя страна да избере нови ръководители на въпросните две институции.
Дали „трябваше” това да се е случило? Беше не желателно, а задължително. Тъй като от 22 юли нататък Сарафов и Чолаков не могат да продължат ръководната си дейност – не и законно.
Но незаконно могат. Така се оказа. Стига политическите им ментори да го желаят.
Ако смятате, че това е невероятно, вижте господин Сарафов. Откакто се е върнал от почивка на морето, той си седи в кабинета (същият от който преждевременно си събра багажа предшественикът му Гешев) и даже прави нещо в него (премести, например, от Търново в София дело срещу подпалвач) – нищо, че всеки негов акт може вече да бъде оспорен като издаден от самозванец.
Странни са и неговите срещи – със синдикалисти, с омбудсмана, с русенски и пловдивски магистрати. Като какъв ли разговаря с тях? Като приятел? Или като „и.ф. главен прокурор”, какъвто „би могъл да бъде, въпреки закона”, както споменаха мимоходом негови подчинени от Прокурорската колегия на ВСС?
Самият той не казва какво мисли за тяхното мнение – а то е, че „шестмесечното ограничение не се отнася за неговото заварено положение”. Не обелва дума и за обратното съждение, изразено от Съдийската колегия относно намиращия се в същата ситуация господин Чолаков. (Формално неговата дейност бе поверена заместниците му.).
Както и да е, в момента ние нямаме Главен прокурор и шеф на ВАС – нито временни, нито титулярни (сиреч, избрани от кадровия орган на съдебната власт и назначени от държавния глава).
Тази невъзможна правна реалност е резултат от друга, която също така противоречи на здравия разум. В нея абревиатурата на Висшия съдебен съвет – ВСС се чете като Вечен съдебен съвет. Понеже петгодишният му мандат е просрочен с близо 3 години и не му се вижда краят. А прилежащият му инспекторат кара цели три мандата – нещо невиждано и нечувано за правова държава.
Забележително е, че този хаос бе направен възможен от Конституционния съд на България, който реши, че на един мандатен орган нищо му няма, като му свърши мандата – едно конфузно решение, което Евросъдът отмени.
Тая конфузия може да се обясни с лоялността на „12-те конституционалисти със златисти гердани” към политическите фактори (Пеевски, Борисов, Радев) които са ги дарили със завидни привилегии за цели 9 години – хем морни вода да не пият, хем да се возят в държавни мерцедеси с охрана, хем да взимат месечни заплати равни на издръжката на два приюта за сираци. Естествено е дарителите да им поискат в замяна да решават казусите, както им кажат…(Особено предвид „интелекта” на 240-те законодателите, които не правят разлика между право и криво, алинея и параграф).
Но има и още едно обяснение за очебийното нежелание на мнозинствата в няколко поредни Народни събрания да подновят съдебния съвет в конституционно установения срок, както трудовата им характеристика повелява.
.И магаре да вържеш в парламента ( по израза на Борисов), и то ще разбере, че без да се извърши избор на нови съдебни кадровици (по възможност по-малко уплашени от предишните) суматохата в правоприлагането няма как да се прекрати.
Ако се приеме, че депутатите са ориентирани не по-зле от магаретата, излиза, че нещо (или някой) ги кара да се опъват като „Марко пред мост” щом стане дума за това. Изглежда, че тия от първия ред държат юздите на другите зад тях –„да почакат”.
Има какво.
Конституционния съд в момента решава въпроса „дали прекратяването на процедурата за избор на главен прокурор, която започна през 2024 г., е законосъобразно”. Ако отговорът е не, Вечният съдебен съвет с едно гласуване ще може да избере единствения кандидат – и кой бе той? – да, Борислав Сарафов.
Самият той бе заявил трикратно, че се нагърбва с тази длъжност за малко („колкото да извади прокуратурата от калния терен на политиката в която Гешев я натика”) и изобщо не ще да е Главен за 7 години напред.
Но беше обещал и друго, което очаквано не направи –да разплете казуса с кръчмата „Осемте джуджета“ – тази, в която беше сниман на маса с Петьо Еврото (впиянченият бивш следовател, назначил и накупувал сума ги прокурори и съдии, и папките им).
„Дадена дума – хвърлен камък”, карай да върви…
Нищо не пречи на господин Сарафов противозаконно да обитава покоите на бившите си началници и да се преструва на някой от тях (кеф му на Филчев, кеф му на Цацаров, кеф му на Гешев…) Не и докато корифеите Борисов и Пеевски му то позволяват. Те му дължат известна благодарност – за смачканите производства по „Барселонагейт”, „Чекмеджегейт”, „Божковгейт”, за гонките на „Догановите дерибеи”, за арестите на политическите им опоненти. Правосъзнанието им не се влияе от надигналите се протести – не и докато са партийни и рехави…И нищо чудно да благославят титуляризирането му.
Но няма сериозен юрист, който да му завиди. Главният прокурор на републиката вече не е това, което беше – повелител на възмездието и опрощаването, величествен, недосегаем („над него небе” по думите на Татарчев). Видя се как „въшките” от ВСС (както един Йордан Стоев нарече колегите си) изядоха Гешев за нула време – и то със същата натрапчивост, с която по-рано не даваха косъм да падне от главата му.
„За нов ВСС водих няколко разговора със сериозни хора, на които да разчитаме да бъдат там. Но те категорично ми отказват. Защото в тази помия не искат да се натикат“, отбеляза Борисов.
„Помия” – трудно би могло да се намери по-кратко и точно описание на днешната институционална среда. Но нейните видни представители като че ли не усещат вонята. Мълчат като изпаднали в несвяст – и депутатите от мнозинството, и министрите от правителството, и върховните съдии…Поне един да беше викнал, че конституционната криза е нетърпима, че системата наистина колабира, че държавността се срива…Но не би.
Поръчковият брътвеж на удостоените телевизионни говорители за закриването на Антикорупционната комисия („Да я закрием тая комисия! – Какво, като още не е открита?”) усилва усещането за правен нихилизъм. Гласуваха 18 милиона лева бюджет за нещо, което да дублира прокуратурата в последната му разновидност на „бухалка за опозицията”. 10 милиона за заплати. 14 хиляди месечно за председателя, че на бухалката ѝ трябва ръка.
Уплахата от избирателното правосъдие нараства. Кметовете на Варна, Несебър и други градове и села, където избирателите са отсвирили отбора, в който играе главният прокурор с подходящ съдия, знаят от опит защо е така. Наясно са и лидерите на Промяната, които арестуваха Борисов с неговата свита веднага, щом го видяха паднал за кратко от върха. („Опитахме се да водим войната с оръжието на противника”, както един от тях се изрази).
Докато системата убива (авторитети, кариери, здраве и самочувствие) търговците на страх са най-печеливши. Продават го наедро – страха от репресии, страха от войни, страха от еврото, от цените…На този пазар и стари, и млади гледат на участието си в правосъдието предимно като на възможност да се уредят с три апартамента, да си разширят терасата на мезонета, да си купят къща на гръцкото море…И същевременно ги е шубе –от жестоките перверзии с които бива бламиран всеки опит на някой от тях да отстоява независима позиция в името на справедливостта.
Тъжна картинка. Тя не става по-весела с плюшеното зайче, което полулегалният шеф на ВАС подари церемониално пред камерите на начинаеща съдийка с партийни пристрастия.
Плашливо зайче, евтина мека играчка – това ли е емблемата на кариерния растеж в правосъдието сега?
