Откъс от статия във вестник "Монитор":

"Приживе Радков твърдеше, че във всичките му произведения има свръхестествена намеса. Така е и с драмата за Васил Левски. Приятел запознава поета с ясновидката Илияна Обручище. Първите думи на пророчицата били: „Левски иска да напишеш нещо за него". „За Апостола никой не е успял да напише нищо хубаво - дори дядо Вазов", отказал поетът. Няколко месеца по-късно със свой приятел се връщал от Южна България и по пътя заспал. Събудил се внезапно и започнал да декламира стихове за Левски. Приятелят му го гледал изумен. „Знаеш ли къде сме?", попитал го той. „Не", отговорил поетът. „В Карлово, родното място на Апостола. Ти трябва да направиш това, което иска от тебе". Само за 10 дни поетът написал 20 страници, завършил драмата за Левски и изтощен легнал да спи. В съня му се явили Дякона, майка му и сестра му. Левски се навел над поета и казал: "Благодаря ти, най-после съм истинският". Доста години по-късно именно заради драмата му за Левски, Академията на безсмъртните в Париж присъжда на българина втората награда „Солензара" за майсторска поезия".

Liberta.bg благодари на Мария Радкова за предоставения откъс от статията!
_________________________________________________________________

МОНОЛОГ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Ти, който бе разпънат върху кръста

и, осветлен, от раните висиш

на тъмнина, от гробната по-гъста,

отрънена глава сведи и виж

Сина на българското съзаклятие,

Сина Човешки, който като теб

ще поведат след малко на разпятие,

ще го положат в гроб, в утробен склеп...

Но кой възкръсва като теб тридневен?

Ти бе предаден в `юдола плачевен

от Юда, от един Искариот.

Мен ме предават всички, цял народ

мълчи уплашен пред иконостаса.

Кълняха се пред сложени на кръст

кама и револвер, на свята маса

целуваха ги праведно, без лъст 

над Твоето Евангелие... Сетне,

забравили за мъките столетни,

посочиха мен Праведника с пръст

и на Пилата викнаха: Разпни го!

Виновен е! Знам моята вина:

на слепи да дарувам светлина,

на роби - избавление от иго.

Не, от бесилката не ме е страх -

При Теб душа изпратил съм преди да

поема пътя, и при Тебе ида,

свободен от вериги, тленна прах,

ала с горчилката, че съм предаден.

Кога ще победят инстинкта стаден

и от страха ще се освободят?

Отричат се от мен на моя съд

и се разбягаха, тъй както твойте

апостоли... Но утре, може би,

щом моят дух възкръснал затръби

и се яви, и им рече: Не стойте

уплашени! Възкръснах! Изведнъж

ще скочат, ще извикат: На оръжие!

И робът пак ще се превърне в мъж.

Пред варварското диво самодържие

сега съм сам... Въжето от коноп

на рамото на кръста... После гроб...

А после?... Ще се вдигнат милиони,

ще се разпука огненият плод

на революцията по закони

неведоми, без пранги, без корони...

Повярвай в мен, аз вярвам в теб, Народ!

 Радко Радков

Из народната драма в стихове "Всенародно бдение за Апостола"
________________________________________________________________________________________

 

Радко Василев Радков е единственият творец в света, двукратен носител на Международната Наполеонова награда „Солензара“, връчена му в Сорбоната – за драмите в стихове „Теофано“ (1983) и „Всенародно бдение за Апостола“ (2005). В творчеството си се изразява като самобитен мистичен поет, международно признат драматург, оригинален ваятел на живото и писмено слово.
Роден е на 31 януари 1940 година в Търново, но отраства в Габрово, откъдето е семейството му. Завършва Духовната семинария край Черепиш и класическа филология в СУ „Св. Климент Охридски“. През годините от 1966 до 1969 година работи като редактор на Отдела за старогръцка и латинска литература в издателство „Народна култура“, работи в Института за балканистика при БАН по специалността „Раннохристиянска и византийска литература“ и като преподавател по класически езици във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. От 1973-а до 1979-а е завеждащ Дома за литературно творчество към Окръжния комитет за култура във Велико Търново. Работи и като редактор на антологията „Антична поезия“. Заедно с режисьора Александър Попов става основател и организатор на Старинния театър в София.
През 1985 г. по покана на Ватикана пред Папа Йоан-Павел II е поставена пиесата му „Похвално слово за словото“ по случай 5-годишнината от провъзгласяване на светите братя Кирил и Методий за покровители на Обединена Европа. През 2005 г. получава Международната Евтимиева награда на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.
Автор на книгите: „Византийски запеви“ (1978; 2001; 2006), „Сонети“ (1978), „Слово за Търновград“ (1991), „Царски сонети на любовта“ (1996), „Сонети на любовта“ (2006). Написал е повече от двадесет исторически драми в стихове – театрални пиеси поставяни в страната и в чужбина, по-важни от които са: „Балдуин Фландърски“ (1969), „Хан Аспарух“ (1970), „Патриарх Евтимий“ (1975), „Сонети за Казънлъшката гробница“ (1978), „Похвално слово за Словото“ (1978), „Теофано“ (1981), „Йоан и Цезарят“ (1990), „Всенародно бдение за Апостола“. Носител е на национални награди от конкурси за българска историческа драма и на църковния орден „Св. Софроний, епископ Врачански“ – първа степен.
Поетът умира на 1 септември 2009 г. във В. Търново на 69-годишна възраст.
През 2012 г. във великотърновската „Алея на творците на България“ до Художествена галерия „Борис Денев“ е открит паметен знак на Радко Радков, дело на скулптора Панайот Димитров – Понката.

Кремена Крумова – Попова
_____________________________________________

 

Оставете коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.