„Филмът ми е и спомен за познавалите Ваклуш и за новите поколения, които търсят нова духовност. Да направиш филм за един посланик на Духа, какъвто беше Ваклуш, почти граничи с невъзможното. На 21 години съдбата го праща в ада, за да види - може ли да изведе духа си отвъд материята. На онова, което ние казваме „зло“, той казва, че е „нееволюирало добро“, защото злото не съществува. Видял е света в неговото единство и еволюционна посока и движение. Ние сме инвестиция на Бог, защото сме негово творчество и той не иска да ни наказва, той иска да ни култивира. И когато осъзнаем, че сме богове в развитие, а не просто човеци, тогава можем съзнателно да се развием в посоката на обожествяването. Защото сега някои от нас продължават да живеят като едни паразити, хедонистични същества, които консумират само удоволствия.
Ваклуш е потребен на хора, които си задават въпроса: „Какъв е смисъла?“ И не „Какво?“, а „Защо?“. Той даде едно знание, облече го в Учението на Мъдростта, което е прозрение за духовната еволюция на човечеството. Човек не е само физика, има и други проявления - духовни, като прозрението. То е възможност да виждаш света в неговото единство.
България е избрана. В тракийски времена са я наричали „етерно пространство“, защото границата между Духа и Материята е по-тънка. Затова имаме повече изпитания и повече ситуации на страдания- защото Духът иска да ни развие. И понеже ние все още не можем да го понесем, затова казваме, че страдаме.
Идеята на съдбата е да ни съхрани и, ако можем, да направим една крачка напред.“
С режисьора-документалист Николай Василев се връщаме към личността на големия духовен учител, богослов, обществен деятел, лектор и автор на множество трудове с религиозно-философска и културно-историческа тематика, сред които „История на религиите“ в три тома, „Духовните дарове на България“ в два тома, „Седемте лъча на еволюцията“, „Беззаветен завет“ и др., както и на изцяло авторското списание „Нур“ – Ваклуш Толев.
Учителят на Мъдростта Ваклуш Толев е роден на 7 януари 1923 г. – тогава денят на Рождество Христово, в село Поповица, област Пловдив. В превод името му от санскрит означава „висша духовна сила“.
През годините, привлечени от личността и идеите, около Ваклуш Толев започват да се събират приятели, слушатели и последователи. През 1991 г. той е поканен в Пловдивския и Софийския университет да чете лекции по история на религиите, по-късно започва да изнася слова и беседи в различни научни и културни центрове в цялата страна. Така се създава Школата "Път на Мъдростта".
Тази година се навършва век от рождението на именития българин, за когото младото поколения не знае нищо, или познанията им са твърде оскъдни. Филмът „Ваклуш“ попълва тази празнота и е едно от събитията в чест на стогодишнината от рождението му.
Премиерата на документалната лента за Бургас и областта ще бъде на 7 юни (сряда) от 19:00 ч. в Културен дом НХК - Бургас.
- Господин Василев, да се разказва за духовен водач не е лека задача, даже си е самото предизвикателство. К
ое ви накара да се захванете с този филм, посветен на една просветлена и всеобхватна личност, каквато е личността на Ваклуш Толев?
- Това, което ме накара, е моята отговорност когато съм намерил едно съкровище, да не го задържа само за себе си. Така че, аз го направих точно за 100-годишнината от рождението на Ваклуш Толев. Тази знакова цифра е избрана не с идеята, че сме го забравили, а че има хора, които не са чували за този човек и че има нови поколения, които търсят нова духовност. Исках да споделя този филм хем като спомен за познавалите го, хем за тези нови съзнания и души, които сега порастват.
Много е трудно да разкажеш със средствата на ограничения свят, който е материален, за духовното, без да бъдат опошлени нещата. Опитах се да го направя по абсолютно нормален начин, какъвто беше животът на Ваклуш. Той насищаше с духовност обикновения живот.
Да, много полесно е да се направи филм за художник, защото виждаш плода на неговия труд, или пък да се направи за спортист, който има златни медали, или пък дори за учител по физика, какъвто е Теодосий Теодосиев, защото там също има физическо потвърждение на успеха. Но да направиш филм за един посланик на Духа, какъвто беше Ваклуш, почти граничи с невъзможното. Още повече, когато той сам казва: „Аз нямам биография, а характеристика. Аз нямам цел, а служение“, защото неговото знание не е на нивото на биографията и фактите. Това още повече ограничава възможността да се разкаже вярно.
Беше стрес и почти пет години събирах кураж, за да направя този филм, да преодолея тези неща, като свръх отговорност към Ваклуш. Защото това не е да разкажеш нещо. Това са идейни концепции, които човек въплъщава и аз трябва първо да ги опозная, за да направя нещо, което е вярно на смисъла на тези послания. Моята отговорност беше да не ги подменя.
Зарових се в един архив и започнах малко по малко да вадя от върховете и от дъната неговите послания. Нанизах ги на една нишка и така се получи. Онова, което той формулира като познание и учение, то е преживяно от него. Това е силната енергия, която се усеща от хората, които гледат филма виждат една преживяна духовност.
Свикнали сме да ни хранят с чужди преживявания, емоции, с пластмасови мисли, а тук има една автентичност, която сама по себе си е силата и свръх енергията на този човек, който хем прилича на човек, хем е повече от човек.
- Представям си този фин вътрешно и външно човек, когото познавах, с изострени черти и дълги белоснежни коси, приличащ на Бог, който комунистите изпращат в няколко лагери и затвори в Белене, Варна, Кърджали – как става така, че насред злодейства и ужаси, физическа и душевна смрад, разпад на човешкото и погром над нравственото, Ваклуш успява да запази не само чистата си душа, но и вярата си в доброто и в носителя му – човека. Що за сила го е крепяла и само характерът ли е в основата? Дали филмът дава отговор и на това?
- Това е, както Иисус Христос е демонстрирал, че може да се ходи по водата. Ваклуш е влязъл в затвора, когато е бил на 21 години. Неговата съдба не му е отредила живот в царски дворец, а го праща в ада. Хайде, сега да видим, ти можеш ли да изведеш от затвора духа си отвъд материята!? Това се случва с него. На 28 години показва как без да отречеш материята и затвора, можеш да го трансформираш и да не ти е властен. Той дори не употребява думата „затвор“. Представяте ли си каква свобода на съзнанието? Да си някъде, където всички плачат и скърбят, а ти да кажеш, че за теб това не е страдание, а е развитие! Това е друга гледна точка, това е друга вселена. Той се е качил на някакво друго място, от където е погледнал света в неговото развитие. На онова, което ние казваме „зло“, той казва, че е „нееволюирало добро“, защото злото не съществува. И това не е нещо, което го е прочел, защото влиза в затвора с културата си на 21годишен младеж. По-скоро вътре го е видял, видял е света в неговото единство и в неговата еволюционна посока и движение.
- И понеже казвате, че е преживял твърдението „няма зло, има нееволюирало добро“, представям си как е наблюдавал злодейкатанадзирателка Юлиана Ръжгева и началника на лагера в Белене и как е мислил, че тези хора, поставени в други обстоятелства, в друго време, едва ли биха били такива нечовеци, дяволи с черни души. Т.е. - времето ги е направило такива. Как мислите?
- Да, той в този смисъл казва, че всеки човек е Бог в развитие и това означава, че всеки един от нас носи вътре в себе си божествеността. Зависи на какъв етап от развитие се намира душата дали на етапа на развитие на животното, когато инстинктите и страхът са тези, които ни управляват, а не ни управлява някаква идея, мъдрост. Трябва да видиш в човек причината, оптимизма, защото носейки тази божественост в себе си, човек ще узрее в някакъв момент да я прояви.
Ние сме инвестиция на Бог, защото сме негово творчество и Бог не иска да ни наказва, той иска да ни култивира. И когато осъзнаем, че сме богове в развитие, а не просто човеци, тогава бихме могли съзнателно да се развием в посоката на обожествяването. Защото сега живеем като едни паразити, хедонистични същества, които консумират само удоволствия. Ваклуш това правеше казваше на хората, че те носят вътре в себе си Бог, той не е отвън и че просто трябва да влязат през тази врата.
- Както е обичал да цитира надписа на Делфийския храм: „Познай себе си и ще познаеш Бог и света“?
- Да, да... Точно така!
- Защо цял век след рождението му този човек си остава енигма?
- Няма как едно свръх познание, една свръх реалност на Духа, на което той е приносител, да не остане встрани от попкултурата, от популярното знание. Защото той е потребен на хора, които екзистенциално си задават въпроса: „Какъв е смисъла?“. И не въпроса „Какво?“, а „Защо?“. За всички останали, които още удовлетворяват желанията си, той е енигма, защото те са просто в други светове. Но еволюцията в крайна сметка ще ги събуди един ден и те ще започнат да си задават въпроса „Защо?“.
Ваклуш не е учител по морал и нравственост. Той даде едно знание, което може да бъде назовано „Прозрение“. Облече го в Учение на Мъдростта, което е едно прозрение за духовната еволюция на човечеството. Това е материя, за която се иска да бъдеш изследовател. Духовното съзнание не е само обучение, за да разбереш, че човек не е само физика, а има и други проявление – духовни, и може да се обучи да работи с тях. Една такава материя е прозрението. То е възможност да виждаш света в неговото единство.
- Казват, че България в своя път е построила четири Вавилонски кули Богомилите, Орфей Дънов и Ваклуш. Срещали ли сте го това?
- Да се търси паралел, за мен е неудачно.
- Не е паралел, а духовни висини през вековете различни, самостоятелни и несъизмерими извисявания на човешкия дух по нашите земи.
- Може само да се радваме, че живеем на място, където Духът е пожив, отколкото на местата, където има само материята е жива. Това подсказва, че България е избрана. Наричали са я още в тракийски времена „етерно пространство“. Тук границата между Духа и Материята е по-тънка и затова, може би, ние имаме повече изпитания и повече ситуации на страдание, защото Духът иска да ни развие. А понеже ние все още не можем да го понесем, затова казваме, че страдаме.
- Какви човешки уроци научихте от значимите личности, на които посветихте документалните си филми „ Добрият самарянин“, „Формулата на Тео“, „Ваклуш“, „ Да бъдеш Майстора“, „Гладиатор“ и др.?
- Това, което ме вълнува в героите на моите филми, е идеята за трансформацията, т. е. възможността на хората да не са статични, а да се променят и развиват. Как може човек да метаморфозира?! Тази дума се използва в негативен смисъл, но тя е свързана с прехода от проблемните и тежки моменти, към по-добрите и красивите. Едното ниво ферментира, за да се промени в другото, по-красивото, това на пеперудата. В този смисъл, това, което преживяваме в момента и като социални страсти, и като лични проблеми, са моменти на трансформация. Просто не ги осъзнаваме като такива. От Ваклуш съм разбрал, че това са моменти на израстване, такива, сякаш си сменяме кожата и не бива да се оплакваме и отчайваме. Идеята на съдбата е да ни съхрани и ако може да направим една крачка напред.
