Извънредното положение в България, въведено по повод пандемията от COVID-19, продължи (засега) от 13 март до 13 май 2020 г. Освен криза, то е уникален шанс, „стрес-тест“ за цялата система на държавно управление, за способността на институциите и на гражданското общество да взаимодействат, за да оцелеят и да се възстановят с поносими хуманитарни, икономически и ценностни загуби. От тази перспектива институционалният опит и изградената в обществото култура за адаптиране и справяне с екстремната ситуация са безценен инструментариум за преодоляване на бъдещи бедствия.

Ето защо, настоящата статия цели съхраняване на институционалната и обществена памет и маркира конкретни мерки, чрез които, с политическа воля и обществена енергия, могат да бъдат реставрирани разцентрованите от извънредното положение конституционни баланси между защитими ценности на демократичното общество и на правовата държава. Приоритизирането на обществения интерес от възстановяване на правовия ред при излизането от ситуацията на „ненормалност“ би позволило структурни дефекти на Конституцията и на законодателството, свързани с управлението на извънредни обстановки, да бъдат преодолени сравнително безконфликтно. Така не само ще бъдат възстановени принципите на правото и йерархията на нормативните актове, които са основа на правопорядъка, но и обществото ще е по-сигурно и подготвено за ценностно оцеляване в продължаващата пандемия.

Кризата – шанс за реставрация на правовата държава

Реставрацията, за разлика от реституцията, не е просто връщане на даден обект или възстановяване на старото обществено състояние. Подобно на добрия преводач, артистът-реставратор влага в реставрирания обект своя емоция, дух и култура. Затова в динамиката на общественото развитие реставрацията постига диалектическо „снемане“ на предходното състояние, но на еволюционно по-високо ниво. Поради това, изправени пред неотложната потребност от реставрация на правовата държава, точно сега имаме уникален шанс да вградим в Конституцията 30-годишния си социален и цивилизационен опит – прехода, влизането в ЕС, евроскептицизма, пандемията…

През юли 1991 г. бащите на приетата тогава Конституция, преживели последните 45 години при комунистическа диктатура, обективно не можеха да познават правата на човека, изкристализирали векове наред в старите демокрации. Човешките права и свободи добиват силует, плът и кръв само чрез тяхното отстояване. Затова в кризата, чрез болката и абстиненцията от тяхната „ампутация“, за пръв път осъзнахме същността и ценността им. Тази социална фрустрация, обогатена и от тридесетгодишен демократичен опит и ретроспективно познание, са достаъчно основание да искаме структурни промени в Конституцията, свързани с основните права и свободи. В това отношение не е нужно да откриваме топлата вода и колелото. Достатъчно е да заимстваме добрите образци от международните правозащитни актове и най-вече от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) и Хартата за защита правата на ЕС.

Да започнем с Конституцията

Чл.57, ал.3 от Конституцията не допуска дори в извънредно положение, дори временно, дори със закон правото на личен живот (чл.32, ал.1 от Основния закон) да бъде ограничавано. Следователно, за да бъдат конституционосъобразни, извънредните мерки, ограничаващи например сватби, погребения и репродуктивни процедури, от чл.57, ал.3 на Конституцията следва да отпадне абсолютната забрана за накърняване на правото по чл.32, ал.1. Макар че съществува близо 30 години, тази конституционна недомислица фокусира вниманието ни едва при извънредното положение. В КЗПЧОС и в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), независимо от характера и причините за извънредно положение – епидемия, природно бедствие, терористична заплаха или производствена авария, правото на личен живот подлежи на ограничения „в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите“.

Извън контекста на извънредните ситуации, може се да окаже, че норми от Закона за защита от домашно насилие, визиращи принудителното извеждане от семейното жилище, както и забраните извършителят да доближава жертвите на домашно насилие, противоречат на конституционната забрана за ограничаване на правото на личен живот. Същото се отнася до разпоредбите от НПК за личния обиск, текстовете на ЗМВР за задължителната полицейска регистрация…

След неотложната промяна на чл. 57, ал.3 от Конституцията, свързана с правото на личен живот, би следвало да се анализират детайлно всички разпоредби, визиращи основните права и свободи, които не посочват допустимите ограничения на тези права. За разлика от КЗПЧОС, Конституцията не прокарва последователно този структурен подход. Както беше посочено, чл. 57, ал.3 от Основния закон прогласява правилото, че повечето права и свободи подлежат на временни ограничения, предвидени в закон, но само в извънредно положение. Логично възниква въпросът дали „неотменимите“ според чл.57, ал.1 от Конституцията права и свободи могат да бъдат засягани, без да е обявено извънредно положение, каквато е ситуацията след 14 май 2020 г., при т.нар. „извънредна епидемична обстановка“?

Някои конституционни норми, следват структурната логика на КЗПЧОС. Прогласявайки защитимото право в първата алинея на съответния член, във втората алинея те изчерпателно изброяват допустимите му ограничения. Такава е структурата например на чл.35 и чл.37 от Конституцията, визиращи добилите особена актуалност в извънредното положение право на свободно придвижване и свободата на вероизповедание. Въпреки че изброяването на допустимите ограничения на тези права във вторите алинеи на същите членове не изглежда прецизно, все пак става ясно, че те могат да бъдат засягани в защита на ценности като националната сигурност, обществения ред, здравето, морала и правата на другите.

Други конституционни норми обаче не посочват допустими ограничения на визираните в тях основни права и свободи. Такова е например правото на живот по чл.28 от Конституцията. Дори конституционалисти твърдят, че то е абсолютно и не подлежи на засягане дори в извънредно положение, както погрешно е написано и в чл.57, ал.3 от Конституцията. Във война, която е вид извънредно положение, войниците не само могат, но понякога са длъжни да убиват от името на воюващите държави. В „нормалния“ живот всеки има право да убие при неизбежна отбрана. Тези специфични хипотези са отразени в чл.2 от КЗПЧОС, прогласяващ същото право, което, макар и базисно, не е абсолютно.

Подобна е ситуацията с чл.32 и чл.43 от Конституцията, визиращи неприкосновеността на личния живот и правото на мирни събирания. Както беше посочено, и двете права са едни от най-често ограничаваните в интерес на обществото не само в извънредно положение. Достатъчно е да припомним стеснения обхват на правото на личен живот на публичните фигури за сметка на разширения периметър на правото на информация и на обществена критика към тях, анализирани от ЕСПЧ, който задава правните стандарти в тази материя. Въпреки това, Конституцията не посочва хипотезите, в които упражняването на тези права може да бъде лимитирано.

Горните примери, без претенция за изчерпателност, илюстрират нуждата от нов структурен подход при дефинирането на основните права и свободи в Конституцията. Само чрез него и чрез задължителното прилагане на Основния закон от всички институции и във всички правоотношения, може да бъде вдъхнат живот на България като реално правова държава. Въпреки пряката приложимост на КЗПЧОС, визираните в нея ограничения на основните права и свободи преди всичко следва да са предвидени в националното право. Ето защо допустимото засягане на конституционните права следва детайлно и изчерпателно да бъде посочено в самата Конституция.

В подкрепа на тезата, че моментът е подходящ за структурни промени в уредбата на основните права и свободи е и фактът, че поради тесния кръг субекти, овластени да сезират КС, до момента той се е занимавал повече с инструменталния аспект на Конституцията – взаимоотношения и баланс между властите, срокове и мандати, отколкото с правата на човека, представляващи същността на съвременния конституционализъм. Ето защо новата конституционна уредба на основните права и свободи няма да е обременена от практика на КС, която да стагнира адекватното им тълкуване и прилагане.

Нуждата от „кодификация“ на мерките в извънредни ситуации

След належащите промени в Конституцията, които биха позволили въвеждането със закон на разумни и пропорционални ограничения на основните права и свободи, подходящо е да бъде „кодифицирана“ материята, уреждаща мерките в извънредни ситуации, която в момента е фрагментарна и разхвърляна в няколко закона – Закона за здравето, Закона за защита при бедствия, Закона за въоръжените сили и Закона за противодействие на тероризма.

Извънредното положение по естеството си не подлежи на точно дефиниране и може да бъде причинено от твърде различни поводи, които не могат изчерпателно да бъдат изброени и уредени в закон. От тази перспектива най-подходяща изглежда законодателната техника, при която в един закон се дава нормативен алгоритъм за институционални действия при най-честите, предвидими и относително познати кризи, водещи до извънредно положение – природни бедствия, терористични заплахи, военни конфликти, епидемии и промишлени аварии.

Важно е законодателното фиксиране на „протокол“ за стъпките на държавните органи, за тяхната последователност, темпо и взаимодействие, да бъде съчетано с широка дискреция на администрацията, която понякога „ръчно“ управлява бедствия от различно естество, налагащи различно противодействие. Съвсем различни са защитните тактики и стратегии при зараза от HIV и от COVID-19, при радиационна заплаха и при земетресение… Затова е важно законът да изброява, макар и неизчерпателно, типичните предвидими ограничителни мерки, да посочва, когато е обективно предвидима, тяхната максимална продължителност и правомощията на институциите, овластени с управлението на кризите. Поради непредвидимостта на извънредните ситуации, изключително важно е законът да гарантира средствата за правна защита срещу злоупотреби с власт. Затова следва да бъдат предвидени императивни кратки срокове за произнасяне на КС по конституционосъобразността на актовете на НС, свързани с извънредното положение и на административните съдилища за законосъобразността на извънредните административни мерки.

В същата насока е и необходимостта от законодателно уреждане на възможността за дистанционно провеждане на съдебни заседания, съвещания на съдебни състави и постановяване на съдебни решения.

Несъмнено ограничаването на принципите за публичност и откритост на съдебните заседания в известна степен би руинирало гаранциите за справедлив съдебен процес по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС. Според практиката на ЕСПЧ обаче тези гаранции не са абсолютни и подлежат на ограничения в интерес на обществото. Затова, при алтернативата достъпът до съд да е виртуален или никакъв, разумният избор допуска тези компромиси.

Изглежда подходящо, по аналогия с държавния резерв и с т.нар. „студен резерв“ в енергетиката, законът да предвиди предприятия и/или производства, които в извънредна ситуация да могат гъвкаво и бързо да пренастроят дейността си или част от нея за противодействие на предвидимите бедствия.

Нуждата от „кодификация“ на материята, уреждаща различните извънредни положения, пролича ясно при кризата, причинена от COVID-19. Дори опитни юристи не бяха наясно дали в случая ограничителните мерки следва да бъдат наложени на основание ЗЗ или на основание Закона за защита при бедствия (ЗЗБ), който определя като бедствие и „масовите заболявания от епидемичен и епизоотичен характер“ (вж. §1 от ДР във връзка с чл.2). За разлика от ЗЗ, чл.19 от ЗЗБ много по-детайлно регламентира дейностите по защита на населението при бедствия, каквото според закона е и епидемията. Пак в сравнителен аспект, чл.52 от ЗЗБ много по-подробно и прецизно изброява правата и свободите, подлежащи на засягане при бедствено положение „в неизбежно необходимия обем и продължителност“.

На последно място, чл.62а от ЗЗБ, а не ЗЗ, предвижда създаване, със заповед на министър-председателя, на Национален щаб, с писмено определени ръководител и членове, отговорни за изпълнението на Националния план за защита при бедствия.

От гледна точка на сравнително най-пълната регулация на специфичната правна материя, свързана с извънредни ситуации, причинени от различни по естеството си бедствия, ЗЗБ изглежда най-подходящ като нормативна основа на цялостния закон за извънредните положения. Разбира се, няма пречка да бъде приложена и законодателна техника, предвиждаща препращане (кореспонденция) между норми от общия закон към специалните ЗЗ, Закона за отбраната и др.

Заключение

Ако е вярно „китайското“ клише, че всяка криза е и нова възможност, добре би било да използваме правозащитния колапс, причинен от пандемията, като мотивационен тласък не просто за рестарт, а за реставрация и усъвършенстване на нормативната „машинария“, която поне външно прави държавата ни правова. „Интересното време“, в което живеем, позволява фрустрацията и лошият опит, свързани с COVID-19, да бъдат трансформирани в експертна енергия, която, чрез законодателни сътресения, да постигне конституционен катарзис.

 

Оставете коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.