Една прочувствена история за три жени и тяхното приятелство - българка, рускиня и украинка. Съдбата ги събира в стая 711 на Бургаската болница. 

Ирина Зикидис разказва за срещата си с Оля и Оля...

Бургаската болница. Подавам на сестрата попълнените документи и с внезапно натежали крака влизам в стая 711, където ме чакат сивкавите чаршафи на средното легло. Два чифта очи – черни и ярко сини се вперват в мен. Жените са две, млада и възрастна, седнали по турски в леглата по нощници. Казвам „Добро утро” и чувам отговор на два гласа - „Здравствуйте”. „Аз съм Ирини” – казвам аз. „Аз Оля” – казва младата. „И аз Оля” – казва възрастната.

Оставям си багажа във шкафчето, вадя нощница, тоалетни принадлежности. Ръцете ми треперят и изтървам на пода четката за зъби. Наблюдават ме мълчаливо. Започвам да се преобличам, а те деликатно отвръщат очи. Сядам в леглото, вадя телефона от чантата и веднага го изпускам на пода. Екранът се чупи. Чувствам се безкрайно тъпа и тромава. „Не бойся” – казва внезапно възрастната Оля. „Все будет хорошо” – допълва младата Оля.

Оля от Одеса. Красива като картинка брюнетка, изглежда на 25 години, оказва се на 38. Бежанка, избягала в България със сина си преди седмици.

Оля от Донецк. Дребничка, пъргава рускиня, с очи като метличина, на 71 години, родена на остров Сахалин. Омъжена за украинец, живяла и работила цял живот в Донбас. От 6 години са в България.

Интернет връзката в стаята е кошмарна, а в коридора на болницата, кой знае защо, перфектна. Оля и Оля прекарват огромна част от времето в коридора, в опити да се свържат с близките. Когато се върнат, очите им са червени, а аз гледам на другата страна. А после те започват да говорят.

“През 2014 започна обстрела на Донбас от украинска страна. Загина наше близко семейство. Купихме малко апартаментче на морето в България и от 6 години живеем тук. Синът ни почина в Киев от ковид през 2020. Границите бяха затворени и не можахме да го изпратим. Поболяхме се от мъка. А днес снаха ни с децата и дъщеря ни с нейните мъж и деца са в Киев. Треперим от ужас да не се случи нещо с тях. Как ще живеят от тук нататък украинци и руснаци? Кой ще затвори тези рани? Господи, помогни, спаси ги, спаси Украйна.”

“Със сина ми пристигнахме преди две седмици в България, а мъжът ми остана в Одеса. Последните дни спяхме в коридора. Най-страшно беше, когато чувахме руските самолети над Одеса. Чувахме бомбите и се тресяхме от ужас. Казвахме на детето, че това е игра, но той вече е голям, разбира. Брат ми от години живее и работи в Москва, звъни всеки ден, плаче и само повтаря „Живи ли сте? Живи ли сте? Живи ли сте?” Не разбираме какво прави Путин. Та ние сме рускоговорящи, от Източна Украйна. Как изобщо си представя, че някога ще му простим това, че ни нападна? Как изобщо ще простя, ако нещо се случи с мъжа ми, с приятелите ми?”

Няма поука в тази история, няма геополитика, няма анализи. Има само мъка, страх, недоумение от случващото се, и едва мъждукаща надежда.

“This is the beginning of a beautiful friendship” – се казва в един велик филм. Не знам какво ни чака оттук нататък, но моето приятелство с Оля и Оля започна там, на 19 април, в стая 711 на бургаската болница, и така като гледам, ще го бъде дълго време. Обещахме си един ден, когато войната свърши, да им ида на гости в Одеса и Донецк. И ей, Богу, ще го направя. Само да свърши тая проклета война.

Оставете коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.