България е в опасност, защото Европа е в опасност.
Но България е в опасност и заради самата себе си.

Загледах се в един руски филм за организираната престъпност, мафиотизирането на държавата, безнаказаността за криминалните деяния и корумпираността на службите за сигурност и обществен ред.

Всичко може да е в Русия, но там правят подобни добри филми така, че хората, обикновените хора да виждат истинската си страна - отвъд грандоманските великоруски идеи на управлението. И да знаят, че изкуството е нещо уникално по значението си, ако е истинско и искрено - то остава като летопис, понякога изобличителен летопис на изминалите години. И по него ще се съди за действителния облик на властта.

Не мога да кажа същото за България. Не съм специалист в тази област, но на мен ми липсва реалната България в изкуството ни, то няма да може - като цяло - да бъде летописец за живота, който все повече напук на всичко се мъчим да живеем, особено през последните десетина загубени за България години на вървене без визия, без стратегия, без лидери, без модернизиране на страната, без европеизиране на обществените отношения.

Та в този руски филм лошите хора метнаха върху главата на добрия човек найлонов плик - да се задуши, но го направиха така, че той да се задушава твърде дълго и докато се задушава и му остава все по-малко въздух, да мъждука напразно надеждица у него, че може да се случи чудо и някой да го отърве.

Наблюдавайки агонията на този човек, ме осени тъжната и страшна мисъл, че същото се случва с нашето, с моето българско общество. Въздухът все по-остро и болезнено не ни стига, но има още по някоя глътчица от него, колкото да се надяваме малко по-дълго, че може да се случи чудо и някой да ни отърве.

Така в пасивно и обречено надяване някой да ни отърве, найлонът неумолимо и необратимо прилепва към устата и носът ни...

***

В "Светът от вчера. Спомени на един европеец", Стефан Цвайг разказва как във Века на сигурността се е надигнала мътната вълна на крайния национализъм и агресивния популизъм, а "онази трагично слаба и трогателно хуманна либерална ера" със своето "отвращение от всяка насилствена бъркотия" не е могла нито да прозре злото, нито да му окаже съпротива:
"Бяхме слепи за огнения знак по стените, пирувахме безгрижно, както някога цар Балтазар, с тези всички прелестни ястия на изкуството, без да погледнем с боязън пред нас в бъдещето. И едва когато десетилетия по-късно върху ни се сринаха покриви и зидове, ние разбрахме, че основите отдавна са били подровени и с новия век бе настъпил същевременно залезът на индивидуалната свобода в Европа."

Днес Европа отново е в опасност, отново е плен и унес на "онази трагично слаба и трогателно хуманна либерална ера" и отстъпва постепенно и постоянно на крайния национализъм и агресивния популизъм.
Подронват се основите ѝ и се смрачава над нейната индивидуална свобода.

Но в опасност е и България!
България е в опасност, защото Европа е в опасност.
Но България е в опасност и заради самата себе си.
Ако един от ужасните -изми някога бе на расова основа - нашата раса срещу тяхната раса, а друг от тези страшни -изми бе на класова основа - нашата класа срещу тяхната класа, то днес пълзи и ни обвива някакъв нов, но не по-малко опасен - изъм.
Той не е на расова или класова основа, макар че може лесно да придобие и такива измерения, доколкото от една страна крие в себе си краен национализъм, а от друга страна - стаява в себе си агресивен популизъм.
Но всъщност основата му е нещо не по-малко опасно. В основата му е посредствеността. Нас всичките започва да ни яхва и обяздва войнстващата посредственост.

Тази посредственост не зависи от образоваността и нивото в кариерата - посредствен може да бъде и професор, и лекар, и инженер, и режисьор, и генерал, и архитект...
Тази посредственост не зависи от произход и потекло.
Тази посредственост не зависи от жизнен стандарт.
Тази посредственост не зависи от етнос и религия.
Преди да се установи игото на посредствеността, който и където да беше, имаше стимул и интерес да бъде добър, да бъде специалист, да прави правилните неща по правилен начин, да създава и да гради, да бъде днес по-добър поне с малко от вчера, а утре - от днес.
Човек можеше да се занимава със земеделие, можеше да се занимава с наука, можеше да преподава в училище, можеше да конструира нещо, можеше дори да е обикновен изпълнител, но навсякъде той искаше да чувства, че се развива, съзнаваше на какво е способен в момента и какви усилия трябва да положи, за да стане поне с малко по-способен в близко бъдеще.
Сега е точно обратното - да се развиваш и себеутвърждаваш като експерт, като специалист, като професионалист е неефективна стратегия, загуба на време и енергия, залагане на грешна карта. Друго се иска - да станеш част от някоя мрежа, да си намериш политически или свързан с не-съвсем-законни деяния ментор, да влезеш в някаква котерия, да се вмъкнеш в нечия свита, да обещаеш сляпа лоялност и безусловна вярност. 
И нещата ще започна да се получават.
Другояче в царството на посредствеността не може. Нещо повече - и не бива.

Ние сме заградени отвсякъде от посредствени хора, ние сме зависими по всякакъв начин от посредствени хора.
Посредствените хора са тези, които знаят и могат малко и не искат, нямат вътрешната потребност да знаят повече. Те също така не искат да знаят и не могат да знаят колко малко знаят.
Посредствените хора ненавиждат знаещите и можещите, смятат ги за обида към собствените си персони, стремят се да ги смачкат и смажат.
Посредствените хора се обграждат с посредствени като тях и ако може - с още по-посредствени, за да изпъкват на фона им.
Посредствените хора искат от всички, които зависят от тях, да се държат като посредствени и да се превъщат в посредствени.
Посредствените хора създават среда на посредственост, в която за да оцелее някой, трябва да става или поне да се прави на посредствен, за да не изпъква, за да не му личи, че не е посредствен.
Посредствените хора в своята дейност и в сферата на отговорностите си "творят" посредствени неща, каквото и да пипнат, до каквото и да се докоснат, каквото и да правят, каквото и да направят, то е посредствено.

Най-лошото - посредствените хора не са концентрирани в една определена част от обществото - те могат да бъдат и са навсякъде - сред бедни и богати, граждани и селяни, мъже и жени, образовани и необразовани, началници и подчинени, грозни и красиви, жълтопаветници и крайнокварталци.

Както смогът над София днес, така и смогът на посредствеността над България ни задушава, започва да става непоносим.
А ние, всеки със своите грижи и ядове, комплекси и нагласи, цели и ценности, сме пасивни, апатични, безволеви, отпуснали ръцете си пред този смог на посредствеността, пред тази все по-масова разпространеност на посредствеността, пред това вихрене и вършеене на посредствеността, пред тези заговори и конспирации на посредствеността, пред постоянното самовъзпроизвеждане и размножаване едновременно чрез пъпкуване и делене на посредствеността.

Някога поетът бе казал Бездарието е фашизъм!
И това наистина е така. Няма нищо по-опасно днес от посредствеността, която може да се окаже фашизъм!
Но когато тя, посредствеността, започне да ни затваря във виртуалните си (дано поне виртуални) концлагери на подчинението и послушанието, когато сложи на вратите на тези виртуални концлагери надписът Търпението ни прави свободни!, когато лишени от ценности и принципи, от интелект и одухотвореност, ние започнем да се движим като загубили плътта и духа си скелети, вече ще бъде късно.
Защото ние и само ние сме си виновни, че от интелигентна нация и образован народ, се превърнахме в безмълвни поданици на Царството на посредствеността.

Дали тогава ще има някой като Стефан Цвайг, който да опише как, без да се усетим и без да го осъзнаем, внезапно рухна нашият свят, в който дарбата и талантът, знанието и умението значеха нещо, а способните и кадърните, просветените и интелигентните бяха не жалки изключения, а най-обикновено правило?

Оставете коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.