Макар и извън дипломатическата служба, опитвам се да следя професионално темата за проблемите ни с РС Македония, чета публикации, слушам изявления на наши и техни политици, на политици от държави-членки на ЕС и представители на Европейската комисия, разговарям с колеги, които са били „на терен“ в работата ни по въпроса. Ако трябваше да изготвя справка за състоянието на този въпрос в днешния час, бих предложил – с уговорката, че не разполагам с класифицирани източници – следния текст:
Очевидно Кирил Петков – без да вниква в „сложностите“ - смята, че с нашето вето и с нашите условия пред Скопие за започване на преговори за членство в ЕС, ние „се излагаме пред чужденците“ и сме „омръзнали на европейците“ с повтаряне на нашите т.нар. „национални интереси“. Още преди да стане министър-председател, той е поел ангажимент пред външни сили (в една истинска справка бих ги назовал поименно) „да реши“ въпроса бързо и като един Александър Велики да разсече „този Гордиев възел“ на Балканите. Затова е приел предложението на съветниците си „да преместим (по негови думи) ветото напред във времето“, Скопие да започне преговори, а после да се оправяме някак си. (Само по себе си, окачествявам поемането на такъв ангажимент като авантюризъм във висша форма.)
Въз основа на рамкирана от Народното събрание позиция, служебният министър Светлан Стоев бе създал по въпроса организация и провеждаше политика за записване на нашите искания (те са, по същество, договореностите в двустранния Договор от 2017 г., а преди това залегнали в Декларацията на двамата министър-председатели от 1999 г.) в преговорната рамка на ЕС за РСМ, та, когато/ако Скопие не ги изпълнява, това да се наблюдава не двустранно, а от страна на ЕС (както е записан въпросът за Косово в преговорната рамка на Белград). По тези въпроси служебното правителство постигна определени резултати – договорени двустранно в някаква степен текстове за протокол, който да влезе в преговорната рамка, за което говореше публично и Председателят на ЕК Урсула фон дер Лайен преди няколко месеца.
Сега – най-вероятно – премиерът Кирил Петков е договорил чрез своите съветници с кабинета на Председателя на ЕК нещо ново - нашите условия да не се записват в преговорната рамка, а България да направи едностранна декларация, в която да ги спомене, а френското председателство да заяви, че отбелязва тази българска декларация, пък ЕК (г-жа Урсула) от своя страна ще заяви, че ЕК ще следи за този процес. За мен е неясно какво е предизвикало това отстъпление от договореностите, постигнати от служебното правителство. Предполагам, комисарят по разширяването Оливер Вархей, при срещата си преди дни в МВнР, е „изложил“ тази нова българска позиция – без да подозира, че премиерът и неговите съветници „играят соло и тайно“ от външно Министерство – което разбираемо е дошло в повече на министъра на външните работи Генчовска и тя е казала в Народното събрание за „двете външни политики“ на България.
„Когато му дойде времето“, пред широката общественост, а и в Народното събрание – където трябва да се промени досегашната рамка - Кирил Петков ще заяви, че „ЕС ще следи, а ние ще преместим ветото си в бъдещето и ще го наложим при необходимост“. Както казваше един колега, някои хора умеят да лъжат с вдъхновение. Премиерът разчита и на натиск върху депутатите и политическите партии от страна на външни сили (пак ще се въздържа да ги спомена тук поименно), и се надява „номерът да мине“.
Колегите в МВнР, които се занимават със Скопие, казваха навремето, че на един новоназначен ръководител - премиер, министър на външните работи, политически съветник и пр. - обикновено са им необходими около шест месеца, за да вникнат в тънкостите на материята и различните й аспекти – двустранна, Брюкселска, държави-членки. Едва ли премиерът (а и депутатите) знаят, и едва ли си дават сметка, че нито подобна наша декларация, нито подобни заявления на председателството и на ЕК имат някаква правно-обвързваща сила за Скопие, и че те не са равнозначни на записване в преговорната рамка. Европейската Комисия няма глас при вземане на решение за разширяването. Тя следи за изпълнението на критериите от страна на държавата-кандидат и докладва за това на Съвет „Общи въпроси“ (СОВ). Толкова.
Записването на нашите очаквания към Скопие в преговорната рамка би било най-добрата гаранция. То казва какво държавите-членки са се разбрали, че ще очакват от държавата-кандидат да изпълни, за да стане член. Всичко друго, по думите на „класиците“, е „Пунта Мара“. Ако държавите-членки са готови да ни дадат гаранции, защо трябва да правим едностранна декларация и те да я приемат за сведение, а не го направят с преговорната рамка, както в случая на Белград с Косово? Кое точно в поведението на РС Македония на най-високо ниво – от идването на Кирил Петков досега – ни кара да смятаме, че страната има намерение да изпълни доброволно който и да било от поетите в Договора от 2017 г. и преди това ангажименти? Разрешили ли са въпроса с езика на омразата? Или с честното преброяване на българите? Или с отношението към тях? Или със записването на българите в Конституцията? Или трябва всички да си затворим очите пред откритите нападки на президента Пендаровски срещу президента Радев и исканията за „признаване на македонско малцинство в България“? Трябва ли да се правим, че не забелязваме постоянното шикалкавене на външния министър Буяр Османи, че те били готови „да се договорим за всичко“, но сега – по „обективни причини“ - не можели нищо да изпълнят?
Към момента България държи нещата в свои ръце и просто трябва да работи усилено по различните „писти“ за постигане на положителен за нас резултат.
„Схемата“ на съветниците на Кирил Петков – да „пуснем“ Скопие без да сме си обезпечили приемане на нашите искания, представлява опасен прецедент. В историята на ЕС няма друга страна-кандидатка, която сама да е определяла условията, при които да започне преговори за присъединяването си. Ако това се случи сега, утре НЕ можем да очакваме различно поведение на Скопие - те ще продължават да се държат по същия начин и през целия преговорен процес ще ни обясняват как нямаме основания да ги спираме заради нерешени двустранни въпроси. Ако нашите искания сега бъдат изцяло извадени от преговорната рамка, накъдето изглежда да се тласкат нещата, единствената ни възможност да поставяме евентуални въпроси, свързани с неизпълнението на ангажиментите на Скопие по двустранна линия, остава Съветът за асоцииране. Там обаче РСМ седи на масата заедно с България и с останалите държави членки, (които, поради слаба работа на българския политически истеблишмънт и дипломация през последните 12 години – с изключение на служебните правителства на Янев – са на страната на Скопие, тъй като не сме се дори опитали да им обясним за какво става дума).
На фона на едно безславно и предателско наше отстъпление сега, няма нужда да прогнозираме колко „сериозно“ ще бъде възприемана България в ЕС всеки път оттук нататък, когато ще защитава своите интереси по един или друг въпрос. Всеки ще знае, че може да ни извие ръцете, щом по толкова важен за нас национален въпрос сме отстъпили без нищо.
Обществеността трябва да е наясно с това.
