Преди 37 години на него се падна непосилната мисия да даде ход на Историята.
Провинциален апаратчик от съветската ера, Горбачов нямаше вещината да преведе народа си до обетованата земя, но никой не може да отрече куража му да поеме по пътя. Той отдръпна света от прага на ядрения Апокалипсис, изведе съветската армия от Афганистан, отвори архивите, реабилитира паметта на жертвите, даде на моето поколение правото да диша, говори и мечтае свободно.
Друг е въпросът какво направихме със свободата, словото и мечтите си.
Михаил Сергеевич не беше голям политик. Но Горбачов ще остане като жалонна политическа фигура, която отвори вратата за нова епоха. Добра? Лоша? Зависи за кого и къде.
Едно е ясно: епохата, която го издигна начело, вече беше изживяла времето си. Береше душа.
След Горбачов останаха руини, последваха грабеж, регионални конфликти, а днес светът отново е на прага на Апокалипсиса.
Цинизмът надделя над добрите намерения. Горбачов имаше добри намерения, но в политиката те не стигат. (Кадърът с Буш-баща е показателен: циникът, петролният магнат от Тексас, потупва по рамото тщеславния ставрополски колхозник, който се радва на медала си).
Преди месеци гледах документалния филм на Виталий Мански, в който престарелият Михаил Сергеевич доживява дните си насаме със своите мисли в една подмосковска дача. Изпитах съчувствие. Крал Лир на съветската империя си спомня миналото без съжаление, но и без самозалъгване. С недоумение. За едни герой, за други антигерой на Историята. Изигран от нея, от живота, като повечето от нас.
Бог да го прости!
Благодаря за свободата!
