Причината за този текст са чисто и единствено моите си усещания за творчеството и личността на Пейо Яворов. Човекът който не живее, а гори, в когото непримиримо се борят две души, няма как да бъде различен в гения и в битието си. Поводът е 110-тата годишнина от поставянето на пиесата му „В полите на Витоша“, с която на 1 септември 1911 г. е открит сезона в Народния театър „Иван Вазов“. За 110 години нищо от написаното не се е променило в съдбата на обрулената от градушките на времената и нравите България. Освен развоя на езика.
Чета: „Нека стане министър на полицията, да направи всички избори в България.“, а в главата ме удря „С такъв материал разполагаме. Кучетата ми са страхотни, ама и те като народа, трябва да се държат изкъсо.“
Чета: „Госпожо, не забравяйте да запазите в семейната сбирка скъсаните цървули, които вашият мъж казва, че е донесъл“, а пред очите ми – филия с мас, благодарение на която един селски момчурляк израсна до висините на властта.
Чета: „Ако искаш да ставаш директор на Обществено здраве, да не мислиш, че може без политика!“ и ме напушва смях не от скудоумието на д-р Васко Чипиловски, а от събирането по разклоните на здравни министри.
Чета: „… Христофоров се осмели в онова събрание за което дописката лъготи, да гръмне насреща ми: полицейски кандидат, утрешен избраник на пияни цигани!“ и виждам през годините пристигащи автобуси, пълни със случайно дошли вкупом в деня на избори наши сънародници и други, които развеселено се хвалят пред тикнатите микрофони, дето честно са си изкарали 20-те лева, зачерквайки правилното, предварително указано квадратче.
Чета: „Ще говоря за работа: има двама чиновници в Земеделската банка там, в града, които трябва да уволним още сега“ и си мисля за отзованите дипломати от кариерата, а продължението „Има и дузина народни учители – но краят на годината е близък и аз нагласих работата с училищните настоятелства“ кара да пращи в ушите ми неизключеният микрофон, уловил насмешливо-деловата констатация „Да разпускаме седянката“… и това са аналогии само от няколко страници в пиесата, без да се позовавам на много по-близки във времето примери, печално познати на обществото.
Не, във „В полите на Витоша“ не се показва трагиката на обречената любов между двама души, а националната трагедия на България, оставена в ръцете на тесногръди и взели се насериозно псевдополитици. Стонът на Стефан Драгоданоглу „О, да би могла да се подигне…“ не е вопъл на един съсипан в тъгата по фаталния край на сестра си брат, а поплак на новоизлюпено политическо парвеню, което дава мило и драго да се покаже в Двореца на вечеря с белгийската мисия. Дали на мен само това ми напомня за вътрешни министри, вечерящи с елитни манекенки, когато барети се избиват помежду си, поради липса на координация, на вити хора, докато невинни войничета се гърчат в огнения ад на прошитата от мутренски автоматни откоси камионетка, на гала-вечери, загърбили умиращи от глад интелектуалци, облечени във вехтата броня на своята гордост, за уикенди по луксозни яхти пред осъдения за неплатена телефонна сметка Христо Фотев…
Тези въпроси ги задавам не аз, а Моят Яворов! Той – чирпанлията, харамията, отритнатият и обруганият от уж елитния следосвобожденски хайлайф, по нищо неразличаващ се от днешния. Сто и десет години, уважаеми, нищо не се е променило. Тази теза си е моя и вероятно може да бъде опровергана от праволинейните изследователи на живота и творчеството Яворово, но аз си я защитавам, защото вярвам, че геният не може да бъде еднопластов. Трагедията на гения е винаги на фона на трагедията на обществото, в което живее, трагедията на неговия народ, трагедията на неговата родина. О, далеч не заради личната трагедия на Мила и Христофоров, Яворов прави именно чрез Амели Попович страшните свои изводи: „В тая страна има много слънце, но има и някаква тъмнина, която се разсипва като черен прах дори в сиянието на самата природа. Не е ли то черния прах на един друг груб живот – с много празници в календара и с никакъв празник в сърцата?… Гледайте насреща планината, която постепенно се загръща сега в тъмни облаци. Само такава природа би била подходна декора за много неща в българския живот… Не че другаде не стават страшни работи, напротив, биват и по-страшни! Но там няма – както това тук – онова, което изтръгва от нас при една трагедия не сълзи на човешко състрадание, а вик на ужас… Дори и когато убиват, там хората убиват сякаш с игла от злато, а не с дърварска секира, както тук – в полите на Витоша.“
Каквото и да се опитваме да кажем след тази характеристика, ще е преливане от пусто в празно, нещо, което ние всички, волю или неволю, умеем. Може би заради облаците, които постепенно обвиват върховете с черния лепкав прах на лицемерното родолюбие. Може би затова, че чисто статистически, подгонена от икономическата разруха, България продължава да се преселва на тумби и катуни в столицата, пълзяща все по-хищно по полите на Витоша. Може би защото при толкова празници в календара, превърнати единствено в поредица почивни дни, светлината на яркото българско слънце гасне в душите ни. А крилата на нашите деца, ангелите на бъдещето ни, трептят около върха на нечия златна игла. Това е причината да напиша този текст, макар и вкратце и макар далеч нелицеприятно. Ако не ви се нрави, mea culpa. Но моля ви, не замахвайте с дърварска секира. Въпреки че съм родена в полите на Витоша.
Маргарита Петкова
