На 11 септември, но преди 17 години, изкарах едно от най-тежките си дежурства, като секретар във вестник. Падането на кулите-близнаци в Ню Йорк се оказа и моето „бойно” кръщение като отговорен секретар на „Дневник”. Всичко започна някак... забавно, но от 16.30 до 21.30 ч., заедно с невероятния ми колега Марио Велев и с целия уникален страньорски екип, „ни се взе акъла” - „вързахме”, доколкото си спомням, около 34-35 страници (тогава вестникът излизаше в 12 страници, във формат А2... - „небостъргач”), т.е. за около пет часа направихме... три вестника... Казах „забавно”, защото към четири следобед звъннахме на шефа на спортния отдел Stanil Yotov и дружелюбно го попитахме нямат ли намерение да дават материали за „твърдата” си страница (в интерес на истината спортистите изключително рядко закъсняваха), а той, в неговия неподражаем стил ни отговори: „Чакайте, чакайте, че гледам как падат кулите-близнаци!..”, „Станиле, стига бе, филм ли гледате по това време?” - недоумявахме с „другия” Марио. „Не, не, бе – некакви самолети... падат, ей, гледай-гледай!..” – набързо затвори телефона Станилски. С Велев решихме, че нещо се шегуват и отидохме да изпушим по една-две цигари „горе на черешата”, но като видяхме репортажа по Би Би Си онемяхме... Беше ясно какво ни очаква...
Толкова години по-късно, обаче, все още не мога да си обясня защо (при така широко огласяваната свобода на медиите) водещите световни агенции за цели пет часа качиха в фотосервизите си едва 3-4 снимки. Пълна цензура, макар че телевизиите бълваха инфо „на поразия”. Нова снимка се появи едва към 21.25 ч. (този час го помня като днес) и тогава рискувах да спра първа страница (бяха други времена), за да сменим снимката, с която на следващия ден излязоха почти всички български вестници... Мисля, че само ние бяхме с различна снимка. Този ден, по всички направления, наистина беше незабравимо преживяване... И наистина от този ден нататък светът не знае на кой свят е...
