„Западът се опитва да крие и замазва сблъсъка на световете, поради страх и бягство от историческа отговорност и липсата на кураж да наричаш нещата с истинските им имена.
Отричането на Бог и провалът на Европа започнаха много по-рано, сега тероризмът просто я довършва.“
Професор, доктор на историеческите науки, журналист, политик, изтънчен кулинар и бохем, неговото име се свързва най-вече с това, че бе министър на културата в кабинета на Пламен Орешарски. Иначе, знаменитият му род е букет от забележителни имена. Правнук е на Иван Стоянович-Аджелето, баща му Иван Стоянович е кинокритик, журналист и писател, а майка му - известната актриса Ани Бакалова. Професор Стоянович има десетки монографии и научни статии по исторически, философски и културни въпроси.
В Страстната седмица LIBERTA.BG потърси Петър Стоянович с въпроси за земното и небесното, за спомените и реалността, за лъкатушенията на човешката цивилизация, като уважихме желанието му да няма и ред за политика, колкото и да ни беше трудно.
- Понесен от трудния делник и злобата на деня, успя ли българинът да запази усещането си за Възкресение, професор Стоянович?
- За добро или лошо, нашенци не са най-фанатичните християни на планетата. Езичеството и практичността на българина са пословични, затова и връзката ни с най-великия християнски празник е опосредствена – да идем на село, на вилата, да купим агнешко… Съмнявам се, че в главите ни се върти величието на Възкресението.
- Вие лично, виждате ли знак в пламъците на парижката катедрала Нотр Дам ? Някога, в студентството учехме по антична литература, че когато няма справедливост на земята, древните я търсили при боговете-на небето. Да не би и сега, векове по-късно, Небето да ни "светва" когато сме нарушили земната справедливост?
В пожара на този знаков християнски храм може да се търси много символика. Най-лесно е тя да се търси във връзка с тероризма, крайния ислям и като жест на видимо посегателство над една чужда култура и религия. Дали е така ще кажат полицейските разследвания, макар в последните години Западът да опитва да крие и замазва сблъсъка на световете поради страх и бягство от историческа отговорност. И липса на кураж да наричаш нещата с истинските им имена. Ще ми се, разбира се, да припомня, че същата катедрала по време на Френската революция беше превърната в езическо капище от точно онези „велики бащи“, които днес цяла Франция венцехвали като свои нови учители на всеки 14 юли. Отричането от Бог и провалът на Европа започнаха много по-рано, сега тероризмът просто я довършва.
- Наследник сте на забележителен род, сам сте казвал, че бабите и майка ви са били перфектни кулинарки. Има ли разлика в оня Великден, от вашето детство и днешния, като игнорираме детската представа?
- Великден в къщи беше много цветен и весел празник, въпреки ограниченията на комунистическия режим. Естествено, за малките като нас тогава чукането с яйца и онези дълги ароматни закуски в неделята бяха незабравими. Децата рядко се замислят за същността на Възкресение Христово и няма как да го изискваме от тях. Достатъчно е да имат поне някаква представа за добро, зло и надежда.
- В едно интервю казвате, че "готвенето е като любовта, не трябва да се прави насила." Какъв акт е всъщност приготвянето на храна за близките? Васа Ганчева казваше, че в това има нещо "сакрално"?!
- Нищо не бива да е зорлан. Поне така ми се иска, макар да е трудно. За готвенето се отнася с пълна сила, и там трябва любов и мерак. Чак „сакрално“ не, макар Васа да го е казала в преносен смисъл. Кулинарията е и култура, и наслада, и грижа за околните и децата. Най-вече за тях.
- Професоре, ще си върнем ли някога онова чувство, че сме следовници на най-старата цивилизация на света /така поне твърдят историците/ - тракийската?
- Поставям една въпросителна след всяко твърдение за нещо „по-по-най“. Защото това всъщност няма значение, смисълът е в това какво успяваш да съхраниш от наследеното, и най-вече – да предадеш и развиеш в бъдещето. Да си голям наследник е нещо приятно и ни изпълва с гордост, а българите имаме достатъчно с какво да се гордеем в миналото си. Но два пъти по-важно е какво можем и правим днес и в какво възпитаваме децата си, как стоим на европейския и световния терен? Там ни няма… Имаме отлични личности, отделни успехи, спорадични медалисти в олимпиади, състезания, фестивали – но националната спойка я няма. Живеем поединично. Първото чувство, което трябва да си върнем, е това, че сме заедно и успехът на всеки един от нас е успех за всички ни.
- Тази седмица текат последните дни и часове от земния път на Христос. Има ли послание, което си заслужава да чуем и запомним?
- Въздържам се да играя ролята на старозаветен мъдрец. Но в дните на Страстната седмица си заслужава да прехвърлим през ума си истините, че няма победа без жертва и личен пример, няма успех без вяра и няма величие без смирение. Така простичко искам да го виждам.
