Калин Калпакчиев е съдия в Апелативния съд в София и председател на Съюза на съдиите в България. Член на съдийската колегия на предишния състав на Висшия съдебен съвет (2012–2017). Венелина Попова разговаря с него за това как функционира съдебната система в България в условията на засилващ се авторитаризъм, за опасността от приемане на репресивно законодателство и за опитите на властта и задкулисието да овладеят и подчинят съда.
Венелина Попова: Господин Калпакчиев, как работи днес съдебната система в България? Цялото общество споделя убеждението, че тя е зависима, а определени действия на законодателната и изпълнителната власт издават желание за нейното подчиняване. Примери можем да открием в последните промени в Наказателния и Наказателно-процесуалния кодекс. Поддържате ли тезата си, че Висшият съдебен съвет (ВСС) отдавна не представлява съдебната власт и е лишен от конституционното си основание, но пък стои зад симулирани скандали срещу свои представители, които отказват да приемат омертата за зависимост? Поддържате ли и твърдението си, че заради безконтролната власт на главния прокурор трудно може да се намери случай от практиката на ВСС, в който негово предложение да не е било прието?
Калин Калпакчиев: Според много исторически, културни и дори конюнктурни съображения самата конструкция на съдебната система създава проблем, тоест общото ѝ функциониране и администриране само̀ по себе си е проблем. През 1991 г. (когато се приема новата Конституция) законодателите са смятали, че включвайки прокуратурата в съдебната власт, гарантират независимостта и неподатливостта ѝ на политическо влияние и възпрепятстват използването ѝ за репресия на неудобните. Практически големият проблем е, че прокуратурата със своето устройство и функции има възможността да влияе върху целия обществен, икономически и политически живот и ние го виждаме в много уродливи проявления. А партиите умело се възползваха от това в последните 30 години.
Прокуратурата разполага с прекалени правомощия, което ѝ дава прекомерна и нетипична за една демократична държава роля. Оттам нататък силната централизация и практически липсата на контрол съсредоточава във фигурата на главния прокурор абсолютна власт, която развращава. Затова около избора на главния прокурор има такава битка за влияние и надмощие на политическите партии. Той е на върха на пирамидата и разполага с „наказателен имунитет“. Това беше отбелязано още през 2010 г. в решението на Европейския съд по правата на човека по делото „Колеви“ заради невъзможността Никола Филчев да бъде разследван. Такава е ситуацията и днес.
ВП: Добре, приемаме, че главният прокурор е на практика неконтролируем в своите действия и трудно сменяем. По-добре ли би било обаче в политическа и обществена среда като нашата законът да позволява обвинител №1 да бъде контролиран и по-лесно сменяем? Тогава не съществува ли риск властта да се саморазправя с всеки неудобен за нея главен прокурор? Законът дава силна защита и на двамата председатели на Върховния касационен съд (ВКС) и Върховния административен съд (ВАС). В противен случай досега Лозан Панов нямаше ли вече да е отстранен от поста си?
КК: Да, въпросът е как да бъдат изградени системата на прокуратурата и статутът на главния прокурор по такъв начин, че той да не е безконтролен, но същевременно да бъде гарантирана автономността и независимостта му при изпълнение на неговите функции. Има такива модели, не е нужно да ги измисляме, но разбира се, всеки модел трябва да е съобразен с историческия и културния контекст на държавата.
Една от гаранциите да не се упражнява недопустимо влияние по отношение на прокуратурата и на главния прокурор и същевременно те да носят отговорност, когато допускат грешки, е например дългият мандат на главния прокурор. За седем години той има гаранции, че не може по никакъв начин да бъде сменен на поста си. Но в досъдебното производство, когато се засягат права на граждани при мерки за неотклонение, претърсване на жилища, обиски – работата на прокуратурата по разследването и събирането на доказателства подлежи на някакъв вид съдебен контрол.
Има обаче една сива зона, за която Борис Велчев писа в своя книга, издадена след края на мандата му. Той казва, че е много лесно, неимоверно лесно да се привлече някой към наказателна отговорност и по този начин да се разчистят икономически или бизнес интереси, да се омаскари нечия репутация или да се реши някакъв конюнктурен партиен интерес. Прокурорът може да образува наказателно производство срещу един депутат и да го държи години наред, както се казва, „на трупчета“ – тоест срещу него не се води разследване, но във всеки момент то може да бъде активирано. По този начин беше извадено дело срещу конституционния съдия Атанас Семов, преди това срещу Венета Марковска… Ако се върнем в годините назад, ще открием и други примери. Другият начин е, като се повдигне обвинение – както е сега случаят с депутатката Елена Йончева – и се създаде преднамерен шум.
ВП: Не само шум, но и убеждението у много граждани без особена правна култура, че тя априори е виновна.
КК: Преди няколко дни излезе доклад, който беше използван не по предназначение в Народното събрание. Доклад за решенията, постановени от Европейския съд за правата на човека в Страсбург за периода 2017–2018 г. Едно от нещата, които правят впечатление, е, че България най-често е осъждана заради нарушения на презумпцията за невиновност, и то точно от страна на прокуратурата и на видни представители на изпълнителната власт.
ВП: И на законодателната. А за тези дела Корнелия Нинова поиска правителството да съди премиера Борисов и Цветан Цветанов. Едно от тях е спечелено от бившата социална министърка Емилия Масларова, която продължава девета година да е подсъдима за присвояване на 11 млн. лв. при ремонта на сградата на Социалното министерство в Стара Загора. Съдът в Страсбург присъди да ѝ бъдат изплатени 5000 евро неимуществени вреди и 3000 евро съдебни разноски заради думи на прокурорката Стелиана Кожухарова (тогава говорителка на главния прокурор) и на депутата от ГЕРБ Пламен Нунев. Припомням, че Масларова бе оправдана от СГС, но Апелативният съд в София върна делото на прокуратурата с много забележки за внасяне на негодно обвинение. Оттогава мина година и половина – и нищо.
КК: Конкретното дело във фактическите му детайли ще се въздържа да коментирам, тъй като съществува вероятност, доколкото съм съдия в Софийския апелативен съд, този казус да дойде и при нас. Но в крайна сметка има изисквания – и съгласно Конвенцията за правата на човека, и нашия вътрешен процесуален закон, такова е и предназначението на съда в Страсбург – на всеки обвиняем се дължи справедлив процес. Това включва да се зачита презумпцията за невиновност, защото, ако човек вече е заклеймен, преди съдът да се е произнесъл, вредата е нанесена и после каквото и да последва, клеймото почти не може да бъде изтрито.
Но искам да кажа нещо много важно: през последните 2–3 години без всякакъв срам законите в сферата на наказателното правосъдие се променят конюнктурно – без анализ на практиката и задължителните криминологични изследвания и съвсем видимо – по вкуса на обвинението. Никак не е правилно, меко казано, законите да се променят според удобството на една от страните в наказателния процес, още повече когато тя разполага с целия репресивен ресурс и процесуални средства.
ВП: Има ли засилване на репресивното законодателство, особено след последните промени в Наказателния и Наказателно-процесуалния кодекс? По-специално бих искала да спра вниманието Ви на отстраняването на съдии по повдигнати към тях обвинения от общ характер. Още повече ако е вярно, че има тенденция присъдите да се основават повече върху доказателства от досъдебното, а не от съдебното производство. Възможността да се отстрани един съдия при обвинение например, че е карал колата си след употреба на алкохол, не развързва ли ръцете на прокуратурата да решава кой съдия да работи и кой да бъде отстранен от решаващи състави по дадено дело?
КК: Да, има такава тенденция – НПК особено, но и НК да бъде променян по мярката на прокуратурата. Ето случай от последните дни, свързан със задължението за прочитане на обвинителния акт от прокурора в началото на съдебното заседание. За едно конкретно дело (това за КТБ – б.а.) законът беше променен два пъти и накрая, пак заради това дело, отпадна изцяло това задължение. Това е абсолютно несериозно, но също така разкрива опасна тенденция за неоправдано засилване на репресията, или както се изрази адвокат Доковска в едно интервю – става дума за дехуманизиране на закона. А законът, особено Наказателният, по същината си трябва да е етичен и хуманен. Наказателният закон по дефиниция трябва да е нравствен.
По въпроса за отстраняването на съдии по повдигнати обвинения от общ характер няколко съдии още от предишния ВСС алармирахме, че Законът за съдебната власт позволява главният прокурор да иска отстраняване на всеки съдия, спрямо когото е повдигнато обвинение, независимо от естеството му – какъвто пример дадохте и Вие. Освен това ВСС реши, че не може да упражнява върху това правомощие на главния прокурор никакъв контрол, а действа в условията на обвързана компетентност. Тоест каквото поиска главният прокурор, то трябва да бъде уважено, без да се проверяват доказателствата, както се прави в рамките на един съдебен контрол. Това наистина е опасно и може да бъде използвано с целта, която вие посочихте – прокуратурата да отстранява неудобни съдии. Случаят, който беше припомнен тези дни, но той е с давност от две години, е много опасен по отношение на използването на СРС-та не за целта на наказателния закон.
ВП: Предполагам, че визирате случая с варненския съдия Светлозар Георгиев?
КК: Да. От делото, което се водеше срещу него и завърши с оправдателна присъда, се разбра, че е бил подслушван и в кабинета си, в който са се провеждали т.нар. тайни съвещания за постановяване на съдебни актове. Аз не знам за други такива случаи, дори от времето на тоталитарната държава. Още повече че това изключително тежко нарушение беше констатирано и от Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства – лично от неговия председател. Това послужи като повод за саморазправа със самото Бюро, а Бойко Рашков беше отстранен.
Но има и нещо друго, което беше казано от заместник главния прокурор Иван Гешев, пак по повод на мегаделото за КТБ (перифразирам): че се забелязвала склонност у подсъдимите или техните защитници да изчакат друга политическа конюнктура. Един вид, заместник главният прокурор съвсем убедено смята, че промяната на политическата конюнктура може да доведе до промяна и в поведението на прокуратурата, а и на съда. Всъщност ние сме били свидетели на такива примери, най-ярките от тях са образуваните и прекратени наказателни производства срещу господин Бойко Борисов. Образувани, когато беше свален от власт, и прекратени след връщането му във властта. Примери има много и самата прокуратура в моменти на анализ и на притискане от обстоятелствата е споделяла това.
Аз си спомням един доклад, изготвен от Сотир Цацаров или от неговата администрация, който трябваше да анализира защо прокуратурата не успява или се проваля по такива знакови дела. И там имаше констатация, нелицеприятна за самата прокуратура, че тези дела се образуват кампанийно, когато определени висши фигури вече не са във властта, а след това се прекратяват или се оставят продължително време без разследване. И се използват за нерегламентирано въздействие върху обвиняемите.
ВП: Бихте ли коментирал и промените в Закона за отнемане на незаконно придобитото имущество, които позволяват на КПКОНПИ да отнема имущество и след оправдателна присъда? По повод това „извънредно законодателство, придружено от обиди и намеци срещу Върховния касационен съд“, 70 адвокати реагираха остро в писмо до Данаил Кирилов, че Антикорупционният закон „се явява бухалка срещу неудобните за властта личности или освобождава от отговорност удобните“.
КК: Безспорно промените в този закон са проява на засилващия се репресивен характер на нашето законодателство. Те създават прекомерни и неоправдани ограничения пред икономическата свобода и свободата на гражданите изобщо. Представителите на Комисията, а и на законодателната и изпълнителната власт включително, си позволиха (и това е всъщност нов етап в агресията срещу съда и желанието да се премахнат последните острови на независим съд) изключително грубата и безпардонна атака срещу Върховния съд, и то срещу същината на неговата дейност – тълкувателната. С последните си действия и изказвания Данаил Кирилов и Пламен Георгиев унизиха върховните съдии и поставиха под съмнение смисъла на неговата дейност да уеднаквява съдебната практика и да тълкува законите, когато те са неясни.
ВП: Понеже говорим за тенденцията за засилване на репресията в законодателството ни, искам да ви попитам какво мислите за Специализирания наказателен съд – една квазиинституция, която юристи наричат частен съд на властта? От една страна, този своеобразен извънреден трибунал трябва да задоволи глада на обществото за възмездие над престъпни политици и управляващи. От друга, не се ли нарушава „доктрината за законна юрисдикция, прогласена в чл. 6 от НПК, в която се инкорпорира забраната за извънредност, тоест да не се установява съд за определени казуси и хора“, както твърди Иван Брегов?
КК: Още през 2011 г. имаше оживени професионални дискусии за специализираните наказателни юрисдикции. Имаше запитване до Венецианската комисия. Беше сезиран и Конституционният съд (КС). Тогава след създаването им и сега отново след разширяване на подсъдността им. КС отговори, че специализираните наказателни съдилища не разкриват признака на извънредност. Но още тогава някои юристи предупреждавахме – и на основата на словашкия опит, близък до нашата ситуация, и на основата на редица становища на международни организации, най-вече на Съвета на Европа, – че такъв тип специализирани съдилища в наказателната материя могат да бъдат много опасни от гледна точка на независимото правосъдие. Защото създават една нагласа у съдиите, че тези съдилища трябва да бъдат солидарни в битката с престъпността. Но един съд не може да води битка с престъпността, съдът трябва да бъде арбитър по дефиниция.
Още през 2011 г. предупреждавахме, че властта се опитва да заобиколи независимия съд, като по чувствителни за нея дела си създава собствени юрисдикции. Когато те се създаваха, много трудно се събраха съдии. Сега виждам друга опасна тенденция от няколко години – хилядите на брой искания за подслушвания бяха концентрирани в Софийския градски съд, когато председател беше г-жа Янева. След установяването на строг контрол в него по отношение на СРС-тата наблюдаваме преливане на тези искания към Специализирания съд. Това бе разкрито от Бойко Рашков, но се вижда ясно и от публичната съдебна статистика. Над 3000 искания се правят годишно за СРС-тата в този съд, но като се има предвид ограничената му компетентност, този брой изглежда смущаващ.
ВП: Заедно с председателя на ВКС Лозан Панов сте от най-атакуваните магистрати – както от страна на главния прокурор, така и от членове на ВСС – заради Вашата непримиримост към опитите за подчиняване на съдебната система от управляващите и задкулисието. В този смисъл как Ви изглеждаше протестът на „Правосъдие за всеки“ в столицата, когато пред Съдебната палата се събраха няколкостотин души в подкрепа на Лозан Панов, срещу стотиците хиляди, които заляха площадите в Румъния след отстраняването на Лаура Кьовеши? Питам Ви, защото трябва да има критична маса и от магистрати, и от граждани, за да може да има еднакво правосъдие и за овластените, и за неовластените в тази държава.
КК: Гражданската енергия и подкрепа е много важна не само за правосъдието и за това то да бъде осъществявано честно, прозрачно и компетентно, но и за доброто функциониране на всяка обществена сфера. За съжаление, гражданският протест в неговите най-автентични форми в България е в дефицит и обяснението не е толкова еднозначно. Факт е, че няколкостотин души се събраха на протест за независимо правосъдие в България срещу десетки хиляди в Полша, Румъния и други държави, които имат сходно историческо развитие – тоталитарно като нашето. Но колкото и да е малобройна, у нас има гражданска подкрепа, макар и не така масово публично изразена.
Убеден съм, че много хора мислят, че начинът, по който функционира нашето правосъдие, не осигурява справедлив процес на всеки гражданин. Процесите са сложни и искам да кажа, че атаката срещу Лозан Панов е атака срещу Върховния съд. Това не е само персонална атака, въпреки че са насложени и лични страсти от гледна точка на това, че изборът на Лозан Панов и последващото му поведение създадоха проблем на част от ВСС и на главния прокурор.
Помните една реплика на Ясен Тодоров от предишния ВСС (а и Сотир Цацаров, мисля, имаше сходна) към Лозан Панов: „Ние очаквахме от вас лоялност.“ Мисля, че беше в такъв контекст. Това е показателно за манталитета на тези хора – те не очакват независимост и безпристрастност от избрания си колега, а лоялност. Той не се оказа лоялен към тези, които го избраха, и затова го атакуват. Но това е само едната страна. Другата, по-важната, е, че атакуват целия Върховен съд, неговата тълкувателна дейност, а оттам и независимото правосъдие като цяло. Като казвам те, имам предвид и ВСС, и изпълнителната власт, и законодателната.
ВП: Една странна симбиоза на иначе независими една от друга власти! И накрая – с едно изречение – ще подкрепи ли България избора на Лаура Кьовеши за главен прокурор на ЕС, как мислите?
КК: Без да съм запознат с това какво българското правителство и българският министър на правосъдието са обсъждали и въз основа на какви критерии ще вземат своето решение, по мое убеждение – доколкото Лаура Кьовеши е класирана на първо място от комисия с изключително компетентни юристи от цяла Европа – не мисля, че който и да е министър на държава – членка на ЕС, няма да уважи преценката на тази комисия. И ако ние не сме съгласни, трябва да кажем ясно защо, както и румънците впрочем. Но аз мисля, че нашето правителство ще влезе в конюнктурата, защото, за да не подкрепи Кьовеши, трябва да каже в какво тя не е компетентна или какви съмнения имаме в нейния интегритет и нравствени качества.
