Честит празник, Български учители! Обичам ви! - пише поетът Валери Станков и споделя своето есе "Похвално слово за българските учители"
България е сиромахкиня. И майка на сиромаси.
28 години бутах камъни по баира с бедна българска учителка и съм склонен да вярвам, че учителите в България са гениални. Но – сиромаси. При това непрекъснато гладни. Все за нещо настояват. Все искат. Не се съобразяват с момента. С периода. И не подозират, че нищо не може да се направи. Защото исторически така е предопределено. Защото ситият не хваща вяра на гладни. Министерството високо, общината далеко, царят – в Мадрид.
Но когато в именика на милионите бедни, наречени с гадничкото „социално слаби", се наредят и учителите, България се превръща в мащеха за духовни сиромаси. Няма нищо по-зловещо като гледка от ученик, който заключва черокито пред входа на школото, пуска алармата, изстрелва фаса, опасва мобифона, вейва извънземен парфюм в прясно измития коридор, трясва „Гив ми файв!" на авера, изпъва маратонки под чина, милва гела, цвъка пъпките и чака в стаята да влезе бодра, усмихната, преливаща от възторг и трудов ентусиазъм учителка.
И, о, ужас, тя идва. Тропа със старичките си обуща. Оръфана, безпарична, недоспала, изнервена. Плюс това с малък проблем. Крилцата „Олуиз” обаче са пет кинта и са още в аптеката. Колежките злорадстват, роклята скоро ще цъфне, пуберите от IX „б" непременно ще скиват, ще се кискат мръсно подир автобуса, който я отнася, и ще духат последните два часа кафето. Не супата.
Супата я духат тези, които купуват книги. И си ги четат. Които си падат по лудналия перущенски коляч Кочо. Умират за впиянчения подпоручик Дебелянов с неговите скръбни детски дни и белоцветни вишни. Хоратят за гаджето с двете хубави очи на Мавъра от Чирпан. Зверят се в историйцата на Хилендарския монах Паисий и се кефят от идиотчетата на Достоевски. Бедните. Тези, които са се родили бедни, живеят бедни и мрат сиромаси. Като дядовците си. Като прабабите също.
Съдете сами. На 8 юли 1860 г. в своите непретенциозни „Достозамечателни забелязвания" възрожденският летописец, учителят-книголюб, приятелят на Левски Марин Калугеров пише: „Толко бях притеснен за пари, щото ми се отщя и светът: защото нямаме вкъщи нито една ока брашно, и в кесията си нямах нито една пара, смаях се какво да правя, от общината няма да дадат. Няма кой да ми помогне, от кого да искам."
Все от общината, забележете. Или от Министерския съвет. Както ви кефне.
Същият този даскал Марин Калугеров, за да изхрани челядта, върти тъжен алъш-вериш с наниза на жена си, а в печалната си летопис горчиво отбелязва: „Секи се радва на Новата година, само аз сиромах, укахърен, смазан, обезчестен и в джоба нямам две пари. Когато да земим някоя жълтичка от гирданя, и аз плача, и тя плачи”.
Само не мислете, че махмудиите са отивали за бял хляб и бяло сирене.
Книги.
Книги.
И пак книги.
Онези сладки и опасни български книги, които 34-годишният ломски учител-поет Кръстю Пишурка пали собственоръчно пред смаяния поглед на съседите си в далечната 1857 година с обяснението „... да ми миряса главата!" Същите дълбоки и неизбродни български книги, заради които 4 години по-късно великият везир Мехмед паша Къбразлията хвърля в занданите на Айдан, Мала Азия, ревностния български книжовник Йордан Хаджиконстантинов Джинот от град Велес, Македония. По време на 200-километровия пеши преход с камшичен удар едно заптие вади окото на Джинот. Макар и сляп, след анадолския кауш този велик българин се връща и пак мята даскалъка.
Българските учители! Винаги имат едно око повече от овластените слепци. Погледнат ли ни, ставаме малки. Ставаме пак деца. Векове ни гледат с едното и чакат да ги погледнем с двете.
Ми като са бедни, да си чакат реда. Ний как чаками?
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
(Б. м.) Есето "Похвално слово за българските учители" включих в публицистичната си книга "Сюита за мълтви българи" в далечната 1996-а година, излязла от печат в две последователни издания в ДИ "Галактика" – Варна.
Честит празник, Български учители! Обичам ви!
Валери Станков
