Проф. Андрей Пантев: Светът върви към глобален конфликт. Това обяви легендарният историк, мислител и прорицател проф. Андрей Пантев, който навърши 85 години. Тържество на интелекта и духа за читателите, слушателите и зрителите са неговите интервюта и коментари. Ето и последното:
– Гледайки заобикалящата ни реалност, накъде върви светът, проф. Пантев?
– Светът върви от локален към глобален конфликт. До голяма степен виждаме, че в историята на човечеството големите стълкновения и сблъсъци са били предшествани от малки и локални такива. И това е тревожното.
Човечеството е прекалено ангажирано с готвене, с гледане на мачове, със спортни страсти, но не вижда, че зад това стоят тъмни сили. Удивен съм с какво безразличие се съобщава за глада или за смъртта и начина, по който тази информация стига до нашите съзнания и преживявания.
– Банализираха ли се темите за войната и смъртта – станаха ли просто суха статистика и какъв сигнал е това към нас?
– Войната е част от историята на човечеството. И нещо повече – агресията е в природата на човека. Знаем, че Каин убива Авел. Но тук става дума за преднамерено отвличане на съзнанието в различни забавни преживявания, без да видим, че зад гърба на всичко това стои голяма опасност.
Всъщност историята на човечеството е история на войни. В това отношение все още може да изпитваме тревога за нашите деца и внуци.
– Може ли да кажем тогава, че историята се повтаря?
– Не се повтаря в буквалния смисъл на думата, но човекът не се е променил през последните 9000 години. У него има благородство, у него има мерзост. Човекът е добър, но и лош. И когато лошото в човешкото поведение надделее, всички отиват на заколение, смятайки, че загиват за правилна кауза.
Страшното е, когато се смята, че идеите са по-важни от живота на хората. И това, за съжаление, е рецидив в човешката психика. Трябва да знаем, че убитите дечица са нещо много по-ужасно от осъществяването на една или друга идейна или териториална програма и цел.
– А смятате ли тогава, че антивоенните призиви и гласът на антивоенните движения е приглушен? Или направо заглушен? Сякаш повече се чуват гласовете, които призовават за война до победа, а не за незабавно спиране на огъня и мир.
– По-скоро приглушени, защото имаме и други трезви гласове. Но ние неусетно и незримо често пъти не виждаме, че се готви един голям пореден сблъсък. И в него едните ще бъдат представяни като добри, а другите – като лоши.
А когато слушаме някой политически деец и дори журналист да изказва мнения, съждения, размисли или анализи за войната, ние знаем предварително какво ще каже той. Няма я тази бленда между мнения, нещо по средата, което да казва: “Осъждаме едната страна на войната, но осъждаме и другата”.
– Ние сме и свидетели как на сцената идва едно ново поколение, за което думата “война” не е нещо необичайно. Особено ако трябва да го сравняваме с поколението на т.нар. щастливо тридесетилетие след Втората световна война. Този процес какво вещае в бъдеще – трябва ли да се мине през мъките на още една глобална война?
– До такава степен плътно се е вкоренила идеята, че за да се роди нещо добро, непременно трябва да има кръвопролития. Трябва да има някакво пречистване, но виждате, че всички, които говорят за мир, се снабдяват с оръжия. Има една латинска сентенция – искаш ли мир, готви се за война. И най-парадоксалното е, че този ядрен заряд, който притежават суперсилите, фактически опазва мира. Ако имаше само една силна страна, вероятно това щеше да се случи.
– В такива моменти в обществото трябва да се чуват гласовете на интелектуалците. Но нашите интелектуалци какви са – такива, които задават посоката на обществото, или такива, чрез които някой задава удобна за него посока?
– Те невинаги са били най-благородната част от народите. Често пъти са се подавали внушения и на войнствени призиви. Миролюбието е основната добродетел на човека изобщо. И когато славим нашите герои, пролели кръв, ние се прекланяме пред тях, защото едно е дадеш пари, друго е да пролееш кръв. Но когато си на бойното поле със сабя, автомат или ракета, ти не може да бъдеш ангел. И това е грозотата на войната изобщо.
– Насред войни, пандемии, икономически и финансови сътресения има ли стабилно място България в този световен хаос, или се лута между силните на деня?
– Ние сме били относително стабилно място по време на Втората световна война. Все още у нас е имало шоколад, не е имало глад и страдания толкова, нито черни забрадки толкова, колкото в другите страни.
Но когато настъпва победата, ние не сме поканени като учредител на ООН, а сме обявени за вражеска, победена и агресивна страна.
Често пъти стабилното място е шушумишкото място. Ние казваме, че сме се присъединили към Тристранния пакт, за да спасим живота на войниците и това е добре за майките им. Но ако така разсъждаваха поляци, сърби и руснаци, Хитлер вероятно щеше да стигне до Тихия океан. Не всяко миролюбие означава единствено грижа за човешкия род, означава и предателство спрямо честта, достойнството и дори живота на обикновените хора.
– Това е мнението на историка Андрей Пантев. А какво подсказва прогнозата на интелектуалеца Андрей Пантев?
– Нямам самочувствие на тези две определения. Но трябва да бъдем по-скептични към всичките уверения, които едностранно ни се поднасят по вестниците, списанията, телевизиите и книгите.
– Но ние, българите, сме известни със скептицизма ни във всичко. Или според вас хората са спрели да се интересуват от заобикалящата ни среда?
– Най-страшното е, когато хората не се интересуват. Безразличието лежи в основата на всички световни беди, които са сполетели човечеството. Но от друга страна, тази геройска поза за падналите на полето на честта може да изиграе лоша шега на онези, които ѝ се поддават.
– И според вас идеята, че който е силният, е правият, докъде ще докара хората, обществото и държавата?
– Във всичките ни художествени възпроизвеждания на миналото обикновено правият е много силен. Невинаги е така и в повечето случай е точно обратното. Но да запазиш достойнството си във времена на всеобща психоза на една или друга ситуация, е най-мъжественото поведение.
– Ако погледнем с очите на днешните деца, младежи, студенти – в каква обществена среда и в какви нагласи ги възпитаваме?
– Би трябвало да ги възпитаваме в абсолютното добро. Доброто и лошото са различни понятия. Бушмените например казват: “Добро е, когато аз открадна кравата на съседа, лошо е, когато той открадне моята”.
Затова трябва да имаме абсолютна представа какво означава да не гледаш в чинията на съседа си. Да не си сърдит, че единият е станал знаменитост, а ти не си. Да не те интересува колко деца гладуват и колко са загинали с едно любопитство, все едно гледаме футболен мач.
– Но пазарната култура не ни ли учи точно на това – да се конкурираме и да се състезаваме с ближния?
– България никога не е била този рай на благополучието. Във всички статистически класации до Втората световна война България дели място с Албания и Турция по показатели. Без да се смятаме за солта на Земята, както често пъти историци твърдят, ние все пак трябва да сме част от една човечна общност. Изразът “Гордея се, че съм българин” може да се каже по друг начин – “Гордея се, че съм човек и изпитвам човешки чувства”, между които любовта трябва да бъде поставена на първо място. И това е основата на християнството, не по-малко на марксизма.
– Понякога най-простите неща са най-истински – човек трябва да обича и да бъде обичан.
– Това е в основата на всички добродетели. Не става дума нито за плътска, нито за платонична любов, а за усещането, че както искаш на теб да ти е хубаво, така да искаш и на съседа да му бъде добре. Любовта е ситуационна, но тя трябва да бъде всеобща. Аз нямам внуци, но обичам много чуждите. В тях виждам бъдещето, каквото и да е то. Не може да кажеш “Аз обичам тази, защото е моя внучка. Не, “моя” е съмнително състояние. Трябва да се обичаме по начин, по който приемаме и пороците, и ако щете злото у другия човек.
Доколкото знам, Исус Христос дори не е притежавал дрехите, които е носил. Така че потребителската собственост, която се издига в култ, лежи в основата на всички прояви на насилие.
– Онзиден обявиха, че за 11 г. сме се изкачили с 63 позиции в индекса на ООН по щастие. Сега сме на 81-о място. Но виждате ли щастливи хора по улиците или в разговорите си с тях?
– Щастието е условно понятие. Има щастливи хора в затвора и самоубийци в Холивуд. Един тих човек, който с печал гледа на дивотиите на своя свят, може би е по-стойностен, отколкото всякакъв лидер, оратор, пророк.
– Идния вторник навършвате 85 години. Какво си пожелавате и какво пожелавате на хората, за да намерят своя път на истината, или щастието?
– Изпитвам удивление към тази цифра. Чувствам се едновременно на 180 и на 18.
Да знаят хората, че животът е много кратък, за да се вайкаме. И много условен, за да смятаме, че с нас започва и завършва светът. Но все пак да усетиш облачетата по синьото небе е по-важно от това да караш луксозен автомобил или да имаш разкошна вила.
