На 13 ноември, от 18. 00 часа в Центъра за съвременно изкуство и библиотека, Деян Статулов ще представи пред своите близки и далечни съграждани своята нова книга. 51 съвременни творци на българското кино споделят свои истории от света на българското кино
След две книги с изследвания върху цензурата и пропагандата в българското кино по време на социализма, този път Деян Статулов е насочил своето внимание към настоящето. „Между два кадъра“ е първа част от поредица, в която съвременни творци на българското кино разказват за своя път към филмите, които гледаме. Някои от тях са любими на публиката, други – по малко познати, но всички те създават настоящия образ на киното в България. Разговорите с тях разкриват разноликия, чаровен, конфликтен, но и все пак любим свят на родната ни кинематография.
Разговорите са правени през последните пет години. Те са моментна снимка от работата с творците. Авторът не е търсил изчерпателност или актуалност извън конкретния филм или роля, които са провокирали срещата с героите в книгата.
Това не са интервюта, а интимни и приятелски разговори между два дубъла на снимачната площадка, между две репетиции, откраднати в почивката в театъра. Всички са различни, каквито са и събеседниците – някои са по-приказливи, други по-обрани, но това, което ги обединява, е желанието им да снимат кино и творят в България.
Сред героите на книгата са Ана Пападопулу, Алекс Алексиев, Васил Василев – Зуека, Весела Бабинова, Виктор Божинов, Виктор Чучков, Галин Стоев, Димитър Николов, Иван Бърнев, ИриниЖамбонас, Мартина Апостолова, Ованес Торосян, Пенко Господинов, Рая Пеева, Стефан Командарев, Стефан Вълдобрев, Стефан Денолюбов, Теодора Духовникова, Юлиян Вергов, Яна Титова и много други.
За автора:
Доц. д-р Деян Статулов е ръководител на сектор „Екранни изкуства“ в Института за изследване на изкуствата при БАН. Има над 400 публикации в областта на филмовата история и критика. Бил е водещ, редактор и сценарист на телевизионни предавания и формати. През годините е бил филмов наблюдател в БНТ, Nova и bTV. От 2022 г. преподава история на българското и световно кино в Театрален колеж „Любен Гройс“ – София. Автор на книгите „(Не)възможната свобода“ (2022) и „(Пре)поръчани филми“ (2023). Има награди за оперативна критика (2022) и книга (2024) на наградите „Васил Гендов“ на Съюза на българските филмови дейци, както и „Награда на София“ 2024 за критика в областта на културата.
Откъси от книгата:
Ели Скорчева: „В нашата актьорска професия няма такова нещо като спонтанност. В киното всичко е строго изчислено. Това е логика и желязна математика. Само чрез логика се изгражда образ. Това, което много режисьори възприемат като спонтанност, е резултат от тази логика. Тя не се появява изневиделица, без предварителна работа. Всичко е благодарение на много натрупване и репетициите са част от него. Само слабите актьори не могат да повторят добър резултат, защото не знаят как са го постигнали.“
Юлиан Вергов:„Ако има нещо, заради което завиждам на холивудските звезди, то е само заради този начин на работа. Не заради парите и популярността, а заради свободата да се откъснеш и за определено време да се отдадеш на ролята. Страшно много енергия се губи в баланса между многото неща, които трябва да свършиш.“
Теодора Духовникова:„В нашата професия е нужно да си наблюдателен. Все пак работният ни ден няма фиксирани начало и край. Ние непрекъснато сме на работа. Запомняш реакции, ситуации, харесваш ги и си трупаш багаж, който може да извадиш като реквизит, когато ти потрябва. Иначе, аз преди всяка роля, при нейната подготовка, дълго време чета текста (независимо дали е сценарий или пиеса). Чета, докато спра да виждам реплики и думи, а започнат да се появяват картини и образи, да чувам гласове. Всичко оживява. Когато извадя пет-шест образа, си избирам един и го споделям на режисьора. Стискаме си ръцете. Не ходя в болница, за да създам образа на лекар.“
Ирини Жамбонас:„Спомням си, на първия разговор с Николай Волев той ми каза, че ще снимат филм за ученици, и аз му казах, че никога не съм гледала добър български филм за ученици. Той се стресна и ме попита защо, а аз отговорих, че нещата не са истински, не е вярно това, което се случва.“
Стефан Денолюбов:„Новото българско кино страдаше от факта, че диалогът звучеше като написани реплики, а не като говор от естествения живот. Но аз стигам до заключението, че не е достатъчно. Трябва да има нещо повече, както при големите актьори. Не може само да си кажеш естествено текста, трябва да стъпиш върху него и да изградиш образ и характер, самочувствие, с една дума – превъплъщение. Нашите школи ни учат да правим характери, да извайваме образи, но връщайки се назад във времето и мислите за ролите, които съм правил, имам чувството че не съм всял толкова образи, колкото различни самочувствия.“
Галин Стоев: „Рискът от провал е винаги е там, но докато работи, човек има съвсем други приоритети. Той се опитва да превърне една нематериална идея във филм, т.е. в дигитален обект, който да може да се преживява споделено. Тук има производствен процес, който изисква много от теб. Ако останеш верен на първоначалния импулс, на това, което те е накарало да се хвърлиш в приключението, тогава и творческата ти интуиция остава с теб и те води през целия процес. И после идва публиката. Но срещата с нея аз възприемам не като съд, а по-скоро като за възможност за контакт на друго ниво на емоцията и на съзнанието, нещо като алхимичен експеримент, в който се включваме доброволно.“
Стефан Вълдобрев:При мен винаги има някаква тема, не просто думи, хвърлени на вятъра. Мисля, че някъде там, дълбоко от други времена нещо е пристигнало. Оставям настрана, че моите родители бяха страхотни любители на операта. Почти всяка седмица още от малък 6-7 годишен ме водеха на опера. Това много ми е повлияло. Хора, които страдат, смеят се, карат се и в същото време го правят пеейки. Красиво и цветно, заедно с един омаен оркестър. Аз съм заспивал и сънувал на опера. Имам много ранни спомени за нея. Духовното десетилетие на седемдесетте-осемдесетте години ни е повлияло на всички, на нашето поколение – да четем, да гледаме, да търсим, да откриваме, да се занимаваме с живота
Ивайло Христов: „Помня как като дете майка ми казваше да внимавам какво говоря, за да не чуят съседите. Постоянно следяхме какво ще кажат хората за нас… Това са натрупвания, които съм носил през годините. Затова основната тема във филма бе опозицията между личността и обществото. Как един човек може да излезе пред хората и твърдо да заяви себе си и своята позиция, която се различава от общото мнение.“
Васил Василев – Зуека: „В българското кино имаме следния проблем – не стига, че малко се снима, но, когато тръгнем да го правим, все занякъде бързаме, всичко е много припряно. Няма време за репетиция, а именно тя е тази, която вади душичката на сценария. Там се виждат малките нюанси кой, кога и кого да погледне, каква пауза да направи, а не да се чуди къде да си сложи ръцете в тази или онази сцена. Не може непрекъснато да правиш импровизации по време на снимки. Затова американците снимат за 18-20 дни и приключват, но там предварително всичко е подготвено и не може да мръднеш и на йота от това, което е заложено. И там има импровизация, но тя е в рамките на вече утвърдения план за снимки и реално нищо не променяш. Моят професор Атанас Илков ни учеше, че има няколко последователни стъпки на изграждане на образ – наблюдение, имитация, вживяване и пресъздаване. Според него това беше пътят, който може да доведе до добри резултати.“
