Невъзможността съдът да контролира привличането на обвиняем от разследващите ще бъде подложена на проверка от Съда на Европейския съюз (СЕС) през призмата на правото на защита. Това ще стане по преюдициално запитване на районния съд в Луковит, пише Lex.bg.
В него не за първи път пред съда в Люксембург се поставя проблемът с премахната преди години фигура на заподозрения, което може да доведе до лишаване от право на защита (постигано често и с умишлено забавяне на привличането), както е констатирала и правната наука.
Според българския Наказателно-процесуален кодекс (НПК) разследващият „може да привлече лицето като обвиняем и със съставянето на протокола за първото действие по разследването срещу него“ (чл. 219, ал. 2), т.е. това е оставено изцяло на преценката му, а същевременно именно от акта на привличането зависи дали на гражданина ще бъде осигурено право на защита, когато спрямо него се предприемат принудителни действия – като обиск, претърсване и изземване.
От правна гледна точка въпросите, които съдия Владислава Цариградска поставя пред СЕС, до голяма степен се припокриват с казуса, завършил с 24-часовото задържане на бившия премиер Бойко Борисов. На 17 март 2022 г. беше извършено претърсване в дома на Борисов в Банкя, но нито към онзи момент, нито след това той беше привлечен като обвиняем, а адвокатът му Менко Менков близо час чака, за да бъде допуснат до клиента си. Протоколът от претърсването така и не мина през проверката на съда (виж тук), тъй като прокуратурата сама определи това действие на МВР като незаконно (защото е извършено от полицаи, а не от следователи).
С преюдициалното си запитване съдът в Луковит отправя общо пет въпроса, но ключовият е: „Принципите на правовата държава допускат ли национална уредба и съдебна практика, според която съдът няма правомощия да контролира привличането на едно лице като обвиняем, когато именно и единствено от този формален акт зависи дали на гражданина ще бъде осигурено правото на защита в случаите на предприемане спрямо него на принудителни действия по разследване?“.
Фактите
На 8 февруари т.г., около 13.30 ч. край с. Дерманци, община Луковит, полицейски инспектори спрели за проверка „Фолксваген Пасат“, в който пътували трима души. Служителите на МВР поискали съдействие от друг екип на КАТ, за да проверяват дали водачът е употребявал наркотици.
Докато чакали, пътниците в колата споделили на инспекторите, че имат в себе си наркотици. Заради това към 14.05 ч. служителите на МВР уведомили дежурния разследващ полицай в РУ-Луковит, който съставил протокол за устно съобщение за извършено престъпление, в което записал, че „при извършена проверка на лек автомобил с три лица, две от тях заявяват, че имат в себе си наркотично вещество – „Пико“.
Междувременно екипът на КАТ пристигнал, проверил водача и установил наличието на амфетамин и метаамфетамин. Първо била извършена проверка на автомобила, а към 15 ч. и личен обиск на един от пътниците, за което бил съставен протокол за обиск и изземване в неотложни случаи в последващо съдебно одобрение. В документа било посочено, че обискът се извършва без разрешение от съд по досъдебно производство по описа на РУ-Луковит, а основанието – „достатъчно данни за притежание на забранени от закона предмети, съдържащи се в протокол за устно съобщение за извършено престъпление в с. Дерманци“.
В десния джоб на суитчъра на пътника бил открит лист, сгънат като плик, в който имало бяло кристалообразно вещество, което при теста се оказало метаамфетамин. В протокола за обиска пътникът написал, че откритото у него е „Пико“ и е за лична употреба. Действията с него приключили към 15.20 ч.
По-късно вече, вероятно в полицейското управление, са били снети и обяснения от този човек. Той заявил, че употребява наркотици от много години, основно „Пико“ и марихуана. За намерения у него наркотик отказал да каже от кого го е взел, но уточнил, че е за лична употреба. Обяснил и къде и кога пликчето е било намерено в джоба на дрехата му. Разследващият полицай уведомил за случая прокуратурата.
На 9 февруари 2022 г. в 12:50 часа прокурорът внесъл искане в районния съд в Луковит за одобрение на протокола за извършен личен обиск и изземване на основание чл. 164, ал. 3 от НПК. В мотивите си обвинителят твърдял, че делото е образувано за това, че на 8 февруари 2022 г., в село Дерманци, „в преден десен джоб на червен суитчър, в лист, сгънат под формата на плик, без надлежно разрешение от органите по чл. 16 от Закона за контрол на наркотичните вещества и прекурсорите и в нарушение на чл. 30 от същия закон, държал високорисково наркотично вещество с неустановено към момента тегло – престъпление по чл. 354а, ал. 3, т. 1 НК. Досъдебното производство започнало с първото действие по разследването – личен обиск и изземване от лицето“.
Съмненията на съда
При тази фактическа обстановка, районният съд в Луковит си задава редица въпроси, свързани с правото на защита.
На първо място съдът се чуди дали предвиденият в националното право съдебен контрол върху принудителните действия в досъдебната фаза на наказателното производство е достатъчна гаранция за спазване на правата на заподозрените и обвиняемите лица, предвидени в директивите на Европейския съюз за минималните стандарти за правото на защита.
Тези съмнения са провокирани от няколко обстоятелства. На първо място е липсата на ясна национална норма, която да предписва обхвата на съдебния контрол върху принудителните способи за събиране на доказателства в досъдебното производство. На следващо е преобладаващата съдебната практика, според която преценката на претърсването, личния обиск и изземването е за тяхната формална законосъобразност. Друго обстоятелство са няколкото осъждания на България от съда в Страсбург за това, че съдебният контрол върху принудителните действия в досъдебното производство е бил формален и така са допуснати нарушения, основно по чл. 8 и чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). На четвърто място е фактът, че българското право не познава процесуалната фигура на „заподозрян“, а фигурата на „обвиняем“ възниква по силата на акт на прокурора или на разследващия орган. Съдът изтъква и че е налице утвърдена практика в досъдебната фаза полицията и прокуратурата да забавят момента на конституиране на фигурата на „обвиняем“ и по този начин фактически да заобикалят задълженията за спазване на правата на заподозрени граждани. И последното обстоятелство е, че теорията и практиката приема, че съдът не може да контролира привличането като обвиняем на лицето, защото така би накърнил конституционното правомощие на прокурора да привлича към наказателна отговорност.
„Относимата към българската правна уредба практика на ЕСПЧ по оплаквания за предприети принудителните действия – претърсване, включително личен обиск, и изземване, не засяга самостоятелно случаи, в които е бил нарушен чл. 6 ЕКПЧ в неговия наказателноправен аспект, отделно от най-честото оплакване за нарушение на чл. 8 ЕКПЧ, затова и запитващият съд все още има колебания дали освен преценката за неотложност (при последващ съдебен контрол) на действието, следва да се проверява дали на лицето, срещу което е било предприето принудителното действие, е било осигурено правото на защита в минимално изискуемата от директивите степен, съответстваща на чл. 6, § § 1 и 3 ЕКПЧ“, отбелязва РС-Луковит.
В тази връзка той дава за пример делото „Димитър Митев срещу България“, в което ЕСПЧ посочва, че извънпроцесуалното самопризнание на Митев е имало значителен ефект върху развитието на делото. Съдът в Страсбург заключава, че непредоставянето на адвокатска защита в този най-ранен етап е довело до цялостно нарушение на справедливостта на процеса, с което са нарушени чл. 6 и чл. 3 от ЕКПЧ.
В преюдициалното запитване се отбелязва, че практиката на съдилищата у нас е еднопосочна – те отказват да кредитират като доказателства събраната информация от хората, които фактически са заподозрени в извършване на престъпление, но често се разпитват като свидетели за собствените си действия.
„Въпреки това, за запитващия съд възниква съмнение дали тази процесуална санкция само на доказателствена основа може да бъде достатъчна гаранция, че правото на защита на гражданите, предвидено в Хартата и разписано подробно в директивите, ще бъде спазвано. Този процесуален отговор на неправомерно събираните доказателства може да възстанови справедливостта на наказателния процес като цяло, но според запитващия съд не е достатъчна гаранция за това, че на гражданите всякога ще бъде осигурено правото на защита на най-ранния етап от наказателното производство и то изключвайки произволна преценка на органа, ръководещ досъдебната фаза на наказателния процес, дали да „отвори вратата“ към правата на гражданите с формален процесуален акт“, посочва съдия Владислава Цариградска от РС-Луковит.
Тя изтъква, че такава гаранция е особено значима поради опасността на най-ранния етап от разследването срещу граждани, които все още не са обвиняеми, да се прилагат практики, елиминиращи правото на защита. Съдийката цитира решението на ЕСПЧ по делото „Димитър Митев срещу България“, в което се посочва следното: „Съдът също така отбелязва със загриженост, че събитията в настоящия случай изглежда представляват практика от страна на властите. Тази практика е критикувана от Комитета против изтезанията в продължение на много години. За Съда такава практика от страна на властите би била трудно съвместима с принципа на правовата държава, който е изрично упоменат в преамбюла на Конвенцията и е присъщ на всичките ѝ членове“.
Според съда в Луковит още по-сериозен е въпросът за това дали и каква реално гаранция има за хората, срещу които са били предприети принудителни действия при елиминирано право на защита, но те никога официално не са били обвинени, така че да могат да се обърнат към съда заради нарушено право на защита.
„Изглежда да няма лесно достъпно и ефективно национално правно средство, с което да се осигури възможност на засегнатите лица да правят оплаквания за нарушения на правата, произтичащи от директивите, гарантиращи минималните стандарти за защита на заподозрени и обвиняеми лица. Ангажирането на компенсаторна отговорност на държавата за нарушение на правото на защита също е под сериозен въпрос в случаите, в които лицето въобще впоследствие няма да получи официално обвинение. Специалният Закон за отговорност на държавата и общините за вреди не предвижда основание за търсене на обезщетение от лице за нарушени право на защита в аспектите на правото на информация за правата и на достъп до адвокат (за разлика, например от специално уредената отговорност в случаите на нарушение на разумния срок, като един от елементите на справедливия процес). Отделно от това, допускането без процесуална санкция на подобна порочна практика, застрашава не само правовия ред в страната, но така също и обществения интерес от разобличаване на виновните и тяхното наказване. Това е така, защото не са редки случаите, в които съдилищата обявяват оправдателни присъди, само защото доказателствата са порочни, събрани в нарушение на правата на обвиняемите“, пише районният съд в Луковит.
После обяснява, че когато един човек стане обвиняем, то НПК му гарантира пакет от минимални права, залегнали и в европейските директиви. Но за да стане обвиняем, е необходим акт на прокурора, което пък дава възможност чрез избягване или забавяне на конституиране на фигурата на обвиняемия, човекът да бъде превърнат в обект на разследване.
Този проблем е бил поставен от РС-Луковит на вниманието на СЕС през 2018 г. В решение от септември 2019 г. съдът в Люксембург посочва, че хората, заподозрени в извършването на престъпление, трябва да бъдат уведомени за правата им при първа възможност щом подозренията срещу тях дадат основание на компетентните органи, извън хипотезите на неотложност, да ограничат свободата им посредством мерки на принуда, и най-късно преди първия им разпит от полицията в рамките на производството.
Според съда в Луковит обаче това тълкуване не е достатъчно, защото не е ясно дали СЕС, допускайки в случаи на неотложност известно забавяне в предоставянето на информация за правата, има предвид неотложност на задържането, или всякакви неотложни действия, доколкото в казуса с наркотиците е налице неотложна ситуация за извършване на личен обиск без предварително разрешение на съдия, но не се разкриват никакви пречки обискът да се съчетае с предоставянето на информация за правата и евентуално осигуряване на адвокатска защита.
Очевидно е, че още пред пътните полицаи пътникът е направил самопризнание, че държи наркотици, напомня РС-Луковит. Те на свой ред са подали устен сигнал, въз основа на който разследващият полицай е образувал досъдебно производство с първото действие по разследването – обиск и изземване.
Въпреки това и след образуване на делото и обиска, пътникът е разпитан, но не в рамките на наказателния процес, а от друг служител на МВР в хода на полицейска проверка по повод досъдебното производство. От обясненията на пътника е ясно, че те представляват по своята същност самопризнание, но без да има каквато и да било следа за запознаване с правата, казва още РС-Луковит. И допълва, че е очевидно, че за едно и също деяние спрямо пътника са предприети две производства – наказателно и административно (полицейско) и в нито едно от тях не му е осигурено право на защита.
За съдебния контрол върху правомощията на прокуратурата и правата на заподозрените
„Вторият съществен въпрос, който се поставя, е дали, ако в пределите на съдебния контрол върху принудителните действия в хода на досъдебното производство се включи и преценка за това дали на лицето, спрямо което е предприето принудително действие е било осигурено правото на защита, съдът би засегнал изключително прокурорско правомощие. Настоящият съд е на мнение, че възприемане на горната теза би означавало съдът да бъде лишен от правомощието си да следи за спазване на стандартите за право на защита на заподозрените и обвиняеми лица и по този начин ще бъде лишен от практическа възможност да осигурява ефективно приложение на правото на защита, а едновременно с това ще се допусне състояние в правова държава да съществува власт – прокурорската, върху която не може да се осъществи контрол с цел осигуряване на основни права“, продължава съдия Владислава Цариградска.
Нататък съдът изтъква, че НПК не познава фигурата на заподозрян, но позволява не само разпит на хората, за които има данни да са съпричастни към разследването на дадено престъпление, но и да се предприемат принудителни действия спрямо тях като личен обиск, какъвто е случаят с пътника от колата, без да им бъде осигурено право на защита, гарантирано от Европейската конвенция за правата на човека и правото на ЕС.
„Запитващият съд няма никакво колебание, че в ситуация като процесната, лицето има качеството на „обвинен в престъпление“ в автономния смисъл на Конвенцията, независимо от националните правни разрешения“, посочва РС-Луковит и се позовава на няколко решение на съда в Страсбург по делата „Александър Зайченко срещу Русия“, „Янков и други срещу България“, „Симеонови срещу България“ и други.
По делото „Янков и други срещу България“ ЕСПЧ приема, че заподозрени, разпитвани за участие в деяния, които представляват престъпление, се смятат за „обвинени в престъпление” и могат да претендират за защита по чл. 6 от Конвенцията в наказателния му аспект. Съдът в Страсбург приема още, че човек е „значително засегнат“ от момента, в който е налице обосновано подозрение за вина и чл. 6 е започнал да се прилага от момента, в който жалбоподателят е бил разпитан от полицията за откраднати плодове и е направил самопризнание, което се е случило повече от осем години преди формалното повдигане на обвинение срещу него.
По делото „Симеонови срещу България“ ЕСПЧ казва, че бързият достъп до адвокат представлява важна противотежест на уязвимостта на заподозрените лица, задържани под стража, представлява основна гаранция срещу насилието и малтретирането на заподозрените от полицията и допринася за предотвратяването на съдебни грешки и за постигането на целите на чл. 6, по-конкретно равнопоставеност между органите на следствието и прокуратурата и обвиняемите.
„Процесната ситуация, в която досъдебното производство е образувано въз основа на данни, че конкретно лице държи забранени наркотични вещества в себе си, което вече е признал пред полицаите, би следвало да постави началото на правото на защита, произтичащо от чл. 6 от Конвенцията. Отделно от това, изглежда, че лицето фактически е било задържано от момента на извършване на полицейската проверка на автомобила в селото – около 13:30 часа до неустановен момент след 15:20 часа. Този извод се налага от обстоятелството, че последният удостоверен час е 15:20 ч., когато е приключил обискът в селото, но впоследствие, в непосочен времеви интервал, от пътника са били снети писмени обяснения в полицейското управление от полицейски служител в рамките на полицейска проверка, но с изрично отбелязване, че е за нуждите на досъдебното производство“, посочва съдът в Луковит.
Но допълва, че според съдебната практика у нас привличането към наказателна отговорност е конституционно правомощие на прокурора и заради това съдилищата не могат нито пряко, нито косвено да контролират тази дейност.
Така се стига до ситуация като тази с пътника, в която на съда, който контролира принудителните действия в досъдебното производство, е известно, че правото на защита на човека е сериозно и съществено нарушено, обяснява РС-Луковит. Но допълва, че поради ограничения обхват на съдебния контрол, според утвърденото разбиране, съдът ще трябва да приеме извършения обиск, стига това да е станало в условията на неотложност, дори и да е при очевидно елиминиране на правото на защита и подкопаване на неговата същност.
Съдът в Луковит изтъква, че този проблем трябва да бъде разгледан както самостоятелно, от гледна точка на това какъв трябва да бъде обемът на съдебния контрол, така че да се осигури ефективно приложение на правата, произтичащи от правото на ЕС, но също така и от гледна точка на принципната възможност за противоречиво тълкуване поради неяснота в разпоредбата в НПК, свързана с привличането към отговорност на хората, за чиято вина няма събрани достатъчно доказателства, но спрямо тях се налага да бъдат извършени принудителни действия по разследването.
„Последният въпрос е съществен, защото според сегашната национална правна уредба, едно лице ще има осигурена възможност да се ползва от правото си на защита, само ако е придобило качеството на обвиняем, а последното зависи от волята на органа, ръководещ разследването под надзора на прокурора. Това положение позволява произволно (не)прилагане на националната норма, която единствено може да осигури правото на защита с всички негови елементи, така, както е гарантирано в правото на Съюза“, се казва още в преюдициалното запитване.
В подкрепа на тезата си съдия Цариградска цитира становище на прокуратурата по повод проект за промени в НПК, с които през 2016 г. се направи опит да се транспонира европейската директива за правото на достъп до адвокат. В становището на държавното обвинение се казва следното: „Българският наказателен процес понастоящем не включва в кръга на участниците в наказателното производство заподозрения в престъпление. При транспониране на Директивата, следва да се преценява съответствието на изискванията и целите ѝ с нормите от българското законодателство, които уреждат правата на обвиняемия в наказателното производство и в производствата по ЗЕЕЗА. Българският наказателен процес освен това не съдържа уредба и не познава институти, които да попадат в обхвата на чл. 2, т. 3 от Директивата. У нас не е възможна хипотеза, в която лицето няма предварително установено качество обвиняем, но в хода на разпита му от полицията или от друг правоохранителен орган, то се превръща в обвиняем.“
„Това разбиране на прокуратурата практически елиминира правото на защита на гражданите, които са de facto обвинени, като в описаната ситуация. Подобно положение, според запитващия съд може да подкопае основите на правовата държава и да позволи произволни действия, засягащи правото на справедлив процес, признато и гарантирано от Съюза, които, дори да са поставени на вниманието на съда, поради ограничения в компетентността му, да го направят мълчалив съучастник на нарушението“, изтъква РС-Луковит и отправя пет въпроса до СЕС
