Действия на Петков – да оспори мнението на министъра на отбраната за натовските войски у нас и кадровия подбор на съветници от министъра на външните работи – разочароваха
В отчаяни опити да разбият коалицията адептите на мутрорежима залагат на раздухване на идеологически разпри между партньорите. Външната политика в това отношение е сред най-рисковите области. Немалка вреда, предполагам измерима в стотици хиляди гласове, нанесе на Радев преекспонирането му в изборната кампания и от ГЕРБ, и отляво като върл натовец и триморец. Това не пречеше на ГЕРБ да го изкарват човек на Кремъл – чак до нескопосания и контрапродуктивен опит на Герджиков да го злепостави за Крим на президентския дебат.
Симпатичният Кирил Петков като премиер още дълго ще свети с отразената светлина на Радев – и засега е явно напълно неизкусен във външната политика. Но президентът е деликатен, не влияе на младия премиер във всекидневната му работа. Чака сам да се научи. И аз съм оптимист, че премиерът иска и умее да се учи. Затова да дава ухо на добронамерени критики.
Разделянето на функциите във външната ни политика тръгна забележително добре от първия ден. Радев със сериозна мисия в Европейския съвет, с желязната позиция за Скопие; Петков със светска визита в НАТО и ЕК, дето да очарова и подчертае главоломната си разлика с Борисов. И двамата се справиха отлично.
Но последвалите действия на Петков – да оспори мнението на министъра на отбраната за натовските войски у нас и кадровия подбор на съветници от министъра на външните работи – разочароваха. Ген. Стефан Янев е топ експерт по НАТО и е човек на Радев в кабинета. Теодора Генчовска също е човек на Радев, но неопитна в дипломацията, има нужда от помощта на компетентни съветници, един от които е дипломатът разузнавач Петър Воденски.
Критиката на Петков към суперекспертите в своите сфери Янев и Воденски от дилетантски и идеологически позиции – в угода на брюкселските чиновници, седесарите в ДБ и в последна сметка на ГЕРБ – беше глупава. Точка. Такива грешки не бива да се повтарят, г-н премиер.
Две думи за случая Воденски, преди да се разпростра малко повече за НАТО. Приказките за ДС, които правят удоволствие на коалиционния партньор ДБ, са идеологическа
отживелица от времето на палеоседесарския антикомунизъм
А новото от лятото на 2020 г. насам бе именно отказът на ДБ от пещерния антикомунизъм. Мнозинството сини съотечественици отказаха да продължат мандата на Борисов да ги „пази“ от „комунистите“ и „ченгетата“ и осъзнаха, че имат много повече нужда някой да ги пази от Борисов. И така стана възможна коалицията.
Възкресяването на призрака на „ченгетата“ от Петков – поради политическа, а също и юридическа неопитност – е удар срещу духа на коалицията. За премиера посланик Воденски трябва да е това, което е – опитен, уважаван в професията дипломат и разузнавач, който няма общо с ченгета и доносници. Досадно е, че и БСП се разсея по въпроса, а и те имат мълчалива заслуга за погрома на българското разузнаване. Коалицията Радев се задължи да остави идеологическите различия във фризера до решаването на общонационалните, общодемократични задачи на борбата с мутрорежима.
Експерти като Радев и Янев, които познават НАТО интимно от десетилетия, умни са и доблестни по характер, са наясно, че алиансът е надживял смъртта си с трийсет години. И действат предпазливо, но съобразно този основен факт. Кирил Петков може да не е имал много време за новините, но в последното десетилетие станахме свидетели на разгромните провали на общата външна политика на НАТО в Афганистан, Ирак, Либия и Сирия, довели европейската мигрантска катастрофа, на укрепването на стратегическия съюз на Русия и Китай, на засилването на Иран напук на санкциите, на окончателната загуба на Турция и на конфузите на алианса в Латинска Америка. И на недоразуменията на Тръмп с европейците.
Които не свършиха с управлението на Доналд. На 15 септември т.г. САЩ, Австралия и Великобритания изненадващо обявиха свой тристранен пакт за сигурност, насочен срещу Китай, колатерална жертва на който падна договорената преди пет години и потвърдена за пореден път на 30 август т. г. френска доставка на подводници за Австралия на стойност 50 млрд. долара. Макрон побесня от яд и покрай другото отзова и посланика си от Вашингтон (по-късно той се върна). Заговори за напускане на НАТО, която и без това бе нарекъл „мозъчно мъртва“ организация.
В момента пък дрънкането на оръжие по границите на Русия служи за димна завеса, прикриваща европейската енергийна катастрофа, а също влизането в експлоатация на „Северен поток“ 2 (Байдън: да не обидим германците!), спирането на газовия транзит през Украйна и преориентацията на американските военни от Европа към конфронтация с Китай и смяната на Крим и Донбас с Тайван като топ приоритет.
Но така е положението от самото разпадане на СССР насам. Разсекретени преди две години документи за преговорите на западни лидери с Горбачов поставиха днешните шефове на НАТО в крайно неблагоприятна светлина. Публикувани от американския архив за национална сигурност, те могат да се видят на сайта на университета ДжорджВашингтон“ (виж тук).
Те разбиват твърденията, че Западът нищо не бил обещавал на Горбачов. Известно е изказването на американския държавен секретар Джеймс Бейкър от февруари 1990 г., че
НАТО няма да се разшири на изток „нито един инч“ (not one inch eastward)
Но още в Малта през декември 1989 г. Буш I увери Горбачов, че „не е подскачал нагоре-надолу по Берлинската стена“ и че „САЩ нямат намерение да се възползват едностранно от протичащите процеси“. Буш I дори се опита да предотврати разпадането на СССР с известната си реч в Киев през юли 1991 г. Неотдавна бе разсекретен в Русия и запис на телефонния разговор на Елцин с Буш I от декември 1991 г., дето руснакът раболепно уведомява американския колега за решението от Беловежката гора за разтурянето на СССР, преди още да го е съобщил на съветския президент!
Поразителни са неудобството и резервираността на Буш I. Човек с опит, боен пилот, пленник у японците през Втората световна война, сенатор, посланик в Китай и директор на ЦРУ, той реагира сдържано и предпазливо. Известно му е, че разтурянето на СССР става отгоре, въпреки волята на голямото мнозинство съветски граждани, засвидетелствано на референдума същата година. Перспективатана мястото на СССР начело с Горбачов да се появят 15 нови държави начело с дявол знае кого, може би с ядрено оръжие, не го радва. Чисто човешки му е неудобно от слагачеството на Елцин.
Ясно му е, че, както по-късно писа старият американски консерватор Пат Бюкенън, „отказвайки да третираме Русия като другите страни, отрекли се от ленинизма, създадохме тъкмо тази Русия, от която се страхувахме – превъоръжаваща се и кипяща от възмущение“.
(Не сме забравили, че и Буш II в нетолкова далечната 2007 г. В София ни уверяваше, че можем да сме приятели и със САЩ, и с Русия, че избор или-или между тях въобще не стои пред българите.)
Всички други заплахи за сигурността на САЩ след разпаданетона СССР, между другото, също бяха гордо Made in USA. Включително и метастазите на политическия ислям, и китайската индустриална свръхсила – резултат най-вече от главоломното аутсорсване на американското промишлено производство към Поднебесната империя в гонитбата за съкращаване на разходите и максимизиране на печалбите.
Но да се върнем към неразширяването на НАТО: през януари 1990 г. външният министър на тогавашната ФРГ Ханс-Дитрих Геншер каза, че „обединението на Германия не бива да нанесе вреда на съветските интереси за сигурност“ и че „НАТО трябва да се откаже от всяка идея за разширяване на изток“.
Същото повтори и канцлерът Хелмут Кол пред Горбачов. Идеята, че територията на ГДР ще има в бъдеще демилитаризиран статут, залегна в договора за обединението на Германия от 12 септември 1990 г.
Неразширяването на НАТО на изток е предмет на широко съгласие и в много други дипломатически документи и разговори в 1990-1991 г. с участието на Буш I, Бейкър, шефа на ЦРУ Робърт Гейтс, Франсоа Митеран, Маргарет Тачър, Джон Мейджър и генералния секретар на НАТО Манфред Вьорнер, повозил се по-късно и в „трабанта“ на клоуна Соломон Паси. Всички те признават необходимостта от гаранции за съветските интереси и за включването на СССР в структурите на европейската сигурност.
През февруари 1990 г. британският първи дипломат Дъглас Хърд казва на Геншер: „Русия трябва да има гаранции, че ако Полша излезе от Варшавския договор, няма на другия ден да влезе в НАТО“.
През март 1991 г. британският премиер Мейджър отговаря на въпроса на съветския маршал Дмитрий Язов дали някои източноеврепейски страни ще влязат в НАТО: „Нищо подобно няма да стане“. Вьорнер уверява съветска парламентарна делегация, че съветът на НАТО и лично той, както и 13 от 16-те страни членки, са против изолирането на СССР от европейската общност и против разширяването на Алианса.
Спомням си и аз как в 1993 г. в Англия един британски бригаден генерал, лектор в нашия дипломатически курс на Форин офис, бе страшно предпазлив за евентуалното разширение на НАТО на изток.
Отде този катастрофален морален упадък на Запада
през последните трийсет години? Реалистичният, а не морализаторски, отговор е кратък: от упадъка на силата му. Ако тогавашните западни водачи – Буш I, Кол, Геншер, Митеран, Тачър, Мейджър – днес ни изглеждат мъдри и благородни, то е, защото са се чувствали силни и единни. Един вид, току-що спечелили студената война по добрия начин, противникът признал историческата им правота и сам се разоръжил.
Три десетилетия по-късно Западът е слаб, обезверен, разединен. Елитите му нямат друго оръжие освен лъжата и шантажа.Според тях „НАТО било сдържало руската агресия в продължение на 70 години“ и премахването му щяло пак да я отприщи. Значи НАТО е „сдържало руската агресия“, дори когато Елцин раболепничеше пред Буш I и Клинтън, а външният му министър Козирев говореше в ООН, на което съм свидетел, че „Русия няма свои национални интереси, а преследва само общочовешките“.
Премиерът Петков не е длъжен да знае всичко това, тогава е бил и малък. Но е длъжен да чуе съвета на тези, които знаят. Да престане, както казват англичаните, да продава въглища в Нюкасъл, а у нас – да продава на краставичар краставици– и да обяснява на ген. Янев за НАТО. И да се обади на посланик Воденски и на други, рицарски хвърлили оставки, да не създават проблеми на министър Генчовска, макар че има съдебен прецедент и дори да бяха уволнени, щяха да бъдат върнати.
