Някои плащания не са променяни от 10-15 г., което почти ги лишава от смисъл
За някои хора бюджетът е като Вавилонска кула - строителите му отдавна са забравили да говорят техния език. За тях от година на година в новите бюджетни закони се прехвърлят едни и същи неузнаваеми поради времето помощи и облекчения, чийто смисъл отдавна се е изгубил. Някои от тях са били високи преди 15-20 години, поради което всяка година всеки финансов министър си е казвал, че те все още са достатъчно високи, за да бъдат подравнявани с останалите. Други са изгубени в нови стратегии и "политики" до степен да скъсат всякаква връзка с всичко останало. Трети са част от цяла нова конструкция от помощи, които уж трябва да се вдигат нагоре, а всъщност тъпчат на едно място.
Финансовата значимост на тези наследени деформации е микроскопична, микроскопични за депутатското внимание изглежда са и потърпевшите от тях - те често са лесни на милиардите и много трудни на триците. В повечето случаи не става дума за много хора, но във всички случаи става дума за много уязвими хора.
Стимулите - ниски, наказанията - високи
У нас човекът с увреждане обикновено се счита за обречен на зависим живот. Заетостта сред стотиците хиляди хора с увреждания е под 24% и наскоро експерти изчислиха, че сред тях има резерв от 60 до 100 хиляди души за вечно гладния ни трудов пазар. Ние обаче търсим готова и най-вече евтина работна ръка все по-далеч - Бангладеш, Индия, Непал, Виетнам. Наемането на служители с увреждане се изисква от държавата с репресивни мерки - има квоти за всяка фирма и наказателни вноски, ако те не се изпълняват. Няколко години след въвеждането им няма никакъв анализ има ли смисъл от тях и, понеже контрата е за бизнеса, квотите безоблачно си съществуват от година на година.
Преди много години вместо репресивни мерки имаше данъчни стимули за заетост на хора с увреждания. Тези стимули съществуват и сега, но са напълно лишени от смисъл, защото са същите, каквито бяха през 2008 г. За този огромен проблем на хората с увреждания, които работят, ни писа Десислава Раянова, председател на Асоциацията на хората с множествена склероза.
Данъчното облекчение за хора с намалена работоспособност съществува в закона за данъците върху доходите на физическите лица от 2008 г., когато е определено, че годишната им данъчна основа се намалява със сумата от 7920 лв. Към онзи момент базата за това данъчно облекчение е 36 минимални заплати от 220 лв. Днес минималната заплата е 933 лв. - точно 324% по-висока отколкото е била преди 15 г. Ако същият процент се приложи към данъчното облекчение, то вече трябва да е 25 668 лв. Ако пък запазим принципа да се приспадат 36 минимални заплати от данъчната основа на хората с увреждания, то сумата трябва да стане 33 588 лв.
Държавата не само не актуализира това облекчение, а всяка година увеличава наказателната вноска за работодател, който не успее да осигури работно място за човек с увреждане, защото за разлика от стимулите, наказанието е вързано за минималната заплата и расте всяка година - тази например е 279,9 лв. месечно.
Днес - второ, а утре - трето дете
Демографията е първа грижа на министри, депутати и обикновени говорещи глави, но в детските добавки цари такава бъркотия, че по нищо не личи да има пилот в демографските стратегии. През 2014 г. например, в резултат на изследване, според което 80% от българите не смятат да имат второ дете заради безпаричие, подходът в детските бе диференциран и сумата за второ дете бе вдигната на 50 лв., а за всички останали - замразена на 35 лв. През 2016 г. пък в приоритет бе издигнато третото дете и за тези семейства помощта бе увеличена на 130 лв., а за две деца бе замразена на 85 лв.
8 години по-късно сумата за първо дете е 50 лв. - с 13 лв. повече оттогава, за две деца е 110 лв. - с 25 лв. повече, а за три е 165 лв. - с 35 лв. повече. Кое дете тогава е приоритет за държавата? Ако съдим по увеличенията, то трябва да е първото, защото за него помощта е с най-голям ръст (35%), за второ е 29%, а за трето - 27%.
Другите деца у нас поне от време на време попадат в нечий приоритет. За близнаците не можем да кажем нищо хубаво - техните детски тази година ще честват 10 години във фризера - държавата е оценила нуждите на тези семейства на 75 лв. на близначе през 2014 г. и оттогава не помръдва от това ниво.
Без промяна дълги години бяха и еднократните помощи при раждане, които се дават на всяка жена. След като от 2016 г. бяха между 250 и 600 лв. на дете, тази година правителството ги вдигна с 50% и сумите вече са 375, 900 и 450 лв. съответно за първо, второ и трето дете. За близнаци обаче промяна няма вече осма година, въпреки че 2400 лв. може да е изглеждала космическа сума през 2016 г., а днес изглежда другояче. Тази помощ толкова бодеше очите навремето, че майки даже я атакуваха в комисията по дискриминация, питайки наистина ли близнаци се гледат шест пъти по-трудно от останалите деца.
Друга забравена категория са майките студентки, които от време на време гастролират като тема в дебатите за бюджетните закони. Те имат право на еднократна помощ от 2880 лв. при раждане на дете, като тази сума е без промяна от 2009 г., въпреки че би следвало да е равна на 12 минимални заплати (240 лв. тогава, 933 лв. сега). Тази помощ по едно време се оказа удобна за източване, поради което условията бяха затегнати, но размерът й така и не бе променен.
Приоритет на сегашното правителство са данъчните облекчения за деца, които без съмнение са много успешна стъпка напред. Но голяма част от семейните помощи не са просто демографски стимул, а социално подпомагане и се отпускат по доходен критерий. Поради което получателите им са различен кръг от ползващите данъчни облекчения. Ако една помощ обаче не е променяна от 10-15 години, то възниква въпросът дали е помощ въобще, а в по-общ план - и на каква стратегия се подчиняват тези разхвърляни навсякъде суми, щом очевидно нямат нищо общо с нищо друго.
Още забравени помощи
Еднократната помощ за смърт на осигурено лице вече 12-13 години стои закована на 540 лв. и се прехвърля без коментар от бюджет на бюджет, въпреки че осигурителният доход се е увеличил за 12 години. В такива случаи обичайно се полага и наследствена пенсия, но това не придава смисъл на 540-те лева, премерени с аршина на две минимални заплати през далечната 2011 г. Това, впрочем, е едно от много плащания в социалната политика, които навремето се определяха в минимални заплати, а след това бяха отвързани, отивайки в другата крайност - да не зависят от нищо.
Финансовите помощи за децата с най-тежки увреждания бяха осем години във фризера, което обезсмисли иначе главозамайващия жест на Борисов в навечерието на пореден протест на майки през 2016 г. да ги вдигне рязко на 930 лв. Оттогава те си стояха толкова, като чак тази година бяха увеличени на 1180 лв.
Години наред без решение стои и един болен въпрос на тези семейства - големите суми секват след 18-ия рожден ден на детето, въпреки че пълнолетието при 90 и над 90% увреждане обикновено означава, че проблемите се усложняват, вместо да изчезнат като с вълшебна пръчка. Финансовата подкрепа за пълнолетни със същата степен на увреждане е максимум 300 лв.
Вече стана дума за наследствената пенсия, която е минимум 392,28 лв. на наследник. Когато обаче по някаква причина дете с починал родител няма право на наследствена пенсия (липса на достатъчно стаж на починалия например или въобще липса на осигуряване), месечната помощ е само 150 лв., въпреки че тези деца често са в още по-уязвимо положение.
Линия на бедност или само тресчица?
Всяка година вече стана традиция линията на бедност да се вдига с апломб, който е още по-шумен, защото с нея вече се вдигат и всички помощи без семейните (защо само те не са обвързани с нея не е известно). Напоследък показателят расте доста бързо - от 369 лв. през 2021 г. на 526 лв. през 2024 г. Това е 157 лв. повече, като формален мерител на бедността. Самите помощи обаче в някои случаи растат с по-малко от два лева. Причината е, че новото мерило е голямо, но всички помощи все още се определят като малък процент от него - базата за социалното подпомагане е 30%, а подкрепата за хора с увреждания - между 7 и 57%. Така държавата хем оценява минимума за живот на 526 лв., хем гарантира само половината от него.
Всички тези помощи би следвало да съществуват с някаква цел - при хората с увреждания например първо се поставя въпросът какви нужди има конкретният човек за пълноценен и активен живот, и след това се определя сумата за тяхното осигуряване. Те би следвало да са част и от някаква стратегия - примерно за намаляване на риска от бедност сред децата, по който сме на водещите места в ЕС. Управляващите всъщност година след година не могат да стигнат до съгласие дори за основната философия на тази политика - дали да даваме на всички или да отсеем само нуждаещите се. Уж не можем да си позволим първото, а всяка година не устояваме на изкушението да измислим нещичко ей тъй - на калпак.
