„Чувствам се благословена от съдбата във вените ми да тече неговата кръв. Васил се родил с ризница - бабек, или още – було, а според поверието това било на късмет и знак, че ще се отличава от другите, ще е необикновен, знаменит, от куршуми ще бъде предпазен и от всякакво зло.“
„Да не живеем, сякаш светът започва от нас!“
„Очи сиви - почти сини“. Вазовото описание на Апостола приляга и на нея. Христина е една от 29-те родственици на Българския Христос, праправнучка на сестрата на Левски - Яна. Днес има и други роднини от страна на майката Гина и бащата Иван.
Христина Богданова е завършила журналистика и психология. Работи като психотерапевт, омъжена, с двама сина студенти. Пази скъп спомен от именития си роднина - малко кичурче от косите му, част от отрязания кичур, който е в Националния исторически музей и параклиса в къщата-музей в Карлово.
Какво би казал Апостолът днес, ако го имаше? Защо не се роди втори Български Исус? Каква е цената на саможертвата и обречеността да служиш на най-святото - Родината? Може ли да се опишат чувствата при допир до косата на Васил Кунчев, която е била скрита в пазвата му, след като я отрязва? За всичко това - Христина Богданова пред Liberta.bg
- Да се говори за Левски във време като днешното е не само наложително, но и спасително. Как се живее с гените на най-достойния българин, госпожо Богданова?
- Напълно съм съгласна, че всеки ден е подходящ да говорим и припомняме делото на Апостола, заветите и посланията му към идните поколения. Той ни показа по категоричен начин, че животът е свещен и единен, а не се дели на „свещен“ и „светски“. Че важен е изборът, защото тъкмо той ни прави човеци. Свободата ни - лична и национална, е именно способността ни да направим избор и да го устояваме, независимо от цената. Защото както е вярвал Левски - по-добре е да умреш прав, отколкото да живееш приведен в дребномислие и духовна самота. Той е следвал неотклонно тези принципи и морал. Не бил претенциозен, не се сещал за лична облага. Живеел скромно, но умеел да се забавлява и да се радва на живота. С обаяние и проницателност спечелвал сърцата на хората, достигал до съкровените им чувства. Към едни подхождал пестеливо, или многословно, други омайвал с магията на гласа си, към трети бил рязък и прям. Обичал да се движи по самия ръб, но никога не си позволявал с непремерен риск да застраши делото или другарите си. Надмогвал болката с безрезервна вяра в делото. Бил самокритичен и зачитал делото и заслугите на другите. Като една от неговите родственици се чувствам благословена от съдбата във вените ми да тече неговата кръв.
- Кога за първи път през детството си чухте името на Апостола?
- Била съм съвсем малка. Някакси знаех за Васил Левски още преди да можех да осъзная кой е той и какво е направил. В хола на родния ми дом имаше негов портрет, израстнала съм пред погледа му. В семейството винаги сме говорили за него. Помня, разказваха се различни истории.
- За живота му историята е казала почти всичко, но все пак, има ли случка, достигнало до Вас чрез семейната родова памет, която е по-малко известна?
- Родовата памет пази спомена за отношенията в семейството на Иван и Гина Кунчеви и техните деца, ценностите и морала им, трудностите, през които са преминали. Разказва се, че Васил се родил с ризница - бабек, или още - було, а според поверието, това било на късмет и знак, че ще се отличава от другите, ще бъде необикновен, знаменит, от куршуми ще бъде предпазен и от всякакво зло. Че ще е различен, личи от невръстна възраст. Това е любимата история на сестра му - Яна, която често е разказвала на внуците си. Васил, пет-шестгодишен, докато си играел сред прахоляка в бащиния си дом, често подмятал на Яна: „Како, знаеш ли какъв ще стана, като порасна?“. Улисана в работа, тя първоначално не обръщала внимание на детското му дракане, но той не преставал да пита и тя заинтригувано започнал да изрежда: „Какъв ще станеш, бре, Василе? Поп ли?“. “Не!“ - отговорил и той. „Даскал ли, търговец ли“? - изброила всичко, за което се сетила, но всеки път отговорът бил отрицателен. „А какъв ще станеш?“. „Един Бог знае - и аз“! – убедено отговорил малчуганът и продължил играта си. Бил любознателно и будно дете с мечта да се изучи. Негова първа братовчедка разказвала, че дни наред горял от радост, че родителите му го завели да му купят нови дрехи и кундури за училище. В първия учебен ден нямал търпение да отиде. Майка му го закичила с китка здравец, а баща му го изпратил подпрян на портата с думите: „На добър час сине, Бог да те закриля!“. И той учил, защото разбирал, че знанието може да даде духовна свобода и сила. През 1869 г. заедно с брат си Христо станали съоснователи на Българското книжовно дружество, което днес е Българска академия на науките. И понеже бил умен и всеотдаен, бързо се откроил сред съучениците си. Дори даскалът го карал да помага на тези, които се затруднявали по смятане, четене и писане. А след смъртта на баща си почнал служба при вуйчо си – архимандрит Василий, защото му обещал, че ще го прати да учи в Русия. Първо бил послушник, после монах и накрая - дякон. Нагледал се на нищетата и страданието на българите и за това, въпреки голямото си желание за „голямата наука“, като самия той се изразявал, в един момет разбрал, че вече е късно да учи, а и други неща владеели сърцето му по-силно. В разговор с майка си и зет си Андрей споделил, че даже вуйчо му вече да иска да го прати в Русия, той няма да се съгласи, защото народът има нужда от други учители. „Има един, който работи за народа. Той вече е възрастен и има нужда от помощник, от заместник“ - силно бил впечатлен от Раковски и искал да се присъедини към Легията. Помолил вуйчо си да му изплати заплатата за прекараните при него години, но той отказал. В отговор Васил взел коня му, който после сменил с друг, за да прикрие следите си и се отправил през Хисаря, Панагюрище, Пазарджик и София за Ниш, където срещнал приятеля си дякон Генадий и заедно минали границата, за да се запишат в Легията. Това станало през 1862 година. 
„Аз съм посветил себе си на Отечеството, още от 1861 лято, да му служа до смърт и да работя по народната воля“ - заявил той тогава.
Много е силна връзката му със семейството. Силно обичал племенниците си. След постъпване в легията на Раковски, така и не стъпил вече в родния дом, за да не застраши близките си. Когато можел се виждал с майка си и сестра си, но винаги по тайни места, често и извън града. Един ден, обаче, минавал близо до къщата си, когато из портите излязла баба Гина. Те нямали предварителна уговорка да се видят и тя не знаела въобще, че той ще идва в Карлово. Левски знаел, че има „опашка“ и силно притеснен - майка му да не се издаде като го види, пресякъл решително улицата, отишъл до нея, ударил и плесница с думите, че това е задето е майка на бунтовник и хаирсъзин. По-късно намерил начин да и се извини. Много му тежало, че е посегнал на майка си, макар и да я предпази. Когато веднъж му задигат сюртука и намират в него компрометиращи документи, заптиетата нахлуват първо в дома на баба Гина Кунчева и обръщат всичко наопаки. След като не намират нищо, откриват Гина в къщата на една от сестрите й. Следват заплахи, ударили и плесница. Завързват я за кофата и я спускат в герана. Един от тях опрял ятагана до въжето, готов да го пререже, ако не каже къде е сина и. Тя устояла на заканите и с непоколебимостта си ги принудила да я пуснат. А един от най-трогателните спомени е за срещата на баба Гина със сина през 1867 г., когато слязал от Балкана, докато бил знаменосец в четата на Панайот Хитов. Тогава, след дълга раздяла, успял да се види с майка си в Сопотския манастир, в килията на сестра Христина. Двамата примрели в прегръдка, а времето не стигало да си кажат много неща, случили се през времето на раздялата им. Може да се разказва още и още, но дори и тези щрихи ни докосват до човека Васил Кунчев.
- Един по-особен въпрос: Докосвала ли сте отрязаните кичури на Апостола и ако да, моля Ви, опишете усещането!?
- Когато бяхме деца с брат ми, си спомням, че дядо ни Андрей, брат на дядо Петко, който ни събираше в дома си на годишнините от рождението и обесването на Левски, как вадеше от една малка кутийка косите му и ни ги показваше да ги видим. Не ни даваше да ги пипнем. Беше много особено преживяване - тайнствено и трепетно. Докоснах ги на доста по-голяма възраст и помня, че цялата треперех от вълнение. Усещам го всеки път, когато показвам кичурчето, което е в моя дом, при срещите си с деца и възрастни. Тези кичурчета се предават в семейството ни от поколение на поколение. През 1907 г. баба Яна и тогавашните живи родственици решават да я дарят на България. Сега по-голямата част от нея е във Военно историческия музей в София, друга - в параклиса към къщата-музей на Левски в Карлово. А това са онези коси, които той сам отрязъл през 1864 г. Тогава Дяконът е служил за последен път в църквата. Отишъл с приятели на разходка в местността Алтънчаир, на запад от Карлово, и там заявява, че от този ден престава да носи калугерското расо. Като символ на тази воля, той отрязал косите си и ги прибрал в пазвата си, увити в кърпа. Малко по-късно ги предал на майка си със заръката да ги опее, ако чуе, че е загинал. Когато вече бил обесен, в Карлово се ширели всякакви слухове, но никой не смеел да каже на майка му. Тя, обаче, го усещала със сърцето си. Отишла в църквата и помолила свещеника архимандрит Константин Попов да й каже истината. Той не можал да излъже в храма и отвърнал: „Син ви, Васил, е между мъртвите. Бог да го прости!...Той е обесен в София, още на 6 февруарий“...Баба Гина останала неподвижна няколко минути. Изправила се и без да отрони и дума се прибрала. Извадила от сандъка косите, които вече 9 години пазела и се върнала в храма. Архимандритът ги опял, тя се върнала в къщи, но сърце не и давало да ги погребе. След нейната смърт, баба Яна продължила да пази косите на брат си до 1907 година.
- Имате ли отговор на въпроса: Защо България не можа да роди втори Левски? Само защото историческото време не се повтаря, или величието на тази саможертва стига за Вечността?
- Историческото време, в което е живял, атмосферата и духа на родното му Карлово, отношенията и възпитанието в семейството му - стойностни и възпитани хора, пропили го отрано с вярата си в Бог, човека и живота, ранната загуба на баща му и службата при вуйчо му, школовката на Легията, даскалуването, личностните му качества и нрав, са все фактори, които способстват да израстне в Апостола на Българската Свобода. В 13-вековната ни история има много величави примери. Затова е необходимо да се обръщаме към миналото, защото е източник на мъдрост и поука. България ражда и велики хора и не виждам причина това да не се случва и занапред. Но трябва да знаем, че от поведението и усилията на всеки един от нас зависи живота ни като българи.
- Какво би направил, ако днес бе сред живите?
- Би продължил да се бори. Веднъж, бил е осем-деветгодишен, отишъл с майка си на лозята. Много и е помагал след смъртта на баща си. Когато тръгнали да се прибират, ги посрещнали заптиета и ги нападнали - просто така, защото можели. Обиждали ги, ругаели ги, били ги жестоко. Двамата били разтърсени от усещането за унижение. Дни наред лекували синините и раните с билки и мехлеми, но раните в душите били неизличими. Тогава Васил се заклел през сълзи, че рано или късно ще отмъсти на поробителите. Живътът му показва, че е спазил детската клетва.
- Кой от рода на баба Ви Яна има такава поразителна прилика с Левски, като вашата?
- Баба Яна и дядо Андрей имат девет деца. От три от дъщерите им - Гина, София и най-малката Елена, има родственици до наши дни, 29 души. Една от внучките на Яна - Донка Красева /1897-1912/ е имала много силна прилика с Левски, се говори в рода. Била е едно от петте деца на най-малката дъщеря на баба Яна -Елена и съпруга й Стефан Красев. Аз също съм от това разклонение. Един от братята на Донка - Петко, е баща на майка ми. От живите родственици на Апостола визуална прилика има и при Божидар Касабов, който е праправнук на Яна, през дъщеря й – София.
- Каква България сънувате?
- Свободна и процъфтяваща България. Хората да могат да се реализират заради капацитета и личните си цели, като получават адекватно и достойно възнаграждение. Без страх от утрешния ден, без дребнотемие, с отговорни хора не само за себе си, но и за общото благополучие на нацията. Да не живеем, сякаш света започва от нас. Но за да се случи, трябва да надскочим тесните рамки на личния интерес.
