„Поезията е чудо и тайнство, като самия живот. Нашият мъничък, български свят, стана една капка от този киселинен дъжд, който попари планетата и за който тепърва ще си даваме сметка какво е означавал.
На границата между живота и смъртата, която преживях, просто въздухът се отвори, душата ми мина между молекулите на въздуха.
Питате накъде вървим?! Ние отдавна не вървим. Нас ни влачи пороят на големите, поставени на друго място задачи. Партиите на статуквото да не се взират в пъповете си и да се оттеглят водачите им. А на протестните партии бих казал да си носят в джоба понякога успокоителни лекарства, да го карат по-леко и да не се самообожествяват предварително.“
- Г-н Милчев, след преживения няколкократно локдаун и страхът от Ковид-пандемията, как изглежда малкия ни български свят, през очите на поета, писателя и учителя?
- През тази година и половина, близо две, имам чувството, че ние живяхме на стъпала и на площадки, на които си почивахме. Мисля си, че изкачвахме по няколко стъпала на страха, на ужаса, на заблудите си и си почивахме, за да свикваме с тях. Следващите бяха свързани с една надежда, че, видите ли - ето, следващият месец ще се оправим. Нито съм медицинско лице, нито специалист, за да преценя - доколко тези ваксини са ни отдалечили, или спасили, аз също се ваксинирах два пъти, но това, което ме изумява, е човешката забрава, късата памет. Сякаш нищо не ни беше причинено. Като че ли нищо не се беше случило. Отново взорът ни е обърнат към преживяванията на лятото, ваканциите, почивките.
Като писател и човек се изумявам, че ние вървим не към своите мъдрости, драми и катарзиси, а вървим към кратки почивки. Но животът не е само лято, не е само почивка. Той е и зима, и пролет, и градушка по време на узряване и ако заслужената почивка се превърне в самоцел, и ако забавлението се превърне в самоцел, то аз си мисля, че подобни кризи от този род ще ни съпровождат в бъдеще. А нашият мъничък, български свят, стана като една капка от този киселинен дъжд, който попари планетата и за който тепърва ще си даваме сметка какво е означавал. Аз лично излизам от този период, като от болнична стая и се радвам на въздуха, на близостта с природата, но усещам с кожата си, че съм застанал по-далече от приятелите си, от хората. Трябва отново да се учим на общуване. Ще дам пример от вчера. Гледам на една пейка пред блока насядали десетина младежи и всички си гледат в телефоните. Това не е нещо необичайно, но сякаш изведнъж ми просветна, че те го правят, защото по такъв начин ние се превръщаме в интелектуални бебета, на които някой пасира света във вид не на храна за усвояване, а на пюре. И от това ми стана много тежко. Образът смила необходимостта да мислиш и това, което ти е поднесено на екрана превръща света, който трябва да опознаеш в нещо, предложено наготово.
- Поетите твърдят, че винаги има място за стихове. Някога, в трудни времена, Вапцаров написа: “Не, сега не е за поезия“. Тясно ли е на римите днес, според Вас?
- Никога не съм си мислил кое време е за поезия и кое - не. Пагубно е, ако разделяш дните си за време за живот и време за поезия. Поезията или е в тебе неотлъчно и ти не я осъзнаваш, че е такава, или си мислиш, че тя е нещо различно от живота ти и трябва по специален начин да се случва и осъществява. Тогава, когато е незабележима, естествена част от живота, аз мисля, че нещата се получават.
За голямо мое съжаление нашата поезия страда и е страдала от синдрома на огледалата. С много малки изключения тя е била силно автентична и е изразявала нашите пориви и стремежи. Тя винаги в голямата си част е била подражателна, да ме прости Господ! Била е отразена, била е с напъни да се хареса някому и това много ме тревожи. Има един парадокс - най-голямата ни поезия се е родила във времена на най-голям натиск. Какво е предполагало, че ще се роди Ботев? Какво е предполагало, че Смирненски ще напише точно тези стихове? Това е чудо и тайнство, каквото чудо и тайнство е самия живот. А на римите – което означава да сродиш думи, да направиш всички тях сестри и братовчеди, винаги е време и никога не е тясно.
- Наскоро преживяхте здравословен проблем, бяхте и в болница. Трогнаха дълбокочовешките Ви размишления по този повод в социалната мрежа. Кажете, когато душата е на граничната бразда между долу и горе, какво е изживяването и по-важното, дали после ставаме по-добри човеци?
- Винаги са ме смущавали високите пози и високите думи и са будили недоверието ми. Големият патос в поезията, многото викане, големите клетви и обещанията са оставили у мен един привкус на неискреност. Не казвам, че няма героизъм. Не казвам, че няма любов към Родината. Не казвам, че няма любов към децата и семейството, че няма изобщо любов, която те сродява с небето и с плътта едновременно. Всичко това го има, но аз бях длъжен да свидетелствам, ако щете, че в онези гранични минути аз не съм мислил нито за любов, нито за семейство, нито за Родина. Бях забравил и името си. Свил се бях в усещане на една сива кутия, в която прелитаха предметите от живота ми и съзнанието кръжеше около мен и единственото, което съм изпитвал, е едно блажено нищо. Ако кажа сега, че това ме е направило по-добър човек, ще излъжа. Това ме направи въздушен - в смисъл, че усещах единение с нещо друго, което няма как да назовеш. Просто въздухът се отвори и душата мина между молекулите на въздуха и стана едно и също нещо с тях. И когато наистина разбрах, че положението е критично, просто попитах дали това кръвотечение от мен ще спре. Не е било страх това, било е изкачване на миналия ми страх по някакъв конец, който и да се скъсаше, ми беше все едно. Ето, това съм усещал. И всякакви пози, които сме чели - как събират родовете си, как ги нареждат, ги смятам за фолклор и за неистина. Искреността е едно блаженстване на истината и едно не сливане, а усещане за пропадане в себе си до дъното на някакъв асансьор, който плавно те води не към небето нагоре, а към небето, което е в теб и те изравнява с всичко.
- Размит във Всемира, може ли така да се назове състоянието?
- Може. Може да се каже така, само че думата "размит" е едно и също със Всемира. Ако това е успяло да ме направи не по-добър, а по-уравновесен и спокоен, благодаря на Бог.
- Понеже често говорите за човешките стойности добро и зло, да ви попитам - в българската реалност се нагледахме на злини - според някой философи /Ваклуш Толев/ "няма зло, има нееволюирало добро", приемате ли тази теза?
- Аз внимателно съм чел някой от произведенията на Ваклуш Толев и съм бил едновременно и много впечатлен, и едновременно у мен е оставало чувство за нещо размито и не докрай ясно. Но вината търся у себе си. Ако Ваклуш Толев твърди, че има само недоразвито добро, аз съм склонен да повярвам, но при едно условие - това добро, дали е в човекът?! Или съществува в страни от него и той понякога в моменти на страдание, на гранични състояния, се докосва до него. Нека Ваклуш Толев, ако е в състояние някъде да ме обори, но аз мисля, че доброто съществува в страни от нас и ние го докосваме. Трябва да се стремим към него, а така нареченото зло, което ни заобикаля, е свързано с битуването ни на този свят, със стремежа да трупаме, да имаме, да притежаваме, да властваме. Този процес увенчава нашия живот, но той деформира спокойствието ни, деформира възможността да се докоснем до това добро, защото мозъкът ни не винаги използва информацията за напредък. Много често я използва за подлост, за коварства, за издебване, за съществуване. Много преди е борбата между деня и нощта, между сянката и слънцето, между доброто и злото, между човека и демоните в нас. В онези гранични минути аз наистина видях демони. Но това не са външни демони, а тези у мен, които аз не съм осъзнавал като грехове. Може би злото е това.
- Къде вървим като държава в контекста на разпадащия се либерално-олигархичен модел, световните противоречия и колебливия, да не кажа страхлив и корумпиран Европейски съюз?
- Питате накъде вървим?! Ние отдавна не вървим, нас ни влачи пороят на големите, поставени на друго място задачи. И аз лично се срамувам, потънал съм до гуша от срам, като гледам как единственото нещо, което артикулира нашия политически елит, е собствената си изгода от голямата конюнктура. И в зависимост от това се опитва да въведе дневен ред на обществото, а ние си мислим, че вървим. Ако един бивш властник на България може да се жалва от това, което му се случва в момента и в ЕС да му имат пълна подкрепа, искам да попитам – аз къде съм живял? Какво съм гледал? Този шеф на европейска партия по-добре ли е видял от мен? И ако е така, аз по-добре ще е да си сложа очила и лепенки! Някакви самоназначили се хора ми обясняват какво е било, какво ще стане и какво трябва да харесаме.
- Какво бихте казал на политиците преди парламентарните избори, които очакваме да разбият старата рамка на статуквото и "дълбоката държава", а все не го дочакваме?
- На партиите на статуквото бих казал да престанат да си гледат пъповете и да бъдат исихасти. Техните партии не са най-важното нещо на света, а вождовете им не са пъпъповете на партиите им.
.Ръководителите им да бъдат така добри да се оттеглят в страни и да дадат път на новите хора. А на протестните партии бих казал да си носят в джоба понякога успокоителни лекарства, да го карат по-леко и да не се самообожествяват предварително.
