Днес е шести септември – Денят на Съединението на две от „счупените“ някога части на България. Има и още счупени части, но това е положението засега. И докога, докога, докога преклонените (примирени и съединени) главици сабя няма да ги сече? Докато ни махнат главите и мозъците и ги заменят с арт инсталации?, пита поетът и публицист Николай Милчев.

Преди дни млад мъж ми разказа следното: Решил той да възстанови една запустяла селска чешма, спряла да тече отпреди десетилетия, и първо завел при чешмата малкото си момче. Двамата с момчето почнали да събират счупените парчета от паметния надпис на чешмата – за един от героите на селото:

– Надписът беше попилян и пръснат и ние със сина ми го събирахме и съединявахме отломък по отломък. Докато го събрахме. Снимахме го и сега съм заръчал да го направят отново. Исках да покажа на момчето, че важно е да се събира – не да се чупи и руши.

Доплака ми се и от радост, и от мъка. Ама разбира се, че това е всичко – всичко е в събирането, а не в чупенето.

Днес е шести септември – Денят на Съединението на две от „счупените“ някога части на България. Има и още счупени части, но това е положението засега.

Може и да съм силно повлиян, травмиран и бесен от потопа в карловските села, но точно сега думата съединение ми звучи не като съединение, а като примирение.

– Да се обединим! – зове премиерът Гълъб Донев, а на мене ми звучи като „примирявайте се – няма как, какво да се прави?“

– Нека се обединим – казва кметът на Пловдив Здравко Димитров и най-безсрамно почва да обяснява как правителството на Бойко Борисов отпуснало навремето пари да се изчисти коритото на Марица, ама някакви зли духове – общински съветници, се разпънали и направили така, че парите не били усвоени.

Отвратително, натегаческо и политикантско.

И всичко това освен на фона на паметника на Съединението, се прожектира и на фона на едни лъскави и матови „торби с цимент“, обявени за арт инсталация „Тежестта на битието или на времето“ – или нещо такова.

Само много, ама много извратени или комплексирани мозъци могат да харесат подобна простотия с напълнени чували, курдисани на главната улица на Пловдив и обявени за изкуство. Тези арт торби моментално трябва да бъдат извозени в потопените села, а не да се пулят в Европейската столица на културата Пловдив.

Камъните, дървето и тинята на площада в село Слатина са най-страшната арт инсталация, пред която всичко бледнее.

Ето затова и заради много други такива арт, битийни и политически инсталации и бълвочи думата Съединение ми звучи като Примирение.

И докога, докога, докога преклонените (примирени и съединени) главици сабя няма да ги сече? Докато ни махнат главите и мозъците и ги заменят с арт инсталации?

Затова нека лека-полека, парче по парче почнем да събираме отломките от счупената ни Родина, да ги съединяваме и слепяваме – като мъжа и момчето от история със селската чешма в началото.

Честит празник на Съединението. И да почнем да си връщаме главите, мисленето и достойнството.