Чувствала съм величието на тези минути под воя на сирените, без да го разбирам като дете, после вече осъзнато съм си давала сметка за какво сме длъжни да спрем и да се смирим. Без патос и патриотарски проявления, за да ни обърнат внемание колко сме ние, а не ТЕ. Тези, без които нямаше да ни има на картата на света, нямаше да ги има всички ръкотворни и неръкотворни реалии, дето ни правят българи.
В тези две минути изразходвам всичката си ярост за годината - срещу идиотите, които продължават да карат колите си, да бързат с торбите от магазина, да влачат в тръс децата си към градинката или да си пият бирата, седнали на теферич. В тези минути изревавам всичките си сълзи за годината. Няма да напиша пречистващи сълзи, не знам дали са такива, просто си текат, защото и те не знаят защо, но сигурно има причина, дето е в генетичния код. Моя. Аз само за него отговарям. Само него съм предала на децата си. Защото съм го взела от предците си. Няма сантимент в тая работа, въпрос на биохимия е. И на надграждането върху нея. Знам, че при различните индивидууми се получава и разграждане, такъв е животът. Не мога да променям настройките. Тях всеки си ги човърка сам. Ако иска.
Та - след малко ще завият сирените. Как ще реагирате - вие си знаете. Добре е да спреш и да сведеш глава за две минути. Тези две, за които Ботев се е простил с целия си останл живот на 28 години.
А вие по на колко сте? И нали правите планове за бъдещето си? Дали щеше да ви има в тези две минути, ако... Спрете и мислете. Моля ви. От мислене не боли. Защото независимо от дължината на пътя, за всички изходът е един. Закъде сте се забързали? Две минути, за да се доближите до вечността и величието. Ако изобщо ви е до вечност и величие. Нито ще закъснеете за обяд, нито ще ви се стопли бирата за две минути. Просто казвам.
