"Любовта е красива и зашеметяваща, но кратка колкото миг. Ако обаче й дадем шанса да узрее до обичане, това е вече богатство."
 

Тя е родена в Сливен, с корени от двата края на България, дори надхвърлящи ги. Не помни откога пише поезия. Дали дълбоко в родовите дебри или в онази омая на стария Търновград, магията след като прочетеш творбите й те хваща за гърлото и дълго, дълго те държи. Автор на три стихосбирки – „Свят за лудите“, „Педя душа“ и „Кабинети за ближни“, Ники Комедвенска се радва на читателското признание, макар и във време, в което не е за поезия. В най-есенния месец – октомври, разговаряме за поетичното майсторство, за потребността да бъдем други, за тайните и явни вълшебства на този свят.

– „Аз съм чепато дърво, трудна за харесване, невъзможна за обичане“ – перифразирам твое откровение. Има ли още нещо да добавиш към словесния си автопортрет, Ники?

- Да, има – най-важното: аз съм обикновен човек. Обичам така, както са обичали преди мен и както със сигурност ще обичат, когато няма да ме има. Уча се да разбирам езика, на който говоря и който говори мен, да преоткрия затрупаната му от времето първична същност. Но дори и това ме прави само една от всички.

– Твоите стихове много често са рупори на хора в тежка психологична криза, в съдбовна ситуация или житейски казус. Как се стига до ключа към човешките „педя души“?

- Стига се лесно. Трудното започва, когато стигнеш, защото не можеш да промениш нищо или поне промяната е нищожно малка за света. Но все пак е някакъв опит да поддържаш баланса между правилно и грешно, доколкото е по силите на един човек. И ако ти е дадено да прескочиш бариерата на обикновения човешки егоизъм, ще видиш и разкажеш за космическия ред на нещата, върху които всъщност е построен целият ни свят.  

– Сама казваш, че „на този свят няма оръжие, което да притежава мощта на думите“. Има ли забранени думи в поезията ти?

- От много време се опитвам да разчитам езика, търсейки изначалната му красота, смисъл и музика. Да, думите са сила, магия, познание за света и никой досега не е успял да ги овладее изцяло. (Поне аз не съм чела за това.) Но ако човек осъзнае тяхната мощ, започва много, много да внимава. И да не наранява тези, с които общува. Не знам дали успявам, но поне се опитвам да не нараня никого. Не твърдя, че такива думи са табу, просто внимавам.  

– Когато прочетеш признание от читател, че след твой стих е станал по-добър, сговорчив и смирен, изпитваш ли суетна гордост, че мъничко си очовечила този свят?

- Гордост и суетност едва ли... Но ми е хубаво. И топло, и красиво. Ако можем да видим чуждата болка, може би ще спрем да се отдалечаваме един от друг. И ще започнем да говорим на един език – понятен и добър. Разказвам това, което е пречупило мен, защото мисля, че би могло да промени към добро поне още един човек. А после той още един и още един... В края на краищата, светът се крепи на малкото добро, което се крие у всеки от нас.

– Как се отнасяш към използваните от някой поети чуждици в поезията, както и към брандовите имена? Богатство или затлачване на словото носят?

- Всичко е в мярката. Говоримият език е система, която се променя с дни и не може да се затвори в рамки. Няма лошо да се изполват и чуждици, и оказионни думи, стига те да оправдават идеята, която защитава авторът. Но съм твърдо против пълната подмяна на хубави български думи с чужди. Това е вече сериозен проблем. Боли ме, когато от официални трибуни чувам „лайк” вместо „харесвам”, „хейт” вместо „омраза” или пък „фейк” вместо „измама”. Впрочем, в българския език има вече една устойчива чуждица за последната дума и тя е фалш, а от нея –  фалшив, фалшификатор и т.н. Какъв е смисълът да подменяш една чужда дума с друга? Аз го приемам за невежество, опит за безсмислена екстравагантност, още повече че това в никакъв случай не прави говорещия по-компетентен или емоционален. Това са думи паразити, които не могат да влязат в нашия словообразователен модел, защото ще зазвучат нелепо. 

– Творбите ти, като „Градска приказка“, „Без диагноза“, „Тринадесет“, „Амнезия“ и „Балада за куцата кобила“,събират хиляди харесвания в социалните мрежи и са разкостената словесна целина на човешката душа. Как зареждаш вдъхновението?

- Нямам отговор на този въпрос. Всичко е толкова внезапно и недисциплинирано. Виждаш нещо и то започва да те боли, да говори, да те тревожи. И вече няма как, трябва да го изговориш.

– Кой се интересува днес от поетична реч?

- Много хора. Интернет има и много полезни качества, наред с безбройните си капани. Но все пак това е пространство, където изкуството може да бъде видяно, чуто, открито. Човекът има нужда от него, винаги е имал. Още от първата благодарствена песен към изгряващия ден, от първия победен танц, от първата молитва за щастие... Никак не е задължително да си художник, за да те заплени една картина. И с четенето е така. Това е потребност – някой да ти говори на точния език в точното време.  

– Как се живее от рими?

- Мисля, че Михаил Белчев го е казал най-добре: животът е поезия, но от поезията не става живот. Така че и аз не живея от рими, само живея с тях.

– Ако трябва да онагледиш живота си с твоя творба, коя ще избереш?

- Не знам, честно. А и мисля да поживея още, така че има време.

– Накъде върви светът, Ники? А нашата България? Ще успеем ли да я съхраним от чужди попълзновения?

Светът върви натам, накъдето е вървял винаги – търси себе си, смисъл, който да оправдае съществуването му. За съжаление, доста често бърка посоката – като дете, на което няма кой да му каже, че огънят пари. Колкото до България, тя ще остане. Това е земя, съхранила векове наред колективната си памет, така че аз съм оптимист. И имам всички основания да бъда.

– Толкова красиви метафори си изписала за любовта, без която не можем. Срещна ли я?

- Да, срещнах я. Но по-важното е, че намерих обич. Защото любовта е красива и зашеметяваща, но кратка колкото миг. Впрочем, в тази краткост е цялото й вълшебство. Ако обаче й дадем шанса да узрее до обичане, това е вече богатство.