Гледам няколко минути една снимка, след като съм гледал материала на bTV. Снимката е от страницата на Европейската народна партия (либералното политическо семейство на ГЕРБ в Европейския парламент) и показва симпатичния Константин Кръстев, собственик на Helpcarma, обявен за #localhero [1] (местен герой) от ЕНП заради мащаба на проекта Helpcarma.

Снимката е квинтесенция на всенародната ни замаяност и на онази особена либерална негá - лепкавото ни сънливо умиление пред младото, успялото и красивото. И умното - да си го кажем в тази последователност, с риск да влезем в клишето и да бъдем причислени към някой от окопите. Образът на готиния млад човек (с очила!), ай-ти-гуруто, който е можел да работи къде ли не за много повече пари, но е решил да остане тук и т.н. и т.н.; въплъщението на идеята ни за здравите сили в обществото, противовесът на всичко мутренско и дебеловратно, на всичко корумпирано и отблъскващо - точно този събирателен образ на новото и спасителното се пропука за дни - болезнено и неочаквано. Ако Кръстев имаше излъчването и визията на типичните функционери на статуквото (техният антропологичен тип си го знаем; научили сме се да го разпознаваме и да го отхвърляме от дъното на душата си), щеше да ни е къде-къде по-лесно. Ама не би. Въплъщението на аморалното се оказа не някой пореден чичак с каскет от школата в Симеоново, ами най-милото ни - пич от младото поколение с еко-излъчване и лаптоп, почти хипстър. Местният евро-герой се оказа неприятна прикрита разновидност на каскета. Как се преглъща това?

Много се изписа за уроците от скандала - за дарителите (които дават, без да са проверили), за НПО-тата (които ще понесат може би най-големите негативи от цялата работа), за държавата (която не била изрегулирала дарителството както трябва и която дава за лечение на деца по-малко и по-неефективно дори от една корумпирана частна платформа, както се оказа). Но докато прокуратурата трескаво прелиства Наказателния кодекс, за да търси член, по който да повдигне поредното ПР-обвинение (да, точно такава новина чух онзи ден), може би е добре да отстъпим крачка назад от гнева си. Да млъкнем за малко и да си отговорим честно - защо сме така лесно склонни да инвестираме доверието и парите си във всеки, който ни импонира не с нещо друго, а с фешън, лаптопи, готин дизайн и добре подбрани графики и текстчета в падащите менюта в един добре работещ сайт? И ако всички тези неща могат да бъдат купени с пари, защо сме толкова замаяни, та забравяме най-важното, което не се купува и което всъщност е основното за едно доверие - моралния интегритет? И как решихме, че интегритетът някак си се предполага, щом човекът е млад, успешен и не носи каскет?

Силно се надявам заглавието на платформата да не се окаже ироничен символ на националната ни карма - безкрайния цикъл на самозаблудата.