Като хлапе Младежко Бретончев беше ярък смотаняк и най-ВИСоката му цел опираше до това да се издигне до позицията на селския пъдар. И плачеше безутешно, затиснал нос с възглавницата си, защото ниКой не трябваше да вижда тази страшна мъка. Той плачеше заради разбитите си мечтания и преглъщаше горчивите си сълзи, а през зъбите му свистеше „ай СИКтир, бе, ше видиш ти кат стана шеф, бял рейс ше подкарам срещу оФците“. Така в равна печал минаваха дните на Младежко Бретончев.

Един ден той боязливо протегна ръка към талончето на лотарията и вяло извади стотинка да го потърка според указанията, изписани ситно, но той виждаше, о, как само виждаше всичко с малките си оченца под равно подрязаното бретонче! И сякаш сам Господ или три папи се спуснаха да го докоснат. НяКой го беше проследил оперативно – явно в това момче със сипаничавото лице имаше потенциЯл, той трябваше да бъде поощрен и да му се даде шанс за реализация в родината, щото нали ще вземе да вазира зад граница и отиде, та се не видя, пак България губи таланти. А пред ЛаФката голям лаф и щур купон настана, като видяха сълзите на Бретончев, беше ударил джакпота и чак не можеше да артикулира, а всички се смълчаха като посечени или утрепани с полицейска палка.
Хълцайки, Бретончев едвам успя да изрече, че министър ще става. Беше постигнал детската си мечта и се беше размекнал, сигурно от липса на сигурност. И плака, ах, как само плака. И аз бях там, и аз плаках, и всички ще плачете.
 

Тъй де, да сте наясно с реформите, сълзотворни ще са.