„В историята няма малки и големи народи, когато принасят жертвата си за държава и път. Народ без отговорност към националното съзнание и без историческа принадлежност не може да излезе из пепелищата на едно многовековно робство. Тази вътрешна потреба за историческото ни съществуване е мотивирана от идеята за свобода. Свободата е вътрешна потреба и национална отговорност! Когато се съчетаят те подготвят хората за жертва“, пише още в книгата „Духовните дарове на България“ Ваклуш Толев. В нея известният философ и мъдрец е категоричен, че „Освобождението е жертва, свободата е творчество!“ Но „Свободата не е жертвата на освобождението – свободата е посветеност – тя е единството между „Дух и материя!“

Трети март беше освобождение, но не и свобода. Именно защото освобождението не е още свобода. Освобождението е акт на отмятане.
Свободата не е жертвата на освобождението - свободата е посветеност - тя е единство между Дух и Материя!

Казано е от изконни времена – на олтара на Свободата се извършва най-мистичната и най-реалната евхаристия.

Трети март – ден на Освобождението! Трети март като съдба на нашия национален дух е историческа провиденция, чакана столетия, и се изрази в осезаема жертвеност и жертвена готовност, осъществена чрез ръката и волята на руското войнство и дързостта на родовата ни, на българската памет.

Освобождението още не означава свобода – макар че на 3-ти март 1878 г. в Сан-Стефано се подписа Прелиминарен договор. За свободата се започва една голяма битка – от Учредителното събрание 1879 г. до последното 24-то обикновено народно събрание – 1944 г.

Освобождението на България не е дошло даром, то е заслужено. Винаги е имало бунтовни пламъци по мегданите на поробената ни земя. От 13 столетия живот тук, на Балканите, почти 7 века са робство. Но в характеристиката на нашия народ е вложено върховното право на история. Кръв и земя хранеха дървото на бунта. Жаждата за освобождение не го лиши от търпение, без да губи морална отговорност. Имал е три свещени неща: Род – царствен и вековен; Вяра – верност към Сина Божий и любов за прощение; Език – като молитвен мълвеж и бунтовни песни, чутовни герои, които стъпят от Пирин на Хемус. Това неограничено въображение хранеше идеята за бъдещето и мечтата за свобода. Ето защо той остави бунтовни клади като Чипровци, църковни костници като Батак, Перущица; светилища на прокобата – Къкринското ханче; столици на правителства – Ловеч, Панагюрище; имена като Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Каблешков, Волов, Бенковски и мн. други.

На Шипка и до днес стоят и ни говорят за освобождението – един паметник, един храм и една картина – "на Шипка всичко е спокойно". Те всички са равни пред Историята с жертвата си, макар и различни с приноса си. Там родовата памет във волята на опълчението е най-достойната и чиста страница от историята на бъдещето.

Шипка беше върховният жребий, която върна на българския народ откраднатото национално присъствие в световната история и принуди европейските държавници да впишат и коригират своите географски и политически карти с едно забравено име – България. И точно от тази "спокойна Шипка" започна историческото и социалното ни безпокойство за Свободата!

Берлинският конгрес – 1879 г., смути, обезобрази образа на Освобождението и измени хода за свобода, брулена от чужди ветрове, и покъса знамето за етническа цялост. Затова казвам, че Трети март не е празник, а съдба!

У нашата история не лежи идеята за панславизма, ние имаме свой бит, култура, национална ревност, но никога шовинизъм. На нас ни стига видението на Пенчо Славейков за родова памет и Бог: "Бог и България – единство в двойна плът!"

Ваклуш Толев