Рутгер Брегман, холандски историк и автор на бестселъри, наскоро получи достъп до ефира на BBC, за да популяризира посланията си. Заслушах се. Прави впечатление, че този успял и популярен млад човек спокойно артикулира в британската обществена медиа тези, които по нашите ширини са, хм, обикновено приписвани на нечии чужди пропагандни наративи. Но ми се струва, че ако се имаме за европейци не само по валута, е добре да започнем да си задаваме И тези въпроси - без оглед на идеологическия товар, който (удобно) им се придава. Защото въпросите са реални. - пише Пламен Сивов [1]във Фейсбук и продължава така: 

Следващият (дълъг!) текст е превод на транскрипта от един от епизодите на Брегман - "Живеем ли сред упадъка на цивилизацията?". Пускам текста за тези, които не са на "ти" с английския. За останалите - видеото в коментар.

***

Живеем във време, в което милиардерите избягват да плащат данъци. Политиците играят роли, вместо да управляват, а медийните магнати печелят от лъжи и омраза. Римският елит се наслаждаваше на музика, докато Рим гореше. Нашите елити излъчват пожара на живо и монетизират дима. Неморалност и несериозност. Това са двете определящи черти на днешните лидери. Те не са случайни недостатъци, а логичният резултат от онова, което аз наричам "оцеляване на безсрамните". Днес не се издигат най-способните, а най-безскрупулните.

Здравейте, казвам се Рутгер Брегман и в първата си лекция от поредицата на BBC Reith, озаглавена „Време на чудовища“, ще говоря за упадъка и корупцията на нашата епоха. И ще попитам: какво ще направим по въпроса? Като син на проповедник научих отрано, че всяка добра проповед се състои от три части. Първо действие – страдание, второ действие – изкупление, и трето действие – благодарност. Тази поредица лекции ще бъде изпълнена с надежда – за изключителната ера в човешката история, в която живеем, за невероятните възможности на човечеството и за силата на малки групи от отдадени граждани да определят общата ни съдба. Но се опасявам, че в тази първа лекция ще трябва да прекараме по-голямата част от времето си в първото действие – страданието.

Още от ранна възраст съм запленен от истории за сътресения и крах. Израствайки в Нидерландия, бях особено силно впечатлен от разказите за това как малката ни страна е била окупирана от нацистите. И непрекъснато се питах: какво бих направил аз? Щях ли да имам куража да постъпя правилно? „Холандците бяха обречени на поражение.“

Като възрастен и като историк все още си задавам тези въпроси – и те ми се струват по-належащи от всякога. Знам, че си спечелих име, пишейки обнадеждаващи книги за добротата в човечеството и за утопиите, които можем да изградим заедно. Но днес би било нечестно да започна с оптимизъм. Както италианският философ Антонио Грамши пише през 1926 г., надрасквайки в тетрадка от фашистки затвор: „Старият свят умира, а новият се мъчи да се роди. Сега е времето на чудовищата.“

За да разберем дълбочината на днешното ни страдание, мисля, че е полезно да започнем с една класическа история за разпад. Когато великият историк Едуард Гибън описва упадъка на Рим, той не говори с мъгляви абстракции. Той ни дава имена, дати и детайли – страница след страница страхливост и корупция. Да четеш „Упадъкът и гибелта на Римската империя“ е като да гледаш как една цивилизация гние на забавен каданс.

Садистични императори и позлатени тронове, генерали, които продават собствените си армии, и сенатори, които се интересуват повече от зрелища, отколкото от държавничество. И все пак онова, което шокира най-много, когато четеш Гибън днес, не е покварата. А познатостта. Гибън пише за политици без сериозност, елити без добродетел и общества, които бъркат упадъка с напредък. Две хиляди години по-късно живеем във време, в което милиардерите избягват данъци, политиците играят роли вместо да управляват, а медийните магнати печелят от лъжи и омраза.

Римският елит слушаше музика, докато Рим гореше. Нашите елити излъчват пожара на живо и монетизират дима. Неморалност и несериозност – това са двете определящи черти на днешните лидери. Те не са случайни дефекти, а логичният резултат от онова, което аз наричам „оцеляването на безсрамните“. Днес не се издигат най-способните, а най-безскрупулните. Не най-добродетелните, а най-наглите.

Ще стигна до Европа по-късно, но първо нека прекосим Атлантика – до мястото, където тази логика е достигнала най-чистата си форма: Съединените щати. Няма да ви отегчавам с изчерпателно обобщение на цялата лудост от последните години. От едната страна имахме елит, който подпираше възрастен човек в очевиден умствен упадък, а от другата – осъден риалити герой. Що се отнася до назначенията в администрацията му, той е съвременен Калигула – римският император, който искал да направи коня си консул. Обгражда се с лоялисти, мошеници и подлизурковци.

Но онова, което ме интересува, не е ляво срещу дясно. А кураж срещу страхливост, добродетел срещу порок. И истината е, че разпадът е навсякъде. Моралната гнилост пронизва елитните институции от всякакъв вид. Ако десницата се определя от безсрамна корупция, то либералите отговарят с парализираща страхливост. Десетки корпорации, медийни мрежи, университети и музеи вече коленичиха пред новия режим. Някои от най-престижните адвокатски кантори побързаха да заявят лоялността си.

Но нека не се преструваме, че това е падение от някаква висота. Тези кантори с години защитаваха престъпници от Уолстрийт, тютюневи конгломерати и печелещи от опиоидната (наркотичната) криза. Те не предадоха принципите си. Те ги разкриха. Лоялността им никога не е била към справедливостта или демокрацията, а към властта и печалбата.

И къде бяха изковани тези лоялности? Отговорът е прост: в най-прославените университети на света, в най-големите бастиони на науката и разума – в светски храмове с величествени колони и девизи, издялани в камък: „Истина“ в Харвард, „Светлина и истина“ в Йейл и „В служба на нацията и човечеството“ в Принстън. Всяка година хиляди блестящи младежи пишат красиви кандидатстудентски есета за глобалните проблеми, които мечтаят да решат – климатичните промени, световния глад, инфекциозните болести. Но няколко години по-късно повечето от тях биват насочени към компании като McKinsey, Goldman Sachs и Kirkland & Ellis.

Един мой приятел, учил в Оксфорд, нарича това Бермудския триъгълник на таланта: консултантство, финанси и корпоративно право. Зейнала черна дупка, която поглъща толкова много от т.нар. „най-добри и най-умни“. Тъмна бездна, която е утроила размера си от 80-те години насам.

Разбира се, знам, че подобни компании обичат да напръскват съмнителните си бизнес модели с тънък слой „обществени цели“ или „корпоративна отговорност“. Знаехте ли, че тютюневият гигант Philip Morris има отличен ESG (екологичен, социален и управленски) рейтинг? Чували ли сте, че British American Tobacco е обявена едновременно за климатичен лидер и лидер по разнообразието от Financial Times? И те наистина го заслужават. Програмите им за компенсиране на CO₂ са на най-високо ниво, а обученията им по приобщаване са сред най-добрите в бранша. Те вършат толкова много добро, докато убиват милиони хора.

Моля ви, нека не се самозалъгваме. В корпоративния свят не е настъпило морално пробуждане. „Бизнес за добро“, „осъзнат капитализъм“, „социално въздействие“ – всичко това в по-голямата си част беше измама. Под повърхността културното течение от десетилетия тече в обратната посока. Достатъчно е да погледнем проучването American Freshman Survey, което следи ценностите на първокурсниците в колежите от 60-те години насам.

Преди половин век, когато студентите са били питани за най-важните си житейски цели, 80–90% са посочвали „изграждане на смислена житейска философия“, а едва 50% са поставяли на първо място „изкарването на много пари“. Днес тези числа са обърнати. Сега 80–90% казват, че най-важното е да забогатееш, а само половината все още ценят смислената философия на живота. Помнете: това не е човешката природа. Това е човешката култура. Децата просто държат огледало – и онова, което виждаме в него, е това, на което сме ги учили.

Днес около 40% от завършилите Харвард попадат в този Бермудски триъгълник на безсмислените професии. А ако включим и големите технологични компании, делът надхвърля 60%. А работата там често е също толкова безсмислена. По прочутите думи на един математически гений, озовал се на работа във Facebook: „Най-добрите умове на моето поколение мислят как да накарат хората да кликат върху реклами.“ Това е трагично.

И отляво, и отдясно Америка е предадена от своите елити. Подобно на Рим в последните си дни, империята корозира отвътре. Не заради липса на талант или богатство, а заради липса на кураж и добродетел.

Бих искал да мога да кажа, че нещата са много по-добри от тази страна на Атлантика, откъдето записвам тази лекция – че Европа се е превърнала в новия лидер на свободния свят. Но очевидно не е така. Макар нашата политика да не е толкова открито корумпирана, същият дух на упадък броди из Стария континент. Истината е, че определящите черти на европейските елити не са само неморалност и несериозност. Те са и незначителност.

Ако Америка напомня падането на Рим – зрелищно и вулгарно – то Европа преживява бавната смърт на Венеция. Едната империя се срива в пламъци, другата потъва в тишина. Едната е погълната от огън, другата – изгубена в мъгла.

Може би сте запознати с историята. В разцвета си Венеция е била чудо на търговията и иновациите. Малък град, построен върху лагуна, се е превърнал в морска империя, доминираща средиземноморската търговия в продължение на векове. Успехът ѝ се е коренял в сравнително отворена система. Търговците са можели да се издигат според заслугите си. Търговията е била добре регулирана, а институции като Великия съвет са поддържали баланс между аристокрация и отчетност.

Но към XIV век тази отвореност започва да изчезва. Семената на упадъка са посяти още през 1297 г. с т.нар. serrata – „затварянето“ на Великия съвет. Членството става наследствено, създавайки класа от закостенели благородници, които яростно пазят привилегиите си. Те егоистично монополизират държавните постове, блокират новодошлите и пренаписват правилата, за да защитят богатството и властта си.

През вековете венецианската политика се изражда в търсене на рента. Управляващите фамилии извличат печалби от търговски монополи, без да реинвестират в иновации. Те наливат богатствата си в дворци и казина и пренебрегват нарастващите заплахи от нови сили като Османската империя. Младите елити вече не искат да стават търговци и адмирали. Предпочитат живот на леност и лукс.

С времето Венеция се превръща в сянка на самата себе си – красива отвън, куха отвътре. А сега, не ви ли напомня това за нещо?

Днес цяла Европа се превръща в една голяма Венеция – красив музей на открито, дестинация за китайски и американски туристи, място, където да се възхищаваме на онова, което някога е било центърът на света.

Погледнете само най-ценните компании в САЩ и Китай. Командните висоти на икономиката днес са в технологиите и индустрията: изкуствен интелект, електромобили, соларни панели, батерии. Каквото и да мислите за големите технологични корпорации и техните олигарси – това са индустрии на властта, които оформят бъдещето. Всъщност всички американски гиганти – Microsoft, Apple, Amazon, Nvidia, Alphabet – поотделно струват повече от целия германски или френски фондов пазар.

За разлика от тях, първите 10 компании в Европа са доминирани от голямата мода: Dior, Louis Vuitton, L’Oréal. Превърнахме се в континент на дамските чанти вместо на хардуера.

В същото време обществата ни бързо застаряват. Раждаемостта се срива, растежът се препъва, а богатството на Европа става все по-наследствено. В Германия трима от всеки четирима милиардери са наследили богатството си. В Обединеното кралство семействата с деца не са видели ръст на доходите си от 20 години, докато доходите на пенсионерите продължават да растат. Във Франция възрастните хора вече се радват на по-високи доходи от хората в активна възраст – нещо, което се случва за първи път в световната история.

Политически сме се превърнали в хора, които се взират в пъпа си – обсебени най-вече от имиграцията, въпреки че само 10% от нас са родени извън ЕС и че именно тези новодошли ще са ни нужни, за да издържат всички тези пенсионери и наследници.

Разбира се, Европа отдавна се възприема като континента на ценностите. Обичаме да поучаваме другите за демокрация и човешки права, но нека погледнем себе си тази година. Докато Израел хвърляше върху Газа бомби, еквивалентни на шест Хирошими, европейските лидери едва намираха сили да изразят „загриженост“ за хуманитарната ситуация – сякаш ставаше дума за някакво природно бедствие.

И макар европейците да не сме особено успешни в това да възпираме другите, станахме изключително добри в това да регулираме самите себе си. Китай е индустриалната сила на света. САЩ са технологичната сила на света. А ние водим света в създаването на правила. Обучихме цяла нова класа – не от строители и създатели, а от служители по съответствие, ESG одитори, проверители на устойчивост и консултанти по защита на данните. Регулирай, преди да иновираш. Наблюдавай, преди да създаваш. Това е манталитетът на Европа днес.

С гордост обявихме нашия Закон за изкуствения интелект пред света, въпреки че нямахме нито една водеща AI компания, за която да говорим. Ние сме блестящи в управлението на индустрии, които не притежаваме.

Точно както Венеция през XIV век, днес имаме икономика, която възнаграждава онези, които увеличават сложността и извличат рента.

И не ме разбирайте погрешно. Аз съм старомоден европейски социалдемократ. Не съм тук, за да повтарям антипазарни или анти-ЕС клишета. Напълно съм наясно, че мащабно скорошно изследване установи, че т.нар. „безсмислени професии“ – професии, които самите служители смятат за социално безполезни – са три пъти по-често срещани в частния сектор, отколкото в публичния. И също така знам, че дори след Брекзит патологиите на британското управление са по-лоши. Например данъчният им кодекс вече е дълъг 22 000 страници – най-дългият в света.

В Европа трябва да се гордеем със силните си социални държави и с амбициозните си климатични политики. И със сигурност трябва да регулираме големите технологични компании. Но социалдемокрацията трябва да се съсредоточи върху изграждането на бъдещето, а не само върху регулирането на настоящето. А регулацията трябва да бъде проста, прозрачна и отворена за новодошлите, а не плътна, неразбираема и защитаваща статуквото.

Това, което имаме сега, е огромно разхищение на талант. Най-добрите ни умове не създават стартъпи и не решават реални проблеми. Те пишат доклади и се подготвят за одити. В името на климата и равенството изградихме икономика на съответствието – такава, която наказва продуктивността и възнаграждава бюрокрацията.

Държавата е загубила голяма част от капацитета си да доставя резултати, защото държавните служители, които някога знаеха как да строят, бяха заменени от консултанти.

Така че може би се питате: къде е съпротивата? При толкова много разпад не би ли трябвало да се е надигнала нова левица – ново прогресивно движение, решено да направи държавното управление отново велико? Но не. Голяма част от съвременната левица, особено в Европа, се е превърнала в партията на „не“. Не на растежа, не на строителството, не на амбицията. Новото ѝ евангелие се нарича „дегроут“ (degrowth - "отрицателен растеж").

За да бъдем справедливи, движението за дегроут назовава нещо реално. Нашите икономики не могат да продължават по същия начин – да изсичаме горите по-бързо, отколкото могат да се възстановят, да изпразваме моретата от риба и да заливаме атмосферата с въглерод. Предупреждението на поддръжниците на дегроут е сериозно, но отговорът им – не. Те са алергични към технологиите и подозрителни към просперитета. Отхвърлят упоритите факти на търсенето и предлагането, преструвайки се, че можеш да намалиш наполовина цените на жилищата с указ или да премахнеш бедността със слоган. Това, което предлагат, не е практична програма за решаване на проблеми, а дълбоко непопулярна и елитарна идеология на управляван упадък.

Най-озадачаваща е повелята, издадена в някои среди на левицата, хората да спрат да имат деца. Демографите ни казват, че в целия развит свят спадът на раждаемостта е до голяма степен резултат от това, че хората с леви убеждения се отказват от родителството. Помислете за това за момент. Традицията, която някога е отстоявала бъдещето, днес третира най-красивото нещо на света – новия живот – като престъпление срещу планетата. Ако искахте да създадете стратегия, с която да направите едно движение напълно незначимо в рамките на едно поколение, трудно бихте измислили по-добра.

По-дълбоката трагедия е, че левицата някога вярваше в прогреса – в идеята, че хората и народите могат да растат, да се развиват, да съзряват. Това беше традиция на образование и еманципация. Както пише американският историк Нелсън Лихтенстийн:

„Всички големи реформаторски движения – от борбата срещу робството до подема на работническото движение през 30-те години – са се определяли като защитници на морален и патриотичен национализъм, който противопоставят на тесногръдите и егоистични елити, стоящи на пътя към тяхната визия за добродетелно общество.“

Но днес този утопичен хоризонт е избледнял. Вместо да вдъхновява хората с визия за по-добро бъдеще, левицата се е обърнала навътре, разпадайки се на все по-малки морални кръгове. Тя стана бърза да „отменя“, бавна да прави компромиси, бърза да съди и бавна да убеждава. Катарзисът на публичното посрамване замени тежкия труд по изграждането на коалиции.

Днес имаме инклузивни местоимения, но нямаме прогресивно данъчно облагане; имаме признания за отнети земи, но нямаме достъпни жилища; имаме приобщаващ език, но имаме изключващо зониране. Имаме визията, но нямаме резултатите. Трябва ли да се изненадваме, че левицата губи в целия развит свят? Разбира се, че не. Когато спреш да строиш и да организираш, не губиш само избори – губиш хората. А когато левицата се отдръпне, вакуумът не остава празен. Други са готови да нахлуят.

И сега – лошите новини. Ако мислите, че падането на Рим или Венеция е било плашещо, уверявам ви, че може да стане много по-зле. Да, сред нас има клоуни и страхливци, но има и истински фашисти. Можем да се окажем управлявани от феодални рентиери, които бавно източват живота от обществото, но можем и да бъдем завладени от хора, които ще го разрушат напълно.

Наскоро присъствах на ексклузивна конференция в Силициевата долина. По време на вечеря разговорът беше доминиран от един „тех бро“, който говореше по начин, напомнящ ми за фашистите от 30-те години, като Мусолини. Посочих това, а той ми отговори напълно сериозно: „Да, мисля, че трябва да станем малко фаши“.

Това не беше просто един човек. Той е част от по-широко възраждане на фашизма в целия Западен свят. Трябва ли наистина да използваме думата с „Ф“? Да, трябва. Както изследователите на геноцида могат ясно да класифицират случващото се в Газа, така и учените, които изучават фашизма, могат да разпознаят признаците на онова, което се надига днес. Виждаме въоръжени войници, патрулиращи по улиците. Виждаме маскирани мъже, които влачат хора в микробуси. Виждаме обиски в домовете на политически опоненти. Виждаме възхода на паравоенна сила, лоялна само на един човек.

Не е случайно, че някои от водещите експерти по фашизма напуснаха Съединените щати. Един от тях каза, че урокът от 1933 г. е да си тръгнеш рано, а не късно. А през цялото това време белите супремасисти празнуват. „Преди осем години беше екстремизъм да протестираш срещу това да бъдеш заменен от имигранти“, написа наскоро един водещ неонацист в Twitter. „Днес това е официална политика на Белия дом.“

Или погледнете възхода на неофашистки инфлуенсъри като блогъра Къртис Ярвин. Той иска да демонтира демокрацията и да я замени с техномонархия, управлявана от главен изпълнителен директор с абсолютна власт – някой като Илон Мъск или Джеф Безос. Ярвин е вдъхновил милиардери като Питър Тийл, който от своя страна помогна да се финансира възходът на Джей Ди Ванс – настоящия вицепрезидент. А други стигат още по-далеч. Майкъл Антон, един от най-влиятелните интелектуалци на MAGA движението, популяризира идеята за „червен цезаризъм“ – форма на еднолична власт, която той описва като нещо по средата между монархия и тирания.

Тези хора безмилостно търсят власт. Те буквално вярват, че е време за някой нов Наполеон или десен Ленин да поеме управлението. И като Ленин знаят, че са дълбоко непопулярни и никога не биха спечелили свободни и честни избори – затова са против демокрацията и залагат на нашата апатия. Те искат да се изключим, да скролваме, да гледаме сериали, да си сложим VR очила и шумоизолиращи слушалки, докато те превземат света.

Ако новините днес ви ужасяват, призовавам ви – разширете въображението си. Представете си себе си след 10 години, четящи историята на това десетилетие. Ако тя разказва за авторитарно превземане на властта, тогава онова, което виждате днес, е точно това, което бихте очаквали в началните глави.

Предупредих ви, че тази лекция ще бъде за страданието.

Преди десетилетие, когато Доналд Тръмп беше избран за първи път, либералните елити прекараха безброй часове в анализ и дебатиране на пропастите между своите ценности и тези на милиони хора в Америка и Европа. Ако само слушахме и проявявахме емпатия към избирателите на Тръмп, Фараж, Льо Пен, AfD или Вилдерс, тогава можехме да излекуваме света – така се твърдеше.

Образованите елити не осъзнаха, че истинското им предателство не е било липсата на слушане или съпричастност. Не е било липса на „проверка на привилегиите“. Било е липса на използване на привилегиите. Провал да допринасят истински за обществото.

И именно това искам да подчертая в края на първата лекция от тази поредица. Това не е просто история за определен брой хора. Това е история за по-дълбок провал на лидерството в целия Западен свят. Едно поколение елити наследи изключителни привилегии – достъп до най-доброто образование, до най-могъщите институции – и ги използва не за да служи на обществото, а за да служи на себе си.

Научихме най-добрите и най-умните как да се изкачват, но не и коя стълба си струва да бъде изкачвана. Изградихме меритокрация на амбицията без морал, на интелигентността без почтеност. И сега жънем последиците – намаляващо доверие, нарастващ цинизъм и едно ново поколение, което вижда властта като по същество корумпирана, а всяка добродетел – като театър.

Разбира се, не всички хора във властта са такива. Не всяка амбиция днес е куха. Все още има лидери и граждани, които се опитват да удържат фронта – държавни служители, които устояват на политически натиск; журналисти, които рискуват живота си за истината; адвокати и съдии, които отказват да предадат принципите си. Но те остават изключения – по-малобройни и заглушени. Искрите им все още не са разпалили огън.

Това, от което се нуждаем сега, не са просто по-добри политики или по-добри политици. Нуждаем се от морална революция. Трябва да възродим една древна идея – почти смешна в днешния климат – че целта на властта е да върши добро. И това е целта на тази поредица лекции: да защити тезата, че най-належащата трансформация на нашето време не е технологична, геополитическа или индустриална, а морална.

Нуждаем се от нов вид амбиция – не за статус, богатство или слава, а за почтеност, кураж и обществена служба. Морална амбиция. Това може да звучи наивно, но именно защото нещата могат да станат много по-лоши, те могат и да станат много по-добри. Историята не е само летопис на упадъци. Тя е пълна и с поразителни обрати...